Българският Нобелист

      Гласът на Ед бе ехиден, а отгоре на всичко крещеше, така че всеки в кръчмата да го чуе. Бяхме в ”Грасрутс”, една продълговата кръчма в Ийст Вилидж на Манхатън, Ню Йорк. Кръчмата е полумазе, чиято горна част е над земята и от прозореца в края на барманския тезгях се виждаха краката на минувачите отвън на тротоара. Типична фронтова кръчма в Манхатън. Една пъстра група хора, в която ме бе въвел приятелят ми, психиатърът д-р Жоро Каменов(1).                                                                                                                                                                         

      - Не знаеш, че имате Нобелов лауреат за литература? Не мога да го повярвам!- продължи Ед.

      - Нямаме!- настоявах аз, стъпил на позицията си като магаре на мост.

Оказах се сам срещу всички. Отгоре на всичко тия „всички” бяха ерудирана група. Едуард Бърнс бе бивш преподавател по литература в Нюйоркския университет, ползваше се с добра репутация в литературните среди на Ню Йорк и Америка, а на младини бил един от най-младите от „загубеното поколение” американци в Париж, бе се въртял в кръга на Гъртруд Стайн(2), бе й редактирал книгата “За Пикасо”, а по-късно бе редактирал писмата й с Торнтън Уайлдър(2) и минаваше за един от най-добрите редактори на кореспонденции на писатели в Ню Йорк и Америка. Познаваше се с Пикасо, който му бе подарил няколко скици с автограф. Бе редактирал и една готварска книга на любовницата на Гъртруд Стайн, тя го бе посочила за наследник в завещанието си и той продължаваше да получава «рояалтиз».Ед бе вторият американец, с когото се запознах, който с голяма гордост се потупа в гърдите и каза:”Моите дядо и баба бяха комунисти! Сталинисти!” Първият американец, който бе направил подобно изявление в мое присъствие, бе Стийв Люис. Бяхме на парти у д-р Канов. И получи такъв урок от Любо Канов, че дори на мен ми стана жал него. Стийв бе поклонник на българската култура и на България като нация и толкоз. Не мисля, засега, че името му ще се появи пак в моите истории. А за д-р Канов си струва да се споменава при  всеки повод. Точно когато Ед се тупаше като самохвалко в гърдите, аз си помислих: „На теб ти трябва д-р Канов, аз съм много либерален и няма да мога да ти натрия носа, както Любо би го направил!”

      - Елиас Канети познат ли ти е?

      - „Спасеният език” и „Факел в ухото”- издадени по комунистическо време! „Маси и власт” и „Парти по време на война” са посткомунистически издания. Не помня кога издадоха „Заслепението” му. Това е, което съм чел от него!- изредих педантично на Ед или както първолак декламира назубрено стихотворение, давайки му сигнал да смени ехидния си тон с по-подходящ и да разбере,че познавах и бях прочел книгите на Канети, издадени на български. 

      - Той е роден в България! В Америка националността на индивида се приема от рожденното място! Там, където си роден, това е твойта националност!

      - Аз не съм чул някой евреин, роден в България, да е казал, че е българин! А ние имахме много български евреи, родени в България, които се изселиха в Израел. Да не би те да казват, че са българи? Какво да кажа аз за себе си? Аз съм българин, натурализиран американец.

      Освен нас тримата, същата вечер бяха Томас МакГонигъл, американски писател, до него друг американец, редактор на списание за Африка и един полски емигрант, художник. Групата се събираше всеки вторник, съставът се менеше постоянно, но това бе ядрото . Ние казваме български евреин, а не еврейски българин. Съществителното е евреин и то е същността на думата. Прилагателното ”български” се явява като допълнително обяснение и пояснява думата, наречена съществително. Позицията на американците ми се струваше нелепа. Аз бях натурализиран американец, роден в България. Американците бяха повикали на помощ правото за да оформят тяхната националност. Многонационална сплав, от която хората раждани, където и да е извън Америка, пристигат в Америка, стоят пет години и едва тогава застават под американския флаг за да се закълнят във вярност на новата си родина.

     - Освен това не съм чул, нито прочел Елиас Канети да казва, че е българин!

     - Не ме интересува какво е казал Канети! Той е българин и това е! Точка!- изясни позицията си и Томас. – От българските кръгове казват, че комунистите го отрекли като българин, а сега, след промените, българите си го искат обратно в техната нация.

Томас има два публикувани романа, а третият му лежи в едно издателство. Пише редовно рецензии  за “Бук Ривю” на Ню Йорк Таймс и “Лос Анджелиз Таймс”, преподава литература в някои колежи, а преди около 25 години бе написал първата /позитивна/ рецензия за Херта Мюлер в  “Лос Анджелиз Таймс”, когато излизат в превод на английски първите й разкази.

