ПУДЕЛЧЕТО НА СТАЛИН

В дневника на Георги Димитров за 11 ноември 1937 има записан следния момент:

«Разговор със Сталин: «Ние може би ще арестуваме Стасова също. Излезе, че тя е смрад. Кирсанова е доста близка с Яковлев. Тя е смрад. Мюнценберг е троцкист. Ако той дойде тук, ние непременно ще го арестуваме. Опитай се да го привлечеш тук.»

Послушният Димитров, разбира се, започва да пише настойчиви писма до Вили Мюнценберг, в които го кани да дойде отново в Москва. Вили обаче не се хваща на въдицата. В дневника му това не е написано и е взето от други източници. Както обикновено, Димитров не е записал много подробности.

Но да си дойдем на думата – кой е Вили Мюнценберг и защо никой нищо не знае за него? Драги български читателю, ами че това е човекът, който буквално е организирал цялата огромна сталинска пропаганда на запад в защита на Димитров и неговите български обвиняеми приятелчета на Лайпцигския процес. Той е същият, който е издал така наречената «Кафява книга» и е организирал контра-процеса в защита на Димитров в Лондон. Митинги, конференции, протестни събрания, десетки вестници и списания, безчислени статии, пресконференции и демонстрации са част от невероятната активност на Вили за делото на комунизма. Отличен познавач на западните парламентарни демокрации, Вили с московски пари прави чудеса в западно-европейската преса. Той е същият, който прави и пропагандни усилия за олевяването на доминирания от евреите Холивуд в САЩ и определените им симпатии към Съветска Русия. Още от младежките си години той е един от най-активните дейци на Коминтерна, посещавал много пъти Москва, тоест центъра на Москва с определените за коминтерна хотели и вътрешен живот за комунистическия елит на света.

 С две думи, Мюнценберг е направо съкровище за Сталин. Но Вили не е глупак: преди съмнението за методите на Сталин да заседне в мозъка му, той и двама приятели обикалят Москва от любопитство. От това, което виждат, те изпадат в дълготрайна депресия, особено при гледката на строежа на плавателния канал и хилядите затворници-строители  –  една апокалиптична гледка на човешка мизерия и примитивизъм.

Вили никога повече не посещава Москва и много добре разбира накъде бият поканите за посещение на Георги Димитров. В началото на войната той скъсва с пропагандната си дейност в помощ на Сталин, като започва и анти-нацистки радиопредавания от Париж. С влизането на нацистите в града той се евакуира на юг. Намерен е обесен неизвестно от кого, но две възможности са абсолютно сигурни – или от Гестапо, или от КГБ. Това е и причината той да остане неизвестен на българските комунисти, чието идейно тъпоумие е плод на информацията, която им е поднасяна.

Всеки, който иска да изследва по-подробно Вили Мюнценберг ще види, че тоя човек е много по-талантлив пропагандист от най-известния за тогавашните години – Гьобелс. Вили е главният двигател, допринесъл за превръщането на Георги Димитров в разменна монета за сталинската пропаганда. След  Лайпцигския процес нацистите слагат край на огромната подривна дейност на Сталин в Германия. Тая подривна дейност е и основната причина партията на Хитлер да се нарича национал-социалистическа – един леко подминаван факт в историята на международния болшевизъм, който в края на краищата си навлече и отмъщението на Хитлер. 

Но от краткия разговор със Сталин, цитиран в началото, не се вижда изобщо какво е отговорил Димитров, а това е защото той е нямало какво да отговори, освен да се съгласява и да изпълнява. Димитров е познавал много добре Мюнценберг, срещал се е с него много пъти по време на шпионския му стаж в Германия, познавал е и жена му Бабет Нойман, чиято книга споменава често за тия срещи и описва също доста безпристрастно невероятно динамичния си съпруг в действие за каузата на комунизма.

Но с идването му в Москва, читателю, историята с Георги Димитров приема съвсем друга посока. Колко българи са забелязали, че с това започва най-тъмния и неизвестен  период на тоя международен сталински шпионин.  Един път спасен от Сталин обаче, Димитров се е оказал сгащен в лапите му, и то не само сгащен, но и в атмосфера, в която може да се види истинския му характер. А това е характер на подчинен чиновник, напълно хрисим и изпълнителен като фризиран пудел. Такива Сталин е обичал най-много – идеалният послушник и безропотен изпълнител.

Датата, спомената по-горе, 11 ноември 1937, не е никак маловажна. По това време вече са били проведени два от сталинските показни процеси, изключително  срещу стари болшевики, и то от елита на октомврийския преврат от 1917: Каменев, Зиновиев, Карл Радек, Пятаков, Соколников и десетки други. Малцина от тях са минали с присъди за трудови лагери, останалите са били пречукани.

