„Нещата от живота”

            С един познат се бяхме отплеснали да говорим за човешката природа и за мотивите – явни или по-скрити, които я тласкат да направи едно или друго. Тогава той ми разказа за кварталния им бръснар на времето. Малкото му салонче се превръщало в нещо като парламент. А и самият бай Добри – бръснарят, притежавал нещо от излъчването на Вазовия Хаджи Ахил. Идвали мъжете да ги обръсне или подстриже, но съвсем не бързали да си тръгнат. Оставали за приказка. Имало всякакви чешити. Така или иначе, без да се стреми - бай Добри научавал почти всичко за всекиго – дертове, радости и стремления, семейни и съседски кавги. Нерядко се случвало да помогне, без да му е цел – ей така в хода на разговора. Веднъж пристигнал редовен клиент и ухилен до уши му връчил шише ракия. „Послушах те – рекъл му – направих, каквото ми каза и сега всичко е наред.” „Благодетелят” не си спомнил точния повод, нито пък, че е давал някакъв съвет, но да не скърши хатър – приел шишето. Догадил се само, че вероятно е сплотил едно семейство.

            „Много ми беше интересно да се отбиваме там” – каза моят познат. Запомнил различни разговори на баща си с бай Добри. Последният споделил веднъж, че би могъл да напише дебела книга – толкова информация го заливала всеки ден. „Едно само не мога да разбера.” – уточнил той – „Защо хората толкова се мразят. Омразата тлее в тях като въглен и не угасва. Не е обикновен нормален огън това. Той съсипва и опустошава. Събрано е толкова ожесточение – повече отколкото за цял един живот. Тия хора май си мислят, че ще векуват. Затова не си дават сметка, че се прахосват и се тровят за нищо. А всичко се връща на тоя свят. Всичко – най-вече лошото. Доброто може и неутрално да остане, но зло, ако направиш – рано или късно, то те стига.”

            Бащата на познатия ми беше физик. Може би затова привел като пример третия закон от своята наука. Той гласи, че на всяко действие отговаря равно противодействие.

            Дали и в живота е така? Не знам, но поне се надявам. Преди седмица простреляха с въздушна пушка поредното коте от двора ни. Случва се от години. Възможностите винаги са три и се редуват. Първи случай: сачмата не е засегнала жизненоважен орган или гръбнака. Засяда някъде и животинчето постепенно се оправя, включително и след операция. Втори случай – смърт на място. Третият случай е най-жесток – парализа. Когато го открих, котето лежеше пред колата в двора. Придърпваше се на предни лапки. Задните висяха безжизнено назад. Тогава видях раната на гръбнака. Рентгенът показа счупен прешлен. Казаха ни, че операцията почти не дава шанс за възстановяване. Накрая се решихме и Ерика я приспаха.

            От известно време таяхме подозрения, но вече сме сигурни откъде се стреля.  Дълго време не свързвахме оплаквания пред други съседи, че котките се качвали на колата в двора им, цапали я, драскали я. Нищо чудно да са източвали и бензин. Но явно, че освен „грижа” за движимата собственост, е налице и ловна страст. Какво да ги правиш – хоби. Градският авджия демонстрира бързи рефлекси – стреля и веднага се крие – като мишка. Много пъти съм чувала характерното щракане при стрелба, а сачми са удряли и по прозорците ни (котките често се качват на первазите). Когато се покажем да огледаме, вече няма никой.

            Мисля си какъв трябва да е човек, който стреля по котки, които нищо не могат да му направят. Дали такъв човек би тръгнал сред джунгла или където и да е на лов, когато и съответното животно (без съмнение по-едро от котка) би имало своя шанс да се защити. Мисля си как ли би се представил такъв човек, ако излезе като гладиатор на арената срещу голям хищен екземпляр. А как ли се държи подобен човек във всекидневието? Какво ли прави изобщо при спорни и завързани ситуации. Склонен ли е да поеме отговорност или се затаява и снишава. Дали не действа по принцип така – тихо и подличко, с хрисимия вид на близано теле.

            Друг аспект на нещата е безмълвната и толерантна солидарност към новия „Вилхелм Тел” с въздушната пушка. Има хора, които знаят, но си мълчат. Може би това е някакъв екзотичен тип „гражданско общество”, защото съпричастието е доловимо. В същото време дискретно сведените клепки разпространяват всякакви други махленски клюки със скоростта на светлината.

            Преди броени дни кола прегази симпатично сиво коте, което се беше престрашило да последва любопитството си. Не беше от нашите. Разказаха ми как се разстроили две млади жени, които били наблизо. Разказаха ми и за една реакция по този повод. Тя била следната: „Какви са тия циркове? Да вземеш да ревеш за някаква котка. За някаква си мръсна котка.”

            Спомням си пък какво прочетох под съобщението в мрежата за жена с велосипед, прегазена от камион на кръстовището на „Витоша” и „Патриарх Евтимий”. Един от коментарите гласеше, че така й се падало. До гуша му било дошло на човека от колоездачите – толкова били досадни. Не – от автомобили, мотори, камиони, бъгита, от шум, чалга и мръсотия, а именно – от колоездачи. Изумително е как хрумва такава мисъл. Изумително е и да се напише подобно нещо на фона на нелепо прекъснат живот и като се има предвид какво изживяват близките на загиналата. Под прикритието на анонимността блика почти гордо саморазкритие какво „мноо мразим”. Макар и небрежно, подобно злорадство е крайно мерзко.

Многократна мерзост прояви и анонимният доскоро отстрелвач на котки. Трябва да е чувствал гордост и радост, че убива и осакатява.

            Да, вярно е, че едно застреляно или прегазено коте не е съизмеримо с човешкия си еквивалент. Някои обичат животни, включително - котки. Други – не. Май както е тръгнало, ще трябва да се благодари на необичащите котки, които все пак не ги отстрелват.

            Тук няма зоополиция като в САЩ, която да налага солени глоби и затвор. Някой ще възрази, че у нас престъпления към хора остават без санкции, какво остава за животни. Добре, но какъв сигнал отправя към децата си стрелящият от балкона родител (някои от тях вече следват примера). Тук не става въпрос за лов (не че се възхищавам от лова и от ловците). Или вече в градската джунгла е позволено всичко – кой както и където свари.

Сега стигаме до същественото. Съгласието да се приема ненормалното за естествено, без да спазваш никакви правила, е най-удобният трамплин за скок в бездушие и пустота. Съгласието да си безразличен към жестокостта ще те накара утре да презреш милостта и съчувствието. Те вече ще са признак на слабост и лиготия за тебе – нищо повече. Аз пък предпочитам да се „лигавя” за пострадало животинче, вместо да гледам сърцераздирателни турски сериали и други подобни. Защо ли така масирано ни ги пускат? Те се превърнаха в нещо като тренажор за „възпитание на чувствата”, а и за мозъка (доколкото е останал). Дали не го правят, за да си култивираме трайна телевизионна милост и съчувствие и да свикнем, че нищо от реалния живот не можем да променим.