- Ръкописите на Канети са стенографирани! Това е неоспорим факт! А как ги е разшифровал след това, на кой език, няма данни! – пуснах в защита последния си коз, ала групата остана непреклонна.

“Шантави американци!”- пошушна ми ухото Жоро на български, но добави, че с нищо не можем да променим американската позиция. Някои сайтове за нобелистите наистина слагаха Канети в графата България. Езикът, на който пишеше, бе немски, казваха пак същите източници. На обложката на първото издание на „Факел в ухото”, на издателството „Народна култура” от 1983 година пише:”.... на известния австрийски писател Елиас Канети, роден в Русе.”

После, в мое отсъствие, темата се е подновявала отново, каза ми Томас.

       Няколко месеца по-късно, на 19 януари 2006 г., в една също така пъстра група, темата се поднови , само че на българска територия, в кръчмата ”Хаджи Генчо” на булевард “Княз Дондуков”. Започнах я аз, за да видя как мислят моите сънародници.

      - Мисля, че Канети е споменавал, че е българин!- каза Иван Робанов(3). – Но не съм много сигурен! Ще се поровя малко и някой ден като се видим пак, ще ти кажа!

      - Ако Йордан Радичков бе все още жив, щяхме да имаме нобелист! Бай Йордан бе номиниран два пъти за Нобеловата награда и ако не  си бе заминал от тоя свят, третата му номинация щеше да му я донесе!- продължи Иван Росенов(4) със същата убеденост, виждайки хладната усмивка върху лицето ми. – Заедно с Маркес, той е създателят на магическия реализъм. Няма никакво заимстване на бай Йордан от Маркес, както някои подмятат. Двама писатели на две различни полукълба, появили се по едно и също време, Маркес все още не бе издаден в България, когато Радичков вече бе с оформен стил. Ние имаме социалистическия магически реализъм на Радичков, а Латинска Америка си има Маркес.

     Бях мислил вече по въпроса. Както всички българи, аз също исках да имаме нобелист. Но не смятах, че Йордан Радичков имаше шансовете. На картата на нобелистите, България е бяло петно. Сърбите с Иво Андрич, гърците с Георгиос Сеферис и Одисеас Илайтис, турците с Орхан Памук, най-после румънците с Херта Мюлер и накрая ние, българите, с една оспорвана фигура: Елиас Канети. Това са носителите й на Балканите.  Но това не е военна карта, върху която пълководецът разсъждава защо това бяло петно, наречено България, с оспорван носител, не е превзето. Журито в Стокхолм не се впечатлява от него. През лупата му, описанията на наблюдателите, които четат българската литература, понакуцват някъде и се провират през решето на ситото. Ректорът на СУ „Климент Охридски”, проф. Биолчев, бе изпратил два пъти за номинация името на Радичков в отговор на искането на стокхолмския комитет. Вероятно единодушно или не, проф. Биолчев бе се позовал на общо решение на група хора около него. Бяха избрали много добър кандидат, но не най-добрия. Не бяха чели внимателно биографиите на нобелистите в последните десителетия, не се бяха постарали да анализират и интрепетират избора на комитета.

     Сложих моите размисли на литературната Темида.

     Не можеше да става взаимстване на един от друг- хронологически някои от книгите на Радичков бяха отпечатани преди тези на Габриел Гарсиа Маркес. Приликите в стила им са случайни. Една от тях, която просветна в съзнанието ми бе трупът на удавника. Трупът на удавникът плува  в разказа “Най-красивия удавник” на Маркес от “Продавач на чудеса”, издаден у нас в 1975 год., има цял “Остров на удавниците”, пак на Маркес, появява се в “Разказ с воден фон” на Хулио Кортасар(5) от сборника разкази “Някой, който се шляе”, издаден у нас в 1981 г. в съня на героя му Маурисио и години по-късно изплува като космическия удавник в “Ноев ковчег” на Радичков. И двамата, Маркес и Радичков са творци от школата на магическия реализъм: единият – латиноамерикански, другият - социалистически. Удавникът плува в произведенията на писателите от тая школа като хералдически знак.

