Полицейщината набира скорост

България бавно, но сигурно се превръща в полицейска държава. Тази тъжна констатация може да бъде направена не само въз основа на факта, че палките са основния инструментариум, чрез който властта реагира на гражданските протести срещу едно управление, довело страната ни до унижението да бъде сочена като най-корумпираната в Европа. Масираното полицейско насилие, бруталните арести и раздадените по бързата процедура присъди за хулиганство имаха за цел да създадат страхови комплекси и да откажат хората от вредния навик да изразяват публично своето несъгласие. Образът на полицията, която първо бие, а после пита, бе затвърден от прецедентите на случайни хора, арестувани и малтретирани просто защото са се оказали близо до мелето от полицаи и протестиращи. Странната търпимост към малката група “ултраси”, търсещи провокативен сблъсък, и прозрачния сценарий за разпръскване на протеста поради сигнал за бомба – след като полицията нито предупреди хората за подобна опасност, нито пък изведе депутатите, повече от ясно показва, че ченгеджийския арсенал на МВР включва разиграването на активни мероприятия с участието на хиляди хора. 

Прякото насилие обаче е само единият аспект на полицейщината, въздигната в ранг на официална държавна политика – официална, защото и премиерът, и президентът похвалиха биячите си за добре свършената работа. Другият аспект е непресекващата жажда на силовите институции да слухтят, да подслушват, да проверяват, да знаят кой с кого и защо си говори, какво казва, какво мисли и какво има намерение да прави. Реалният белег на полицейската държава не съдържа само институционализираното насилие – не по-малко важен е навикът на държавата да си пъха носа в частния живот на хората.

Именно на това сме свидетели днес – и можем да го видим и направо на улицата – например в тъй наречените КПП-та около Народното събрание, където полицаите могат да поискат личната ти карта и да пребъркат джобовете ти, за да те допуснат до протеста. Поне в това отношение българската полиция има ноу-хау: във Франция или примерно в Унгария стават далеч по-бурни и вилнеещи демонстрации, отколкото тези по софийските улици – как ли пък там не са се сетили да проверяват протестиращите предварително, да им записват имената и да арестуват съмнителните между тях. Бих предложил МВР да разшири това ноу-хау, като поиска всеки протестиращ да подава писмено заявление за своето желание за участие в протест – и да получава съответното писмено разрешение.

            Символ на неприкритото желание на силовите структури да получат достъп до личния живот на хората бе прословутата Наредба № 40 на МВР – и по-специално чл. 5 от нея, съгласно който полицията получава тъй наречения “пасивен достъп” до масивите на мобилните и интернет оператори, които от своя страна са задължени да запазят цялата информация за всеки проведен разговор, изпратен SMS или мейл в течение на 12 месеца. Този член не предвиждаше даването на разрешение по съдебен ред, какъвто е регламентът при ползването на СРС, той даваше на практика неограничен достъп на полицията и секретните служби до информация за личните комуникации на всеки – до това с кого сте говорили, кому сте изпратили съобщение, кои интернет сайтове сте отваряли и прочее.

            Тъй като откровено противоречи на Конституцията, чл. 5 закономерно бе отменен от Конституционния съд през декември миналата година. Но изглежда  българските силови структури не могат да свикнат с мисълта, че Констутуционния съд е върховната и крайна правова институция в държавата: може би по силата на някакви ДС-инерции те продължават да си мислят, че те имат последната дума и че коституционните права могат да бъдат пренебрегвани в името на техните интереси. Затова отменения от Конституционния съд член 5 възкръсна – и то не като подзаконов акт, а като нов текст от обсъжданото в момента изменение на Закона за електронните съобщения /ЗЕС/, което изменение, разбира се, е предложено от  МВР.

            Обосновката за използване на тази възможност е обичайната: заплаха за националната сигурност на страната. Всичко, което може да бъде вмъкнато под шапката на подобна хипотеза, дава възможност за неограничен достъп до комуникациите на всеки един гражданин – без разрешение от съда и подпис вътрешния винистър или упълномощен негов заместник, както е по Закона за СРС. За това що е национална сигурност и какви събития могат да бъдат приютени под стряхата на този термин, практиката на българското превораздаване, полиция и секретни служби са дали предостатъчно убедителни примери. Нека си спомним само за огромния скандал с ДАНС, при който се оказа, че агенцията се рови в мобилните  разпечатки на политици и журналисти – сред които и самия председател на парламентарната Комисия по вътрешна сигурност Минчо Спасов и неговата заместничка Татяна Дончева. Поводът? Сайтът “Опасните новини”, заради който беше пребит Огнян Стефанов. Няколко статии, визиращи Алексей Петров, се оказаха заплаха за националната сигурност, предизвикала мащабно ровене из разпечатките на ВИП-персоните, за да разкрият агентите от ДАНС кой си говори с пребития журналист.

            Щом това е заплаха за националната сигурност, всичко може да бъде обявено за такава. Знаенето кой с кого си говори, какви информационни източници ползва, кому и какви съобщения праща може да има разностранно приложение – далеч не само свързано с тоталитарния рефлекс на днешните властимащи, които искат да контролират обитателите на поверената им държава – и да виждат в тяхно лице не граждани, а поданици. Като се знае колко задушевна е връзката на полицията и секретните служби със сенчестия свят (справка: братя Галеви и бившия вътрешен министър), не би било зле да се има предвид, че подобен тип информация може да се ползва и за рекет, и за промишлен шпионаж, и за търговия с фирмени тайни, и за публично омаскаряване на неудобни някому лица. Самия факт, че след отмяна от Конституционния съд МВР упорства да прокара вече на законово равнище идентичен по смисъл текст, който и дава право да следи безпрепятствено контактите на когото поиска, говори за една взривоопасна смес от самочувствие и арогантност, която вече е основна характеристика на родната, специфично българска полицейщина.