Майката в креслото през войната

Сред суматохите около търсещите политическия скандал на поетичен език и лекуващи собствените си кошмари текстове, привличащи напоследък вниманието на критиците в Германия, предлагам на колеги и читатели един текст от друго естество. Прозата на Корнелия Маниковски, авторка на романи, разкази и детски книги и литературовед от Хамбург, е в най-добрата традиция на немскоезичната литература, преминала през ада на много осмисляния на миналото. Един език без претенции, а с уважение към самия себе си. Корнелия Маниковски взе участие с този текст в програмата за паметта на езика и недоразуменията в многоезичието. Текстове от България са добре дошли в тази програма на немски или английски в платформата на виенския университет Каканиен.

Цвета Софрониева, Берлинр март 2009

Тя седи и говори. Седи много изправена и спокойна, само ръцете и се движат насам-натам, докато говори. Ние отдавна сме излезли от стаята, тихо сме дръпнали вратата след себе си и сме я притворили, за да не я стресне щракването. Дали очаква да се върнем? Да приседнем около нея и да слушаме, да мълчим и най-много от време на време да поклащаме глава? Говори за картофите, за картофената нива, за това колко трудно се намира посев, за това, че не знае как се сади и обработва такава нива. Тя говори.

Представя си всичко: Къщата гори, майка стой до нея и разкопава моравата. Не: Къщата е изгоряла, покривът е рухнал в гостната, там, където някога е била къщата, се издига голям куп развалини, покрит със сажди, от който тук-таме се издига дим, а майката стой до него и разкопава моравата с лопатата на съседите. Трябва да натиска с цялата си тежест. Започва следобед, след работа и спира едва когато стане съвсем тъмно и нищо не се вижда. Или когато започне вечерният час. А на следващия ден отново и на по-следващия също. Най-сетне развалините са престанали да димят, а хората от улицата вече не отклоняват поглед, когато минават край нея. Дланите на майката са покрити с мехури. Увила ги е с парцали и копае. Ако вдигне поглед, ще види враната, кацнала на напречната греда на кухненската врата, която стьрчи във въздуха до покривната ферма.

Ето я, седи. (На кого са спомените?) Притъмнява, аз тихичко съм излязла от стаята и надничам от вратата. Виждам само ръцете и част от лицето, конто се открояват върху тьмното кресло. Дали говори? Вече не съм сигурна. В ушите ми звучи гласът, монотонният звук, гласът и неспокойните движения на ръцете върху страничните облегалки на креслото и вече не съм сигурна, дали говори. Разрушението, студът, гладът. Толкова пъти съм слушала тези истории, може би все едни и същи, виждам себе си, седнала в креслото да говоря за студа, за неуплътнените прозорци във временния подслои. После липсата на гориво, половин кофа кокс, събран нощем на товарната гара и най-сетне дървата от един шкаф, използван до вчера. Каквото се намери. Ръцете се стрелкат във въздуха.

Трябвало е да измъкне чиниите от развалините, да прекопае градината и да намери картофи за посев. Може би са й дали малко семена за ряпа и зеле. След това систематично претърсила развалините за полезни вещи и струпала покрай камъните малки купчинки:

Купчинка с неща, конто успяла да спаси невредими или почти невредими: Кашон с чашки за ликьор. Пет бурканчета без капачки. Туристическите обувки на бащата. Черпак, голяма лъжица, седем чаени лъжички, три вилици, скара за пране. Голяма метална кутия с гвоздей. Закачалка, върху която все още се крепи част от шапка. Големият "Брокхауз" в десет тома, опърлени по гърбовете и отдолу. Повреден театрален бинокъл. Три големи тенджери и тигана без дръжка. Две скари за въглища.

Купчинка с неща, конто един ден би могла да използва за нов дом: Огьнати водопроводни тръби, дръжки за врати, два крана за чешма, около 5 метра улук, гредите от покрива, опърлени само на няколко места. И стария звънец и капака на пощенската кутия. По-късно към тях се прибавили и камъните от комина.

Купчинка с неща, конто се надявала да размени за други: капаци на тенджери, части от столове, стойки за етажерки, една закачалка за дрехи, части от щитове за печки, една скара, голямо ведро за пране с изтърбушено дъно, както и различии метали с неясен вече произход. И тапицерията на един стол, горната част от спалня, две почти невредими вратички за шкаф.