Преди да се постави окончателно името му сред писателите на магическия реализъм, българските критици дълго споряха за стила му или многоличието на стилове у него. И при Маркес и Радичков появяването на един или друг от героите им в различни повествования, в различни творби, не е техен патент. Среща се и у други писатели преди тях.  Ще спомена само Уйлям Колфийд, който също прескача от разказ в разказ преди да се оформи като героят от „Спасителят в ръжта” на Селинджър. Ангел Колов, Флоро, Милойко, Леко Алексов от „Барутен буквар” се разхождат от разказ в разказ със своите мисли, действия и светоглед, движени от перото на голям майстор. Така  е и в „Педя земя”. От тях бих изхвърлил разказа „Сърцето бие за хората”. За този разказ прилагам думите на писателя от послеслова: ”Това не може да бъде!” След него идва „Заекът” с тенецът и клюводръвците за да ни достави онова върховно удоволствие, присъщо на историите му с мистицизъм и магия. Долетяха и врабчетата, след тях и други пернати. Настана „Суматоха”. Пантомимата от неговите герои остава едва ли не единствения връх в българската литература от социалистическо време. Литературните критици се хранят от трапезата на твореца. А трапезата на Радичков е богата и върху масата й цари изобилие.

Кр.Коюмджиев смята Радичков за творецът, пресъздал смъртта на българското село с карнавален смях, описващ невъзмутимо “затворения кръг на примитива‘‘. Преминавнето от стил в стил, многостилието или в търсенето на собствен стил, писателят подхранва литерарурната критика в продължение на десетилетия. Енчо Мутафов сваля толерантно шапка на Коюмджиев като критик, но не се съгласява с него. Той вижда стила на Радичков като”един художествен стил с многобройни прояви”. От пародийност до гротескност, от метафора и алегория до митологема, от Кръстьо Коюмджиев, Енчо Мутафов, Стоян Каролев, Чавдар Добрев, Николай Звезданов(6) та чак до наши дни, критиците продължават да преживят творчеството на нашия най-добър, най-самобитен писател, цялостно най-близо до Нобеловата награда за литература. Аз наричам себе си един от ония  внимателни читатели и “фенове” на Йордан Радичков и правя опит /не за “летене”/  за анализ на българските неудачи някой от нашите най-добри писатели или поети да бъде удостен с Нобеловата награда.

 Разликата между Маркес и Радичков е, че в сравнение с него, Йордан Радичков създаваше шедьоври, но имаше и много плява. Много от героите му комунисти са изкуствени, а всеки разказ от последната му книга „Пупаво време” се чете до третия ред. „Нежната спирала” също. Нещо като изчукване на ишлеме. Спадане на качеството, породено както от умората и възрастта, но най-вече от промяната, която бе заварила писателя неподготвен. Цитирам думите на писателя от в.”Дума” от 16 август 1991 г., дадени в отговор на въпрос от водещата Кристина Патрашкова: “Само, че промяната дойде така бързо, че всички се оказаха неподготвени за нея.” Писателят Радичков казва: “се оказаха”, а не “се оказахме”. Опитва ли се той да се изключи от този списък?

Разказите за героите-комунисти /или за Съпротивата, както ги нарича Енчо Мутафов/ ме дразнеха, когато ги четях, защото се опитваха да ме убедят, че страната ни е обхваната от тяхната кауза и едва ли не цялата ни нация е вярвала в техните идеи. Имало е и други: земеделци, широки социалисти, анархисти и още много. Лазар от „Ямурлук”, обикаляйки от село на село да си търси ямурлука вижда жертвите на полицията, проснати на всеки мегдан. Сякаш от граница до граница страната ни е миришела на кръв. Очевидците и летописите от тия времена не потвърждават това. Елементът на преувеличение е приложен от автора за заблуждение на Социалистическия Цензор или по- точно величаене, митологизиране на миналото в интерес само на единствен облагодетелстван- комунизма. Йордан Радичков остава първия автор, на който отклоненията от пролетарската литература и декадентските буржоазни експерименти останаха, очудващо за това време, несанкционирани.

Искрен или фанатизиран вярващ бе писателят или имаше здрав гръб, който го подпираше? Неизбежно трябва да тръгнем от първия му публикуван разказ ”Той идва, Имигю, чуваш ли?”, публикуван във в.”Литературен фронт” от 23 Юли 1953 г.. Талантът проличава веднага. Разказът е чудесен, ала кого описва и величае авторът, коя е тази личност пред която дядо Иляз се просълзява и ще запомни за цял живот? Вождът, правоверният сталинист, тиранинът Червенков . Много силен старт на таланта, та чак до края на живота си, където тук-там в творчеството си, интервютата си и постъпките си бе показал, че остава верен на една идеология, на една партия, на една утопия, сякаш бе невеста, дала дума да бъде вярна на съпруга си по време на гурбета му. И остана верен на обета си докрай.

Да пораразровим малко из биографичните данни на писателя преди този разказ и да стигнем до края на живота му. Материалът е оскъден. Радичков е от ония писатели, които бяха крили личния си живот от публиката. Това е негово лично право. Писателите в тази група са многобройни, както многобройни са и творците, кото пишат мемоари или тяхното”его” и нарцисизъм присъства неизменно в творбите им. Колажът, който се сътворява за него, идва от много пестеливите му изказвания, интервюта и внимателно вглеждане в героите му от разказите и драмите му.

