Пред БАН има само един път - модернизация или безславен край

Cтруктурната реформа на БАН е на път да приключи, преди реално да е започнала. Открит дебат за състоянието на Академията и за поставянето й на нови, модерни релси така и не състоя. Въпреки Кръглата маса, организирана от колегите от Литературния институт, въпреки многобройните писания по блогове и сайтове, въпреки пресконференциите и интервютата на учени от БАН, въпреки периодично разпространяваните петиции, искащи ту оставки, ту повече пари. За малко да забравя: имаше и протестно шествие до Министерски съвет. И какво от това?

Т. нар. преструктуриране зацикли в безкрайни „битки” между институтите за това кои ще се сливат и кои „остават”, противниците се замеряха с пасажи от Международната оценка, а и с лични нападки, ръководството на Академията демонстрираше „стоицизъм” пред опасностите, идващи от постоянно намаляващата бюджетна субсидия, без обаче да осъществи конструктивен диалог нито с правителството, нито със сътрудниците на БАН. От всичко това не можа, а и нямаше как да последва отговор на нито един от двата въпроса: какво да се прави и накъде вървим.

А Академията, въпреки „преустройствата” и въпреки повтарянията на ръководството й, че тя, видите ли, за пореден път се реформира, си остава все същия социалистически мастодонт. И благодарение на големия си, но общо взето зле поддържан и  опразващ се откъм хора сграден фонд, е на път да се превърне в нещо като скелет на тиранозаурус рекс - голямо екзотично изкопаемо, лишено от плът.

В интерес на обективността трябва да се каже, че Академията е в това положение и по някои независещи от нея причини - остаряла нормативна база, липса на стратегия за науката, общо застаряване на населението и несекваща емиграция сред младите и не толкова младите и, разбира се, пословичната липса на пари. Апропо, като казах „стратегия за науката”, та се сетих: тази стратегия не може да не бъде част от т. нар. Стратегия за националната сигурност, за която сега се говори. Сигурността на една страна се свежда не само до работата на службите, въоръжените сили и полицията. Тя включва в себе си и здравеопазването, образованието и науката на съответния народ.

Много от проблемите на Академията обаче са self-made, т. е. тя си ги причинява сама. На първо място, това е липсата на фокус в нейните изследвания. Съгласна съм, че един автономен национален център за изследвания трябва да включва голям брой дисциплини. Но дали обявените 7 изследователски направления представляват оптимален вариант на фокуса в една или друга област?

По-скоро не, особено като се има предвид, че тези направления бяха на практика „подплатени” с вкарването във всяко от тях на механично слети изследователски звена. Фокусът се размаза още повече и от това, че БАН, която е академия на науките, но не и на изкуствата, започна да раздава академични титли, заедно със съответстващото монетарно изражение, на художници, скулптори, писатели, поети, музиканти. Все хора, допринесли много за националната ни култура, но нямащи пряко отношение към науката. Не беше ли по-скоро работа на Министерство на културата да основе една такава „Академия на безсмъртните”, та БАН и с това трябваше да се залови?

Вторият самопричинен проблем на Академията се корени в самата й структура и в управлението й. Множество разнородни институти за подчинени на едно тромаво и скъпоструващо Централно управление, чиито методи още носят белезите на командно-административния стил отпреди 1989 г. От 2004 г. БАН е второразреден разпоредител на бюджетни кредити към МОН. Т. нар. ЦУ можеше да е една олекотена, координираща структура, която не тежи на бюджета на Академията, а се занимава с управление на науката и най-вече - на средствата за наука. (Що се отнася до визията за това кои проекти ще се финансират и кои направления ще се разработват, тези решения се вземат от координиращо „тяло” от учени, което може да има една или друга форма - борд от представители на институтите, комисии от изявени учени и пр.: в това отношение разнообразието между европейските практики е значително.)

Но да се върнем на управлението на средствата. По света от над 20 г. вече има магистърски програми по мениджмънт на науката, които подготвят съответните кадри. А у нас тази дейност се поверява, по стара традиция, на учени. Но едно е да си учен в някаква област - професор, член-кореспондент или академик, а друго е да си мениджър, чиято основна задача е да набира средства за институцията и да знае как да ги управлява.

В САЩ съм била свидетел на избор за президент на университет и за декан на голям факултет с 24 департамента. За всяко от местата имаше международно обявен конкурс, който се провеждаше на няколко етапа от специално съставена комисия и се проточи най-малкото година. Сред основните критерии са това какво звено (университет/факултет) е управлявал до този момент кандидатът и какви средства е успявал да набере. И за да ви дам само един пример колко важна е функцията на президента и декана, свързана с fund raising, ще кажа, че през 90-те години дори един доста голям университет, какъвто е Щатският Университет на Ню Йорк в Олбани, покриваше чрез субсидията, отпускана му от щатския бюджет не повече от 10% от разходите си за преподаване и наука. Останалите 90% се получаваха чрез „набиране на средства” по най-различни линии. Наистина, за един учен от висок ранг е неприемливо да се занимава с набиране и управляване на средства, вместо с наука. В крайна сметка обаче това е работа на човека с мениджърски функции, а не на учения.

Ще кажете, че примерът ми е неподходящ, защото американският модел е различен от европейския. Но аз съм работила и в европейски страни - Германия, Обединеното кралство, Италия, Гърция, при това с по няколко проекта във всяка от тях. Във всяка европейска страна организацията на управлението на науката е различна, но винаги има едно координиращо звено, което набира средства, разпределя ги и контролира харченето им. Можем да обърнем поглед например към обществото „Макс Планк”, което неотдавна доби статут на академия на науките и съчетава институти от най-различни направления - хуманитарни, обществени, научно-приложни, фундаментални, като някои се намират дори извън Германия. Като структура „Макс Планк” стои най-близко до БАН и би могло да се почерпи модерен управленски опит оттам. Англичаните, от друга страна, смятат, че хуманитарните и социални науки изискват различен тип мениджмънт от този за точните науки. Затова те имат две отделни академии - British Academy и British Academy of Sciences. Би могло да се помисли дали и в БАН да не се формират две, полунезависими едно от друго главни направления по тази разделителна линия, с цел по-добър мениджмънт на средствата и по-ясно дефиниране на приоритетните изследвания във всяко от тях.

Наскоро ректорът на Софийския университет в открито писмо заяви, че е нужна коренна промяна във философията на финансиране на образованието и науката. Съгласна съм с това. Но новият тип финансиране трябва да кореспондира с нов тип структура на научните институции и нов тип управление на средствата за наука.

Разговорът за модерното структуриране и управление на БАН трябва да се състои, и то колкото по-скоро, толкова по-добре. Иначе изтичането на мозъци ще продължава, а за подмладяване на кадровия състав и дума не може да става. Запазването на старите структури и старите методи на управление в българската наука вече е невъзможно. Алтернативата е: модернизиране или безславен край.

Авторката е доктор на историческите науки в Института по балканистика на БАН.

От: в. "Политика"