Това, читателю, става пред очите на нашата българска знаменитост. Той е не само в близкия кръг на Сталин, но от 1935 година е вече генерален секретар на Коминтерна (наричан презрително «лавочка» от самия Сталин, тоест хрантутници на негова сметка). Това е едно многонационално събрание от напълно отдадени на комунизма деятели от най-висок ранг, за които Москва е била новата Мека, центъра, от който ще триумфират идеите на комунизма в целия свят. След договора Молотов-Рибентроп обаче Сталин прави радикален завой в политиката си към Германия, която той постоянно е ухажвал, и така официалната агресивна дейност  на Коминтерна свършва. И макар че след договора Молотов-Рибентроп  Коминтерна е останал проформа до закриването си в 1943, Димитров е останал несменяем до края.

Като генерален секретар пред очите му се разиграва комедията и с третия, и с четвъртия показен процес, в които са съдени така наречените «Блок на десняците и троцкистите», тоест Бухарин, бивш водач на комунистическия интернационал, Алексей Риков, бивш премиер, всеизвестния касапин на НКВД Генрих Ягода, българския и международен болшевик Християн Раковски – почти всички екзекутирани.

По улиците на новата комунистическа Мека стават невероятни неща: хора биват завличани по затворите и в Сибир без съд и присъда; всички стари болшевики от времето на руската революция от 1917 преминават през лапите на НКВД или оставят кокалите си в Сибир; започва и тайният процес срещу Тухачевски и други висши военни от елита на Червената армия, последван от безмилостно унищожаване на почти целия команден състав на армията (цифрата се движи около 60,000), което продължава с години до самото начало на Втората Световна война.

Като връх на всичко и като най-мрачна ирония са ликвидирани и две трети от целия състав на самия Коминтерн, докато Георги Димитров е бил главен секретар, с други думи цвета на международния комунистически свят, без оглед на националност и политическа дейност. Колко хора знаят, че по време на войната Сталин е предавал някои от германските комунисти в ръцете на Гестапо? В дневника на Димитров няма нито една дума за тия хора. В замяна на това наздравиците и празненствата изобилстват. Сталин ликвидира дори  и Елена Валтер, личната секретарка на Димитров от 1934 до 1938 година.

 Всички външни наблюдатели са единодушни, че никой за цялата история на руския болшевизъм не е нанесъл по-голямо поражение на комунизма от самия Сталин. Всички са единодушни и за една доста старателно скривана истина – че в Русия е имало заплашително растяща опозиция срещу методите на управление на тоя циничен азиатец, и че той е използвал троцкизма като оправдание за тоталната касапница, в която е хвърлил Русия. За това гигантско прочистване обаче има и друго обяснение, за което пише най-големия беглец от Съветския съюз известен някога – Орлов,  за което ще стане дума в отделен материал.

Георги Димитров е директен и най-близък свидетел на всичко, което е ставало в ония години. Той дори се е опитал да пробута списък от четиридесет български дейци на Сталин за помилване, но не е успял. Той също така е писал редовни доклади лично за Сталин за развитията в испанската гражданска война, от която почти всичките 800 НКВД-исти под формата на «специалисти» са били убити след връщането си в Русия. Сталин се е страхувал от най-малкия повей на опозиция или зараза с други идеи, и параноично е смазвал всяка такава проява. А Димитров, това сталинско пуделче, е бил в най-близки отношения с него, пред очите му са завличали хора в занданите на Лубянка и той е бил много наясно каква напълно необяснима жестокост и цинизъм ги очаква, за които в дневника му няма и следа. С българите той е разговарял често чрез трети лица и с много обмислена предпазливост, от страх. В дневника му липсват също и доста важни периоди от тия години, очевидно съвсем не неволно.

Последната грандиозна наивност на тоя изключителен сталински послушник е било очакването му, че никой няма да му попречи в отношенията му с Тито и илюзорната им идея за някаква федерация. Така и свършва живота си – като марионетка, поднесъл България на онова московско чудовище, което донесе най-мракобесническия период в цялата й история, заедно с неговия вербовчик Васил Коларов. Следи от тоя период ще видите и днес в затлачените мозъци на българските социалисти, неспособни да разберат европеизма и неспособни да отлепят от мозъците си сталинския тумор.

На тоя човек българите позволиха да се построи мавзолей, а като по-красноречив  карикатурен сюрреализъм днес те са построили паметник и на Тодор Живков.