Едно преобладаващо мнение на критиците казва, че творчеството на Радичков е “пределно” биографично. И като най-биографична сочат новелата “Спомени за коне” с момчето, глухонямото момиче и кучето и пътешествието в сибирската област Якутия, описано в “Неосветените дворове”. Тоя спомен от детството /загубването и възвращането/ на говора си писателят е осветлил детайлно и в “дворовете”. В нея, историята на Радичков, написана от него много преди мене, напомня за моите срещи с внуците на американските сталинисти, но неговата история е чисто руска. Това е вечерята у якутеца Нудьга, когато събралите се вдигат тост за закриването на лагерите от системата Гулаг. Хрущов вече бе хвърлил бомбата с разкритието за концлагерите Гулаг, изнесена на Запад по нелегални канали и известна там отдавна. “Де факто” това бе потвърждение на отдавна известна на световната общественост истина. Единствен домакинът не участва в тоста, изчаква ги и вдига тост:”За Сталину!” Последвала кавга. Тук и там из текста се споменава за зекът, който се втренчва в единствения летящ самолет и чака някой от пътниците да извърли фас и той да го допуши. Появява се и криминалният зек, който дори идва да го изпрати на летището при отпътуването, мимолетно е споменат надзирателят-зек, а малко повече се разказва за изнасянето на балсамирания труп на Джугашвили и погребването му до Кремълската му стена. Споменава се не съвсем бегло за АЯМ/Амуро Якутската магистрала/, а за прочутият “Път на костите”, дълъг 1700 километра, построен от съветските концлагеристи, където средно на всеки километър е умирал от изтощение и пребиване един нещастен зек, няма и дума. Може би писателят не бе вървял по-него, нито пък бе го пресичал.Останала част представлява ловните приключения на писателя, за да задоволи ловния си нагон, придружаван от домакините си от Якутия, за които това е част от бита им, поминък за изхранване на семействата. И не е за отричане прекрасния му анимализъм, навсякъде в произведенията му, и тук с описанието на внушителната битка на белия и черния жребци, пред очите на двете стада кобили.

“Обичам да ловувам!”- казва често писателят. Споменава и за ловувания с диктатора Живков в едно “чакало” за едър дивеч в интервюто за в.”Дневен труд” от 8 февруари 2003 пред водещия Иван Бакалов. Но освен изстрелите от амбразурата по рогатия дивеч нищо друго не е излязло от устата му. Неговият събрат по перо, Георги Марков, се заблуди, че от разстояние е безопасно да се описва ловуването му в ловна дружинка с диктатора, но това му коства живота. Ако Радичков бе дръзнал да опише ловуванията си и придружаващите ги ловджийски локуми, несъмнено би прибавил км галерията си образи на “примитиви” още един. Споменавам думите му за дъщерята на тиранина: „Ти пак ни изпревари, дете!”.

Пътуването му из Сибир прибавя към чувствителното му ухо сентенцията на якутския шаман: “Бог е един, религии много! Бог може да го има, а може и да го няма, но ти живей тъй, все едно, че го има!” Сибирската авантюра на писателя напомня за възнрагаждение с придружаващо го сибирско сафари от категорията “Папкай и слушкай”, както самият той я нарича в интервюто си за в.”Дума” от август 1991 пред водещата Кристина Патрашкова. Възнаграждение за послушни писатели.

Някои дори виждат скрития писател зад опитомителя на думите, чичо Гаврил, от “Спомени за коне”, който: “хващаше храбро думата за опашката, плющеше иа въздуха с нея и тъй я вместваше в речта си, че тя заставаше там за вечни времена.” Може би е така, ако само споменем появяването на верблюда в неговите разкази. Най-много щрихи за портрета му, обаче, идват от двата сборника интервюта. Повечето от тях започват или включват в себе си с описанието на родното му село Калиманица и макар повтарящи се до втръсване, при всяко следващо описание някой нов детайл се появява, а друг изчезва, носят обаянието на големия разкавач, на човек, който искрено бе обичал родния си край.

От повтарящите се случки в продължение на целия му живот, появяващи с различни окраски в отделните му интервюта би излязла една внушителна колекция от Радичкови миниатюри. Ето ги: Калиманица и обитателите й, 90-те къщи, трите гробища- римско, турско и християнско с трите вида вампири, търкалящи се като дервиши из прахоляка, майка му, гонеща дяволите, баща му и жабата-дървесница, чукаща на прозореца им в нощта, момчето Радичков със шесте пръста на единия си крак и разговорите му с глухонямото момиче, миенето лицето на иконата с лика на Дева Мария с младенеца на Йордановден, сляпата жена с цветна градинка около овчарската си колиба и букета цветя, който пипнешком със сляпото си зрение набира за съпругата му Сузана, мечката и мечкаря, привързани с един общ, излъскан от употреба синджир, описанието на създаването на разказа “Ломска любеница” и интериора на къщата на родителите на героинята на социалистическия труд, Пешка Рангелова, музиката на Теодоси Спасов и появяването му с цяла торба кавали при поставянето на тетралната радиопиеса “Добродушните смокове”,  латиноамериканецът Хуан Рулфо(7) и отказът му да отиде на трапезата в Бояна, по време на една от писателските срещи в София. Пропускам много други.

