СВЕТИ ИВАН КРЪСТИТЕЛ – НАЧИН НА УПОТРЕБА

Това лято, по време на редовни археологически разкопки в манастира „Св. Иван Предтеча” край Созопол, беше открита мощехранилница със запазени в нея човешки останки – случай, доволно рядък, макар вграждането на мощи в храмовете да е обичайна практика. Надпис, съпътствуващ находката, удостоверяваше, че това са мощи на светеца-патрон на манастира. Откритието беше направено от известния археолог Казимир Попконстантинов.

Това събитие имаше неочаквано силен отзвук на съвсем неочаквано място - в управляващите политически среди. Политически лица, без никаква заслуга за станалото, изблъскаха откривателите, взеха им мощите и ги употребиха, за да вдигнат шум около себе си. Доста силен, съдейки по ироничният отклик, който той предизвика у наблюдатели дори извън страната.

Това, което прави случая особено отвратителен е, че същите тези лица при други обстоятелства - когато тези лица служеха на друга власт – щяха да реагират по съвсем различен начин. Знаем как.

На откривателя Попконстантинов, комуто принадлежи неписаното право пръв да коментира откритието си, не бе дадена трибуна – понеже не е човек на президента, нито на министър-председателя, нито дори на някой богат колекционер на незаконно изровени старини. Пък и той не е човек, който много се натиска да говори. Затова ще се опитаме да кажем вместо него няколко думи по същество, а не по целесъобразност.

Безспорно, откритието има голяма историческа и научна стойност. Както казахме, намирането in situ на такъв артефакт, принадлежащ на ранната Църква, при това със съдържанието му, е рядко и вълнуващо събитие. Това изисква внимателно отношение към него и, в частност, запазването му в цялост. Той е ценен именно като комплексна находка – реликвиарий с мощи плюс надпис, удостоверяващ съдържанието му. Вместо това, мощите бяха пресипани в някаква кутия, дар от министър-председателя – за да може и той да се включи в представлението. Целостта на находката беше нарушена в името на някакви други – най-вече политически цели.

Безспорно е също така, че намерените човешки останки не са на св. Иван Кръстител (когото някои българи, неуважаващи собствената си култура, наричат Йоан). За да разберем защо, ще припомним някои неща от историята.

Началото на „църковната археология” е поставено от св. Елена, майката на император Константин. На преклонна възраст тя посещава Светите земи и там, в частност, през 326 г. открива кръста, на който е разпнат Христос. Така започва официалното събиране на реликви от Църквата, в това число и мощи на светци.

Дали св. Елена е намерила, триста години след разпятието, истинския кръст Господен? Ако оставим настрана преданията и отчетем реалните обстоятелства, вероятността това да е станало е значително по-малка от вероятността да открием днес въжето, с което е обесен Левски.

Подобен е и случаят с Иван Кръстител. В очите на тогавашната власт той, както и връстникът му Исус, е бил само обикновен размирник, който не само е трябвало да се премахне, но и да се заличи делото му. Едва ли той е бил погребан в обозначен гроб. Споменът за събитието е бил съхранен само в съзнанието на неколцина последователи, повечето от които действуващи далеч извън Светите места.

През следващите три века тези места са център на драматични събития – две въстания, при всяко от които Йерусалим бива превземан и разрушаван. След второто въстание цялата римска провинция Юдея е унищожена, а населението й - изселено. В нея практически не остава евреи. Съдбата й е същата като тази на Източна Прусия в края на Втората световна война.

Двеста години след това вероятността да бъдат идентифицирани тленни останки на св. Иван Кръстител от пратеници на една религия, развила се на съвсем друго място, е практически нулева. Това е и основание да се отнасяме a priori към всяка официална реликва от онова време – както, например, Торинската плащеница – с недоверие. Което се потвърждава и при евентуалното тяхно датиране с други средства. Едва останките на светци, живели след времето на Константин – като св. Николай Мирликийски, св. Августин или св. Иван Рилски, когато Църквата е вече официална институция и ги съхранява надлежно – биха могли да са истински.

Това се знае както от светските компетентни лица, ако има такива, така и от духовниците, участвували в представлението в Созопол. По принцип Църквата, като консервативна институция, би следвало да подхожда сдържано към такива случаи, за да не пострада авторитетът й, ако те се окажат заблуда. Такова е поведението на Ватикана, например. Това не се случи. Църквата сякаш не забеляза и потребителското отношение към религията, показано в Созопол. Разглеждането на находката като нещо, което ще повиши доходите от туризъм в града. Или почти сюрреалистичните разсъждения на финансовия министър относно възвръщаемостта на средствата, вложени в мощи. Все пак ставаше дума за реликва на вярата, независимо чии кости са вътре.

Накрая, за да не бъдем черногледи, ще отбележим, че въпреки всичко, находката имаше късмет. Ако беше направена две или три десетилетия по-рано, тя щеше да остане неизвестна или дори да бъде затрита – както бяха затрити костите на Левски. А някои от хората, пъчещи се пред мощите по улиците на Созопол, може би щяха да са активни участници в това.

Повече от този автор на www.kandimirov.com.