Какво повече

Май наистина няма дъно. Какво повече трябва да се случи. Всъщност то вече се е случвало през годините. Само дето сега се узна за него. Май наистина домовете в България за деца с увреждания са негласни концлагери. Макар и с увреждания, макар и изоставени, това са български деца. Нали имаше един лозунг „Изберете българското.” Е, избрахме го. Това вече не е обикновена липса на емпатия. Това е трайна абдикация на отговорност от позициите на властта.. Това означава да е нормална липсата на адекватна стратегия, чрез която да се върши работа тихо и ефикасно. Това означава да избереш по-лековатия начин – с шумни GSM мероприятия, акции и конкурси. Това означава имитация на загриженост. Друго е да помилваш детенце по главицата пред камера. Всъщност е чисто и просто имитация на смисъл, както се живя през времето на социализма. А дали не и след това. Липсват само идеологическите символи. Запази се обаче ехото им – кухото им ехо, което кънти със страшна сила и насипва пустота откъм полза и смисъл. Всъщност полза има, но тя не е за нещастните адресати. Какво значи еднократно кампанийно дарение, а не редовно осигурени средства. Какво значи някаква снимка, след като от нея няма да последват някакви системни грижи. Просто ще продължи да се отбива номерът за „грижа”. Така ще да се е стигнало до тази чудовищна цифра -238 деца за около десет години.

            Наскоро в София се състоя литийно шествие на радетели за въвеждане на религиозно обучение в училищата – именно в православния му аспект, към който се числим. То беше многочислено. Участниците в него бяха към края на средната възраст и щедро нагоре. Хората си вървяха, а погледите им не излъчваха особено духовно откровение или ревностна приобщеност към вярата. С подобно излъчване и настройка човек бързаше да се подреди навремето на опашка за някоя дефицитна стока или да заеме съответна изгодна позиция. Не разпознах в тези хора наследници на някакъв завет от епохата на борба за независима българска църква примерно. Или поне читатели на Димитър Талев, да речем. Какво ли ги беше така съмнително стройно и многочислено организирало. Докато си задавах този въпрос, една от дефилиращите простодушно оповести налблюдението си: „А, ето ги автобусите.”. Повярвах й и не се огледах. Иначе по принцип при профсъюзни и други инициативи участъкът от площад „Македония” до „Руски паметник” служи за паркинг на автобуси за „случаен превоз”.

            „Случаен превоз” – да се извози някой за някъде. Да се превози в буквален или да бъде прецакан в преносен смисъл. И все пак колко много хора без вяра участваха в това литийно шествие. Не влагам ирония, но дори някои партийни митинги излъчват повече плам в погледа и естествено – вяра, за която „бронебойни патрони няма открити” и по всяка вероятност никога няма да се открият.

            Каква ще е ползата от вероучение в българското училище, осъществено от тези, които обезсмислиха и изпъдиха вярата. Те просто я вкараха в лоното на една друга вяра – далеч от божествената или пък много над нея. Следовниците на патриарх Ма(р)ксим ли, както го наричаше баща ми,  ще я сведат до знанието на енориашитие? Опазил бог.

            Каква е реалната полза от организирани PR акции, вместо малки конкретни стъпки към нормалност. Ефективни стъпки, които всеки ден да помагат на всички, населяващи територията България. Включително и на малките зарязани същества. Над тях, уви, са упражнявали „грижите” си неосъществени надзиратели от „Дахау”, „Гулаг”, „Белене” или Колима. Как добре биха се вписали там. Но май са си намерили ниша за осъществяване и през 21 век. Кой ще им я пресече?