Сред тях се откроява най-силно кръстопътят на бъдещия писател: единият полюс- селският свещенник и приятел на баща му, ходотайства пред владиката и малкият Радичков е приет в Духовната семинария и другият полюс- след една година е отлъчен от семинарията, защото според съществуващия закон /все това деление на наши и чужди/ деца от семейства, в които има лица с подривна дейност /не могат да учат в определени учебни заведения. Това лице е чичото на писателя, партизанин от отряд “Христо Михайлов”. Това е здравият гръб на бъдещия писател, който ще му даде предимство пред всички други писатели, след като осъзнае писателската си дарба, да експериментира и да устоява на всички клевети и хули, завист и подливане на вода след всяко ново появяване на негова творба.

И обетът, даден на партията. По отношение на вярващите си задавам въпроса:”А тия, които вярваха, бяха ли искрени?” Правя едно лирично отклонение с един разговор с майка ми преди време, когато я питах вярваха ли хората в комунизма. „Вярваха, сине!”- отговаряше майка ми. „Вярваха, наистина, вярваха!” „Не разбираха ли, че това е само празна мечта?”. „Имаше тежки времена, глад, мизерия. Ние бяхме седем деца. Баба ти често стържеше нощвите с тиквената стъргалка за да ни омеси питка хляб! Мечтаеха за по-лек живот. Това беше комунизма- една празна мечта!”.

Следват школата за запасни офицери, след нея Военно-политическото училище, заболяването от туберколоза. Обетът е даден за цял живот.

 Въпреки споменатото ми раздразнение и /изразено от мен по-горе в текста/, моят избор като читател, е “Барутен буквар”. Майсторството на Радичков е “буквара”и от него разказа”Конвой”. Един литературен трик в разказа “Конвой” или да го наречеме митологема с езика на критиците, авторът успокоява раздразнението ми за преувеличената Съпротива с краткия образ на полицая. Арестуваният успява да се отърве от конвоиращия го стражар и бягайки, чува гласа му:”Ще броя до три и ще стрелям!”, ала потъвайки в шумата, последната цифра, която чува е 37.

“Това не може да бъде!”- би трябвало да отговори цензорът, с думите на писателя.  Непоправим пропуск на Социалистическия Цензор от онова време. Във времената след Съпротивата, когато преследваните се превърнаха в преследвачи, по бегълците се е стреляло преди да се преброи до три, при някои се е стреляло без да се брои, а в мнозина се е стреляло и без да са бегълци. Такава тематика, обаче, липсва в творчеството на Йордан Радичков. Пулсът ми на читател е съвпаднал с този на писателя и аз посрещнах с вътрешно задоволство думите му “Септемврийско слово” от 2 март 1985 пред водещия Радослав Игнатов: “Лично аз имам слабост към една книга с разкази - “Барутен буквар”.

Хронологически, някъде след издаването на “Букваря”, писателят Радичков, катерещ се по стръмните върхове на литературните Хималаи, както той често употребява създадената от него митологема Хималаи, прави първия сериозен пропуск по пътя за Нобеловата награда. Какво биха си казали шведските академици, ако навярно са прочели биографията на писателя. ”До тук, добре! Един майстор на словото!”-най- вероятно. „Но какво е неговото кредо, неговото верую? Комунист? Няма значение, и други нобелисти бяха!  Като писател, каква бе гражданската му позиция? Само приветственото му слово към папата? Подписал ли е писмото на Съюза на Българските Писатели (СБП)   на Втората годишна конференция през ноември 1970, заклеймяващо нобелиста Солженицин? Да се провери!

За кумова срама имаме едно истинско „не”, но не на него, а на поета Благой Димитров. Четрима са се въздържали, измивайки ръце като Пилат Понтийски. Тяхното “въздържал се” за времето, за което пишем, се равнява на “не”. Сред тях се четат се имената на Валери Петров и Марко Ганчев. Шапки им свалям за претекста: „Ние не сме го чели за да знаем за какво клеймим!” Демек, издайте го и тогава ще решим! Балами такива, отнесохте си го и вие, тия номера не минаваха тогава. А бай Йордан тогава вече е показал самобитния си талант, „Ние, врабчетата” също бе излетяла от творческата му лаборатория. По това време, проследявайки хронологията на творчеството му, и заетата висока позиция в литературния двор на България, би могъл да бъде другият с бюлетина “Не”. Вечният въпрос:”Тo be or not be!” . „ Да взривя читателите си и критиката с нови неща и да замина да стрелям кеклици или да си сложа главата в торбата?”

