Има ли мъдри старци в застаряващата ни република?

ДИМИ ГАЧЕВ ми изпрати следния коментар в блога:

НЯМАМЕ СИ МЪДРИ СТАРЦИ
Така казваше мой приятел скулптор в началото на деветдесетте години на отминалия вече век. Сега, повече от десет години откакто го няма на този свят, си давам сметка всъщност, колко прав е бил тогава той.

Във вихъра на промените в Европа и отражението, което те даваха у нас, бурната еуфория, с която ги посрещахме тогава, неговият скептицизмът не ни беше по сърце.Това пораждаше продължителни спорове в ателието му, където той, талантлив и високо ерудиран човек, на когото имахме доверие, се опитваше да свали градуса на нашия ентусиазъм.

„Няма мъдри старци, които да поведат народа” – казваше той. Сигурно е имал предвид успешно избитите след 9 ти септември 1944 г. Тогава, в началото на деветдесетте, те щяха да бъдат точно в зрялата възраст на мъдростта. За жалост повечето от тези, останали все пак живи, третирани през целия си съзнателен живот като „втора ръка хора”, както и техните деца, научени пред страха от дългата ръка на властта да крият моралните ценности заложени им от поколения, принудени да имитират фалшив ентусиазъм пред нелепите глупости, налагани им от примитивната „народна власт”, нямаха потенциал и не бяха в състояние да вземат съдбата на нацията в ръцете си и поведат народа по пътя на демокрацията.

Не мога да не отдам заслуженото на онези, минали през лагери и затвори честни люде, дали всичко от себе си за извършване на демократичните промени, бързо избутани от онези, които в предварително наредения шахматен сценарий бяха поставени като пешки от дясната страна на барикадата. Имаше естествено и автентични, но те не бяха много, а и бързо бяха похабени, заклеймявани методично в продължение на години и демонизирани завинаги.

Каскетите, слезли от гората през 1944 г. с брезентовите раници на гърба, пълни с кашкавал, „пазаруван” от мандрите, които с помощта на Сталин и не без помощта на Чърчил, държаха необезпокоявани властта в страната почти петдесет години, с вродената си андрешковска хитрост, част от които успели да прехвърлят отговорността за миналото върху бившите свои другари, не само задържаха статуквото си, но и успяха да превърнат децата си, учили на Запад и добили излъсканата шлифовка на лондоски юпита, в мощни икономически субекти. Това беше възможно да стане ,от една страна с предвидливо изнесените преди промените парични средства от хазната в така наречените ”задгранични дружества”, и от друга- чрез външния дълг; в голяма част присвоен, без въобще да влиза в страната.

За всичко това не малка бе помощта на яките момчета от спортните и милиционерски школи, кадри на ДС. Тяхната роля бе да поддържат страха сред хората – работа успешно вършена преди тях от „народната милиция”. За това свое призвание те бяха получили съответните куфари, като начален капитал за не винаги законенния си бизнес. Единственото поставено условие бе редовното отчитане в черните каси. Забравилите това, бързо ги отнасяха в небитието. Въпреки, че предполагаемият диригент на събитията в онези години отдавна го няма, отстранен в опит коритото на прокараната от него златна река с нейните разклонения да бъдат заличени, асистентите, останали след него, стриктно следят и не пропускат да накажат всеки един опитал да излезе извън поставената му предварително роля.

И така, вече почти двадесет години, с малки изключения, едни и същи примитивни, но добре обиграни политически играчи, надничащи гордо, но и малко гузно през затъмнените стъкла на черните си лимузини, не по-малко надути със самочувствие от самотния пернишки ловец, техен покровител, преминават от отбор в отбор с единствената цел: личната облага.

Това те умело продължават да вършат с помощта на обикновения отруден човек, даващ неизменно гласа си за тях, замаян, за жалост, от евтин алкохол, зазяпан в екрана на телевизора, обилно залят с примитивен силиконов бульон, или пък седнал на потрошената пейка пред охлузения си панелен дом, осмелил се да погледне за миг през навъсения поглед на подстригания до нула, дебеловрат шофьор към поклащащите се до него бедра в ритъма на чалгата, звучаща от свалените стъкла на позахабения, но излъскан до блясък автомобил, купен на втора ръка от Горубляне.

След като обезличиха нацията, налагайки пошлата си същност, не без помощта на медийните си лакеи, обявили себе си за елит в обществото, за да обезпечат докрай комфорта си, сега ни говорят за помирение: искат да приемем нещата такива, каквито са им угодни; искат да забравим не само за парите им: искат да забравим и за жестокостта на техните бащи и майки, убивали физически и духовно нашите, трепейки ги с тояги в Белене, настанявали се в техните жилища, изселвали ги, пречили им да се образоват, а по-късно на нас по – младите, на които отнеха възможността на свободния избор да учим и работим, в страната, която желаем.

Не, господа, не ще се помирим преди да изпиете горчивата чаша на вината с „мезета”, както подигравателно казваше един ваш другар, син на сатрап, чиято сестра, неизвестно как и защо сега ръководи Юнеско.

Не ще се помирим преди нещата да застанат по местата си. Не и преди сами да свалите войника с автомата от пиедестала му, не и преди да възстановите стените с паметните плочи на българските войници, отдали живота си за Родината, които вие съборихте; не и преди да застанете смирено пред народа си и му се извинете за злините, които вашата партия му нанесе. Нещо, което надменността и чувството ви за безнаказаност пречи да направите. Едва тогава, ако все пак го направите някога, наистина може да ни нареди да застанем със свалени шапки едни до други пред обща могила, взаимно да почетем мъртвите си. Не и преди!

И все пак, общият ни път към Европа, въпреки вашата съпротива, един ден ще ви накара да го направите.

А що се отнася до властта и парите ви, децата, които прокудихте в странство – не се знае, може един ден да се върнат…