Президентският турлю-гювеч

Българският президент Георги Първанов, широко популярeн и като Гоце,  изглежда все по-настойчиво крои планове за своята постпрезидентска съдба. Бил пришпорил своя “политически проект” – съобщава ни в. “Сега” – и същият бил започнал да оформя своя профил. Доколкото същият този проект е и новата политически версия на посткомунистическата олигархия (след царя и тройната коалиция, към които с все по-голямо основание можем да добавим и сега управляващите), е наистина любопитно да хвърлим един поглед върху въпросния профил – и да си зададем въпроса какви са тези хора и на какво разчитат те.

Проектът, оказва се, бил имал “интелектуален гръбнак”. Логично – тъй като неговия създател очевидно няма такъв, същият би трябвало да бъде присаден отдругаде в новото политическо тяло. Та според в. “Сега” за интелектуален гръбнак била нарочена партията "България за всички" с лидер Димитър Томов - писател и дългогодишен директор на университетското издателство "Св. Климент Охридски", която – забележете! – обединявала русофилските академични среди.

Същата се ориентирала към политическия център и си поставяла за цел да обедини българите около някакви още неназовани национални идеали. Нищо, че комбинацията от русофилство и национални идеали е оксиморон – и че в българската история тъкмо русофилите са тези, които с впечатляваща последователност са предавали интересите на България.

Очевидно президентът се е сетил за нявгашното амплоа, което през първите месеци на прехода го вкара в политиката – национализмът. Разбира се – в по-мек и навярно по-професорски вариант от този на ОКЗНИ – това откровено творение на ДС, чийто говорител беше Първанов, и от този на “Атака”, чийто електорат сега се кани да приватизира. Може би национализъм стил Божидар Димитров – откровено казано, никак не бих се учудил, ако министърът на чудесата вземе, та се сбогува с ГЕРБ със същата лекота, с която се сбогува и с БСП – за да свърне към новото си политическо бъдеще под президентските хоругви.

Чистият национализъм обаче вече не върши работа. Въпреки крайно ограничения си интелектуален ресурс президентът изглежда е разбрал, че в една напълно идиотизирана държава нищо чисто не върши работа – върши работа карашикът, политическият турлю-гювеч. Затова национализмът трябва да се каращиса със своята противоположност, за да се получи в резултат необходимата “коалиционна култура”, която да предположи възможността за бъдеща коалиция марка 3-5-8. Вероятно затова гръбнакът гарнира националните идеали с марката ДПС – нейният изборен щаб се оглавява от проф. Людмил Георгиев, доскорошен член на националното ръководство на ДПС, показно демонстрирал своя разрив с движението. (Очевидно след като прибра при себе си корумпираните политически брокери на СДС, ДПС смени тактиката и започна да излъчва такива към други политически формации.)

Разбира се, това не е всичко. На президентския ноев ковчег се очаквало да потърсят спасение и други поизхабени в предишни превъплъщения ВИП персони. Например царедворците от НДСВ, останали, сиротите, без цар. Например пловдивският кмет Славчо Атанасов и приближените му отцепници от ВМРО. Той пък се надявал на подкрепа за втори кметски мандат – и вероятно разчита червеният олигарх Георги Гергов, виден президентски дост да му я даде. Също – лондонският проф. Димитър Иванов, водител на гражданско сдружение “Глас” – който пък демонстрирал близост с президентските икономически виждания, сравнявайки политиката на днешния кабинет с режима на Чаушеску. И прочее, и тъй нататък.

За какво говори и какви намерения издава този повече от странен профил – и този набързо забъркан от президенсткото въображение политически турлю-гювеч? На първо място няма как да не забележим, че неговата рецепта не включва БСП. Очевидно президентът съзнава, че не е особено разумно да се бори за електората на столетницата – въпреки очевидните си шансове да спечели една битка със Сергей Дмитриевич. Не е разумно, защото спечелените в такава битка гласове няма да бъдат достатъчни – и защото чистата “лява идея” е вече изпята песен в политическите реалности на днешна България. Тази песен беше пята солово от правителството на Жан Виденов и звучеше като исо в коалиционния хор на тройната коалиция, на която бабуваше същия този президент – след провала на тези два проекта обаче няма как да бъде подета на нов глас.