Само че ловджийските подвизи са писани столетия преди него и аз предпочитам да ги чета от Мопасан(8). В наше време авджийските лакардии са приоритет-атавизъм на диктаторчета и политици от азиатски тип, творецът трябва да потисне ловния си нагон. Темата за това гласуване е чувствителна за автора и той я избягва, както я избягват и интервюиращите го, с едно малко допълнение: писателят заявява, че тогава отсъствал от тази конференция, докато друг негов събрат по перо, казал:”Глупости, той бе до мене, когато гласувахме заедно за изключването на Солженицин.” Това е първият пропуснат голям шанс Радичков да покаже какво означава писателската съвест и да влезе в полезрението на академиците от Стокхолм.

Говори се, че един писател трябва да е публикуван и известен в англоговорещия свят, за да има шансове да бъде коронован. Какво казва самият автор, който в някои моменти полупрозрачно показва аспирациите си за наградата. След постановката “Опит за летене” на Младен Киселов в Йейл, САЩ през 1981, писателят споделя:”Американците се чудеха след спектакъла как хората могат да зарежат бизнеса и да хукнат да гонят един балон!” /цитатът е взет от “Драмите на Йордан Радичков, или едновременното неедновременно” на Ромео Попилиев/. В сравнение с двама нобелисти: Уйлям Голдинг с “Повелителят на мухите” и Жузе Сарамаго със “Слепота”, събитието с балона представлява наистина един побългарен латиноамерикански карнавал. Двамата нобелисти поставят човешкия индивид при необичайни странни, но възможни условия, и описват виждането си за развитието на същия този индивид в тях. В единият случай индивида стига до канибализъм, а в другия “бялата” слепота води до разруха и не е трудно да се предвиди изчезването на човешкия вид. Първопричината в първия роман е самолетната катастрофа, а във втория неочакваната слепота. В “Опит за летене” имаме шокираща човешка ситуация, но няма никаква причина. Има само един карнавал.

Ако американците бяха живяли по време на социализма, както няколко поколения, в едно от което съм и аз, то те не биха се учудили, ако половината от Ню Йорк спусне кепенците и се юрне да зяпа Халеевата комета. Ако Радичков само бе намекнал за някакъв вирус, който води до психически отклонения в поведението на човека да тичат след всяко хвърчащо тяло, реакциите и коментарите на американския зрител биха били по-различни. Англоезичният читател няма да чете българската критика, за да му се натяква, че това е “пиянството на един народ”. Тая социалистическа действителност, където това се случваше и без вирус, не бе позната на западния читател. От постановката на първата му драма“Суматоха”, за която авторът признава:”Оказа се, че сцената си има свои закони, а пък аз не познавах нито един от тях.” /от интервюто за “Съвременник”,#1, 1975 с Атанас Свиленов/ до последната му “театрална гротеска “Образ и подобие” /както самият Радичков я нарича/ и до заключението на Ромео Попилиев/ според статистиката, пак в същата книга за Радичков/, че поставянето на драмите му след промяната намалява и клони към нула, е изминъл дълъг период от време. Драмите му придават завършек на един голям и самобитен български творец. Тогава ги наричат идеологически безвредни и драми с неясно послание. Между него и критиците има междинно звено, наречено зрители, и аз съм един от тях. Когато ежедневието те е натиснало, един двучасов карнавал /изключвам политическата му гротеска “Образ и подобие”/ на сцената би разтоварил зрителя, така както карнавалите в Рио де Жанейро, Марди Гра в Ню Орлиънс и всияки останали, където зрителите могат да бъдат и участващи. За критиките, които искат да го ухапят /отзад/, че в никои от драмите актьорите довършвали репликите му, веднага ми идва на ум за големите майстори в арта /главно сред художниците/ давали темата на учениците си и накрая пооправяли, ако трябва, или направо се подписвали  на творбата. Това е големият майстор. Това е и драматургът Радичков. Той задава темата, подсказва репликата, инсуинира актьора и дърпа куклата на конци. Едва ли е одобрявал всяка реплика на актьорите. Отговорите на въпроси да даде предвиждания за бъдещето на литературата, драмата или каквото и да е, Радичков бе избягвал, с подобна предпазливост, но малко по-смело бих предположил: “ Възможно е драмите му да бъдат преоткривани във времето!” И остава печалният факт, че за времето в което живееше, нему бе позволено да експериментира, имайки зад себе си “здравия” гръб и дадения обет.