И накрая останалото. Големият куп. Парчета дърво, части от каси на прозорци, изпочупени плочки, големи парчета овъглено дърво, късове порцелан и стькло. И множество големи и малки части, за конто вече не се знаело от къде са. Овъглени и слепени, кои остри, кои ръбести, а други меки и гъвкави и ...

Докато всичко било разпределено.

Всъщност изобщо не мога да си представя какво е било. Когато съм виждала развалини, те винаги са представлявали огромна купчина строителни отпадъци, сиви и прашни, все големи късове зидария, от конто тук-там стърчи някоя дъска или червена керемида. А между тях къс от стена или ъгъл, пощадени, ако не се смятат потрошените прозорци. Никога не съм се сещала за мебелите. Или за умивалниците или вратичките на печките. И за спалното бельо и снимките на лелите и чичовците. Това е бил голям куп строителни отпадъци и с известен късмет сред тях може да се намери някоя чиния или обувка или може би детска количка. Но къщата на баба и дядо е била дървена, не каменна. Дървени греди и глина, и после измазана. И е изгоряла. Може би изобщо нищо не е личало, може би е останала само някаква безформена овъглена маса, сред която не се е виждала дори някоя тръба или дръжка на врата ....

Може би развалините още са димели. Или всичко е било мокро от водата за гасене. Голяма мокра купчина от неясен материал.

Тя не знаеше. Къщата били изгоряла и майка ми засадила картофена нива. Трябвали им запаси за зимата, може би е нямало да преживеят зимата без картофи.... Майка ми седи в креслото до прозореца и яде сухар, къщата е разрушена, майка ми ходи на училище и в Съюза на германските девойки, а после прекопава градината, слънце грее, дъжд вали, идва лято или зима, а бомбите падат върху нейната къща или върху съседската. А после те разчистват.

В дъното старите жени с найлоновите торбички, хорът, пеят песента за "Хайматфронт": В такива времена никой не мисли за развлечения, хората мислят за семейството, за мъжете на фронта, за прехраната на децата и че къщата трябва да се опази, цял живот са се блъскали за нея ...

Та вие самите сте били още деца!

Да, да!

Рене отново чучна на стълбите. Специално си беше взела свободен ден. Свободен ден, за да почисти стаята на майката, а сега седеше на стълбите и не правеше нищо. Прозя се. Дори не беше слязла до избата. Така или иначе си представяше всичко: консервени кутии, туршии, картофи, хляб от кори, сухари. Сухи колбаси. И цели кашони с празни буркани от мармалад. Кори за яйца. Празната опаковка от ютия и от будилник. Все още с целофановата обвивка, стиропора и вътрешната опаковка. И старата кафе-машина, повреденият тостер, тефлоновият тиган с повредено покритие. Между тях пълна кофа вода с капак.

Цяло едно поколение. Ето ги. Седят върху Своите изби с консерви и резервни кафе-машини и кофи вода, редят се на опашки по спирки и супермаркети. И говорят: В такива времена никой не мисли за удоволствия. Къщата да остане здрава. Да опазят домакинството. Да намерят продукти. Грижата за близките. Да преправят стари дрехи. Дърва за огрев. Изчукват камъни, камъни, камъни, камъни.

Но това беше след войната!

Да, да. Супа от алабаш с малко парче кост от свински джолан, изварявано много пъти. Супа от алабаш без малко парче кост от свински джолан, изварявано много пъти. Супа от обелки на алабаш . Супа от алабаш без ....

А девойките-чудо?

О! Не за и нас!

Говорят. Започват, спират, пак говорят. Когато тя направи пауза, започва друга. После друга и друга. Постоянно, почти монотонно мърморене: Работехме по цял ден. Първо училището, после Съюза на германските девойки, събирахме дарения за бедните, организацията "Крафт дурх фройде", събиране на метали, стари дрехи ... а вечер вечерният час, затьмнението ...

... и като събирахте, не си ли почивахте, не се ли събирахте в някой безистен, да се посмеете, да се покикотите, по-големите момчета, не дърпаха ли момичетата за косите, момичетата не побягваха ли с писък, а момчетата след тях?

Мъжете бяха на война.

превод от немски Любов Палиева