Бойко Борисов съвсем олевя

Преди около година, когато Бойко Борисов току-що бе стъпил на пътеката на властта, ми разказваха как по време на един задушевен политико-напоителен разговор спонтанно възкликнал: “Ех, защо не се писах ляв!  Колко по-лесно щеше да ми бъде...”

Тогава възприех това възклицание като виц. Оказа се, че не е. Ляв е. По душа и сърце, по памет и по инстинкт. (По интелект не знам, защото липсва такъв.) Само се правеше на десен, та да може по-сгодно да ругае предходниците и да се оправдава с тях.

Сега и това правене е изоставено – и дясната маска, наложена от кумова срама, и марката ЕНП са захвърлени на бунището. Зададоха се едни вотове, едни стачки и едни сърдити лекари и синдикалисти. Страаашно! И Бойко Борисов... олевя.

Не че не е бил ляв и досега. Най-малкото разбирателството с Путин и Първанов по големите енергийни проекти, от чиято реализация зависи геополитическото бъдеще на страната ни, е достатъчно показателно в това отношение. Но сега олевя окончателно, принципно и базисно: практически вече няма разлика между дивотиите, които ги вършеше тройната коалиция, и дивотиите, които върши неговото правителство.

Нагледната илюстрация за това олевяване се съдържа в декларацията му от вторник: оттук нататък постъпленията от здравни вноски щели да отиват само за здраве, а дефицитът на НОИ щял да се попълни чрез увеличение на пенсионната вноска с 3% от 2011 г. Иначе казано: досега държавата е вземала от болните, за да дава пари на старите. Сега ще вземе от старите, за да даде пари на болните. Младите и здравите кучета ги яли. От тях ще се вземат парите, с които ще вържем пенсионната система. Реформата в която, разбира се, отива на бунището. Както и в здравната такава.

Първи социалистически принцип на управление: вземат се пари оттук, за да се налеят там. При ясното съзнание, че и тук, и там са каци без дъно. Парите, които се вземат, не висят по дърветата. Вземат се от тези, които ги имат, за да се дадат на тези, които ги нямат – в името на социалната справедливост.

Тези, които ги имат, произвеждат блага. Тези, които ги нямат, разхищават блага. Логиката на тази операция е: и едните, и другите гласуват. Само че едните – пенсионери, безработни, малограмотни и етнически ескейписти, са повече от другите – младите, образованите, работещите, опортюнистичната средна класа и гадните капиталисти, произвеждащи брутния национален продукт. Затова ще вземем от тях и ще налеем в каците без дъно – това наливане ще гарантира политическото ни спокойствие и ще удължи пребиваването ни във властта.

Вярно е, че тази операция гарантира общата ни мизерия, гарантира гласове в полза на миналото и за сметка на бъдещето. Миналото обаче е наша територия – ние оцеляваме във и чрез него – благодарение на наследените стадни рефлекси и зависимости. Бъдещето да го духа. Докато можем, ще го държим под повърхността.   

Втори социалистически принцип – формулиран от Оруел – всички са равни, но има и по-равни от равните. Някои си плащат за нашия социализъм, някои не. По-равните са онези, които го правят. Иначе казано – онези, които правят силната държава.

Плащат частните безнесмени и техния персонал – сиреч хората, които евентуално, по някаква си своя причина биха могли да си позволят да не харесват Бойко Борисов. Плащат, защото са независими от държавата – и защото произвеждат, вместо да паразитират. И плащат солидарно, защото споменатите 3% се вземат от приходите на частните предпирятия, но и от заплатите на работещите в тях.

По-равните от равните не плащат. Вместо тях плаща държавата – сиреч отново всички данъкоплатци. Това са тъй наречените държавни служители – джандари, чиновници, военни и други такива. Изчисляват ги на 580 000 души.

580 000 на фона на два и половина милиона реално произвеждащи?! Ами да. Това е армията на Бойко Борисов – той има вече на какво да се пише генерал. Преди беше армията на Сергей Станишев. Винаги е била армията на силната държава, която възпроизвежда корупция, хаос, феодални порядки и нисък стандарт на живот.

Тези хора са добре платените и същевременно най-малко отговорните. Затова можем да имаме образование като в Нубия (да ми прости Васко Нубиеца за заемката) – но пък най-много меверейци на глава от населението в цяла Европа. Защото армията на “социалната държава” трябва да се поддържа и да се храни – тъй като именно тези държавни тунеядци са били винаги хората, но които разчитат посткомунистическите леви лидери.  

И най-накрая третият социалистически принцип – вероятно най-симптоматичният. Ляв политик е този, който не държи на думата си, обръща мненията си и лавира според обстоятелствата. Левият политик е поврътлив политик – и Бойко Борисов стопроцентово отговаря на това изискване.

Ето го и поредното доказателство – в края на юли при преговорите с работодателите Бойко Борисов обеща да не пипа осигуровките до края на 2013 г. Сега е видно колко струват неговите обещания. И доколко си дава сметка например, че най-силният коз в защита на новия бюджет, формулиран от неговия финансов министър, е именно на базата на това – че кабинетът е успял да запази данъчната и осигурителна тежест въпреки кризата. И че шансовете ни да изплуваме се базират именно на това удържане.

Но на кой му пука дали ще изплуваме? Във всеки случай не и на Бойко Борисов. Рейтингът му е по-свиден – а с този термин назоваваме умението да се харесваш на всички. И да лъжеш като дърт циганин, обещавайки невероятни неща.

Някога големият български критик и литературен историк проф. Боян Пенев бе нарязал като краставица Людмил Стоянов, характеризирайки го с една дума още в заглавието – “За литературния плут”. Професорът се извиняваше на читателите си още в първите редове, че е принуден да използва русизъм, но посочваше, че нито една българска дума не е толкова изразителна за обекта на неговата статия, колкото руската дума “плут” (означаваща приблизително нагъл лъжец, мошеник).

Имам лошото чувство, че същата е приложима и спрямо настоящия ни министър-председател.