“Да се смени името на човека или неговата националност, е все едно да смените пола му. Такива опити у нас са правени и са ужасни. Винаги съм се срамувал от тях”- казва писателят Радичков пред водещия Георги Тодоров за в.”Антени”, брой #1 от 5 януари 1994 г. Ако неговият глас бе прозвучал 10 години по-рано, когато сменяха имената на турците или така наречения “възродителен” процес, по-друг би бил ореола на писателя. Това бе неговият пропуснат втори шанс за изява на писателската съвест. Вместо това “Ретролюбопитсвото към заниманията на българския писател”, отпечатана в “Проглас” #3 от 1993, носи датата 31 август 1988 г., регистрирана от Йордан Радичков и написана в Почивен дом на писателите във Варна. Много уютно място, но не и за протест. “Няма как вече да се пише в изолация от социални и исторически процеси.”- каза нобелистът Саламан Рушди.

 Фолклорният език, втъкан в повече от произведенията му, допринася за оная музикалност, за която разсъждават някои от критиците. “Тенец” и “клюводървец” от берковския диалект ми звучат като припев на народна песен. Но как да покажем обаянието от звука и значението им на небългарския читател? “Тенец”, оставен с българската транскрипция, звучи мелодично. Радичковото създание “верблюд”, също. Пояснителният текст в дъното на страницата или в края на книгата ще бъде достатъчен. Не така стои въпроса с “клюводървеца” Ако го оставим буквално, както “тенец” и после поставим в обяснителния текст, че това е птицата кълвач, тогава думата, а съответно и текста, преводът губи чара си с изчезването на оня тънък циничен, сексуален присмех, вложен в нея на от хората от Берковско. Aнглийското“woodpecker” не дава кредит на творбата. Ако се опитаме да я доближим до английския и я разделим на две “woody the pecker”, тогава става “Уди чукача” и текста се наранява с много изразено цинично звучене. Оставяйки я в текста така, както звучи в Берковско, англоговорещият читатаел ще си изкълчи езика, както ние се препъваме с английския. В бележките си преводачът би трябвало да отбележи: непреводимо, двете думи са пароними(9); в диалектната дума на автора, хората от тази област намекват за човек, страдащ от приапизъм(10).

В кулоарите се носи и едно друго негласно мнение за удостояването на писател с Нобеловата награда; да бъде преведен и издаден в Швеция. Преднамерено или не, Йордан Радичков постига това с „Малка северна сага”. Ако само това можеше да помогне на нашия писател, на завистниците, които тогава подмятаха злорадо за флирта му с шведите, бих казал: ”Какво от това! Много умно от страна на Радичков!” В северната сага авторът прилага успешно един изпитан писателски метод: пряк диалог с читателя. „Читателю, смятах тука да завърша моя малък увод,...” и така тук-там из текста авторът държи в приятно напрежение четеца си, води го за ръка навсякъде, разсейва съмненията му, прави го участник в приключението, убеждава го в нещо, в което предполага, че няма да получи одобрение, флиртува с него, „прелъстява” го, за да стигнем до последната глава „Лешничето”: „Читателят ще каже: но как пък в тази книжка никъде нищо не се случи, та човек поне малко да бъде изненадан!” „Ами че, читателю”, обръща се и в следващото изречение отново писателят и ме спечелва и препраща към мотото на тази книга: „Родени сме за да си разказваме историите!” В „Малка северна сага” Йордан Радичков е в най-добрата си форма, какъвто сме свикнали да го четем. С едно малко изключение: ловуването и смъртта на полярния заек. Изглежда бай Йордан не бе тръгвал на път без ловджийската си пушка!

 Някои твърдения дори в студии със стойност се подмята, че свадите между Радичков и Хайтов(11) били повлияли отрицателно на стокхолмското жури. Наивно! Комитетът най-малко би се занимавал с клюки, а българските наблюдатели не биха изглупели дотолкова, че да пращат информация от „жълтата” преса. А лесничеят трябваше още дълго да събира „шумки под габър”(12) за да стигне нивото за номинация.

И нещо друго за Радичков: бе останал до смъртта си фанатизиран комунист. Веднага след Промяната скача с двата крака във Висшия партиен съвет за да спасява ..... разлагащия се труп на комунизма.“Не, не съм. Може би не съм религиозен.”- отговаря писателят на Лили Маринкова за “24 часа” в брой # 308 от 16 ноември 1994 г. Това, че се слагаше на Папата в словото си, след като бе опитвал цял живот да живее с “има го-няма го”, се нарича „циник, който търси Бога”. И некадърен сценарий, проява на лош вкус от хората, които се опитваха  да го държат в светлините на сцената, с който сценарий евентуално би влязъл в очите на шведите. В едно друго интервю Радичков описва изпитания срам, когато вижда поетът, носител на Димитровска награда, да целува ръката на партийния лидер. Партийният лидер се сепва, “дваж по-вече се сепнах аз”- казва писателят.