След ГЕРБ политическата рецепта е същата: политически неясно и лишено от идентичност гражданско движение, но за сметка на това с шумни фигури, кресливо говорене и щедри обещания. Също като рецептата, по която беше забъркан ГЕРБ - една рецепта, по необходимост софистицирана от мисълта за евентуалния провал на всички формули за “обединена левица”: левият президент не иска да бъде просто ляв политически лидер нито в близка, нито в далечна перспектива. Иска да бъде нещо неопределено, омешано, без ясна политическа физиономия, на пък с ясен популистки потенциал. Да бъде от същия модел – но в интелектуално подобрен вариант.

Затова в крайна сметка президентският проект може да бъде определен така: римейк на ГЕРБ с псевдолява вместо псевдодясна ориентация. Само че с още по-неопределима и по-изплъзваща се политическа идентичност.

Тази хлъзгавина е нужна, за да може при необходимост – и в зависимост от резултатите на парламентарните избори – бъдещото “гражданско движение” на президента да се включи както в лява, така и в центристка, та дори и в псевдодясна коалиция. Да управлява в широка коалиционна формула с БСП, ако се случи чудо, да повтори в нов вариант парадсоксалната политическа микстура с ДПС (примерно с ГЕРБ вместо с НДСВ) – ако разпределението на гласовете го позволява – но и да бъде политически непоределимия парньор на ГЕРБ, ако сега управляващите съумеят да запазят достатъчен политически потенциал – при което са възможни всякакви комбинации, дори футуристичната възможност Първанов и Борисов да си разменят местата, следвайки челния пример на Путин и Медведев.

Именно тази възможност е причината Първанов да се бори за размита и неясна политическа структура, различна от БСП. Да разчита не на червените бабички (те ще си гласуват за столетницата – дори и магаре да застане на буздлуджанската трибуна), а на самозвани интелектуални чети от типа на предвидения гръбнак – или на поръчковите такива около Иван Гранитски; на надъханите от пропагандата на ръковоството си учени от БАН, на бунтуващите се лекари и университетски професори.

Това е тъй наречената “интелектуална” закваска в неговия проект – протектиран най-вероятно директно от Кремъл. Гласовете, разбира се, няма да дойдат от там. Това, на което разчита президентът, е преди всичко прилизаното българско скудоумие, но което той се явява нещо като олицетворение и символ-верую. Това са хората, които чакат своя бащица, които искат да бъдат водени и искат някой друг да мисли вместо тях, които залагат своя глас срещу обещаното от политиците чудо, които при всеки избор търсят кой още не ги е излъгал, та да гласуват за него.

В този смисъл проектът на Първанов ще има една питателна електорална среда: избирателите, които са гласували за Бойко Борисов, а после са се разочаровали от него. Това са същите избиратели, които по-преди гласуваха за царя – и които в зората на демокрацията гласуваха примерно за Жорж Ганчев.

Става дума за фигури от един и същ порядък, изповядващи едно и също политическо верую: където е гечинмекът, там съм и аз. Те могат да бъдат политически конкуренти, но могат – със същата сила и убеденост – да бъдат и политически съюзници, ако обстоятелствата налагат това.

А обстоятелствата, както изглежда, вещаят розово бъдеще именно на политическия турлю-гювеч. И левите, и десните проекти се изхабиха в омерзителните години на българския преход – остана популизмът – неизчепаем и неизтребим. Липсата на смислена алтернатива, липсата на нови лица, липсата на гражданско общество предполагат неговото дълголетие като доминантен политически принцип – и съответно нашето общо затъване в чалгаджийското блато.