Дали не визираше една друга българска номинация за Нобеловата награда, поета Любомир Левчев? Получих спазми и гадене в стомаха, когато видях името му сред номинираните българи. Повдигна ми се и повърнах в тоалетната чиния прочетения боклук от литература от него и всички като него, издаден преди промяната. Сред някои от добрите му стихове и оня боклук с който венцехвалеше партията и партийните лидери, какво друго комисията можеше да сложи в активите му? Протритите му наколенки, с които падаше на колене пред партийните величия? Да извикаме на помощ името на нобелиста, поета Йосип Бродски. Осъден за гражданско неподчинение на 5 години в изправителните лагери в тогавшния Съветски Съюз, от които пролежа 2 години и бе освободен, благодарение на обществените протести от цял свят.

“Ако не бяхте роден в България, може би щяхте да станете Нобелов лауреат.”- утешава го водещата Валя Стоянова за в.”Новинар”от 18 октомври1999. Подразбира се, че България е малка и неизвестна, но защо тъкмо жена задава такъв въпрос. Нали тъкмо жената твърди, че размерът не е важен, да се сравним на балканската сцена; каква е разликата ни с комшиите? Отново българския комплекс за малоценност. Това не е въпрос за писател от ранга на Радичков, не е и за който и да е друг! Отговорът му е , че е горд с родината си. Няколко седмици преди това, от в. “Стандарт” са го попитали: “Какво ще правите с толкова пари, ако спечелите Нобеловата награда?” Наистина, много ни се искаше да имаме нобелист! И все още! Много лъкатушна и неясна, без амплитуди, бе линията на поведение на писателят Йордан Радичков, от първия му разказ за вожда-сталинист Червенков, през “неосветените” дворове, дисиденското кафе с Франсоа Митеран(13) и яростното му втурване във Висшия съвет на  червената партия, веднага след дворцовия преврат, словото му към папата.

Някой ден разговорът за нобелистите ще продължи в кръчмата “Грасрутс”. Ще поспорим доколко са вероятни неофициалните хипотези, че един бъдещ нобелист трябва да е привлякъл вниманието на академиците с издание на шведски език, издаден от “мощни” немски издателства и това доминиращо мнение, което ми пъхна в главата един швед, че номинация от бившите страни на съветския лагер има шансовете да спечели, само ако писателят не е омърсен с управляващите. Аз ще имам моя списък от няколко български имена или може би само едно. Спорът ще бъде разгорещен както винаги. Името на Чоран(14) бе предизвикало няколко спора. Ще цитирам негово мнение от „Тетрадките” му: „ Прилича на погребение, по-лошо е и от Нобелова награда.” И „Самюел Бекет. Нобелова награда. Какво унижение за такъв горд човек!”(15)

Това ще бъде малко утешение за несполуката ни да имаме български Нобелов лауреат. И със сигурност началото на разгорещени спорове за наградата от самото й създаване до следващите номинации.

Май, 2010

                                                        Бележки на автора:

(1)                                      д-р Георги Каменов, психиатър, емигрант, водещ мединцинските рубрика на радио “Свободна Европа под псевдонима д-р Желязков. Починал през август, 2006.

(2)                                      Американски писатели

(3)                                      Български писател, автор на трилогията “Кръстовден”,“Черната джамия” и „Света София”, романа „Хетерата”.

(4)                                      Кинорежисьор, “Спирка за двама” с Катя Паскалева и Антон Радичев

(5)                                      Аржентински писател от школата на магическия реализъм

(6)                                      Български литературни критици

(7)                                      Латиноамерикански писател, мексиканец

(8)                                      Френски писател, 1850-1893.

(9)                                      Пароними- думи, близки по звуков състав, но различни по значение

(10)                                  Приапизъм/мед./- мъж, страдащ от продължителна ерекция

(11)                                  В есето “Българската литературна национална идея. Опити за съвременното и осмисляне” от Антоанета Алипиева .

(12)                                  Намек за есето “Шумки под габър” на Николай Хайтов.

(13)                                  Френски президент(1981-1995), социалист, 1916-1996.

(14)                                  Румънски писател, пишещ на френски.

(15)                                  Ирландски писател, нобелист.

(16)                                  Неоценим принос към творчеството на Йордан Радичков представляват двете сбирки от интервюта “Литературна орница” на издателство “Балкани” от 1999 г. и “Скитащи думи” на издателство “Аргус” от 2003 със съставителка проф.Мария Младенова