БЕЛЕЖНИК ЗА БЕЗСМЪРТНИ МИСЛИ

         Щях да изхвърля моментално стария бележник,  пожълтял от слънцето и прахта, нахапан от мишките, ако  не бях разчела едва видимите думи, изписани с химикал, който от син беше станал мръсно лилав. “Бележник за безсмъртни мисли” -думите бяха надраскани небрежно, с тежки завъртулки, които им придаваха вид на безделници, попаднали незнайно как върху този бедна оръфана хартия. Разбира се че с спомних кой ми подари тази непотребна за мен вещ - един редактор на литературен вестник, преди  около двадесет и шест седим години, когато бях пълна с хъс и апетит да видят всички хора какви герои - хем светли, хем малко нагли - ходят из моите разкази. Сега съм същата напаст, но тогава поне имах извинението, че съм млада и глупава. Единственото, което сега не съм, е, че не съм млада.

Тогава бях занесла разказ на един  редактор, когато условно ще наречем с името Борил. Той взе разказа ми и препоръча да се явя след седмица, за да ми съобщи решението си. Когато отидох , измърмори да дойда след седмица и така още няколко пъти, докато накрая о, божествен миг, каза, у че е прочел разказа и ме покани да седна на стола срещу него.          - Знаеш ли какво е хубавото на твоя разказ? - каза Борил и очите му се настаниха като собственици в моите. Това никак не ми се понрави. Въпреки това мълчах, защото като нищо можеше да заяви да дойда след още една седмица. Паузата обаче се проточи и аз оптимистично си рекох, че щом толкова мълчи, сигурно хубавото в разказа е доста.  -Хубавото в разказа ти е само твоето име. Имаш хубаво българско име, мелодично и малко грубовато като неокастрена върлина.

Още си спомням как едва се сдържах да не скоча от стола. Не казах нито дума и много се радвам, че в този момент не намразих собственото си име. Имах големи надежди за разказа - просто както го държеше, посегнах и го грабнах от ръцете му. Тогава оценките на редакторите ме караха да гладувам седмици, съкрушена от отрицанието им.

-Чакай - каза той.

Измъкна от чекмеджето си този мръсен бележник, който още тогава изглеждаше нахапан от мишки и оплют от мухи, надписа нещо върху него и ми го подаде. Думите с тежси кривулици и укрешения ме вбесиха, видях, че е написал „Бележник за безсмърнти мисли”, оставих го на бюрото му и си тръгнах. Още от тогава съм си опък човек.

-         Слушай, донеси още няколко разкази - подвикна т.н. Борил след мене.

         Отварям бележника сега и виждам,че съм изписала точно пет реда от първата страница

. 1. Да върна 22 лева на Борил  Б. до 6  февруари.

  2. Да върна 13 лева на Борил Б. до 28 март.

  3. Да върна 35 лева на Борил до 20 юли.

  4. Да върна 25 лева на Борил до 20 неомври.

Всички тези редове бяха зачертани с категоричен червен молив. Когато връщам дълговете си, веднага ги зачертавам, за да ги залича от мозъка и живота си. Суеверна съм и ако не зачертая някой дълг много дебело, отново ми се налага да искам заеми - такава съм и сега.

На последния ред беше написано: „Да върна 5 лева на Борил Б. до  4 април.” - И никакви червени черти върху дълга! Естествено, че си спомних за онези пет лева. През изтеклия период освен, че постояно ми даваше заеми, Борил бе одобрил няколко мои разказа, но всеки път мърмороше до Бога за литературата, красотата на писменото слово, оплювайки моята небрежност, евтината хартия, върху която му давах ръкописите си, глаголните времена, използвани от мен и постъпките на героите, в които откриваше себе си. Когато не можеше да ги оплюе, се захващаше с палтото ми, с луничките ми, чантата и очите ми и винаги питаше колко ще искам назаем този път. Тези пет лева не му върнах съвсем съзнателно, защото с тях купи някаква ракия - според него съм била длъжна да го черпя за някаква мижава награда, която бях спечелила - спечелила съм я заради него, заради дисциплината, която бил  вкарал с парен чук в упоритата ми граовска глава.

Аз въобще не смятях, че той ме е научил на дисциплина, нито пък имах каквото и да било намерение да променям героите си, наглите глаголни времена и смачканато си палто заради него. Не изпитвах и сянка от желание да го черпя и честно му казах, че мърморенето за литература, за това какво обичал Лермонтов и как Уилям Фокнър се записал доброволец в  морската пехота, защото не го приели пилот хич не ме интересува. Още по-малко ме интересуваха неговите любими афоризми за прословутата писателска неблежност. Все пак той купи ракията и после ме задължи да впиша в Бележника за безсмъртни мисли  - “5 лева до 4 април на Борил Б.”

Веднъж той каза: - “Ти ми искаш пари назаем, само за да си около мене и да ти обръщам внимание”. Аз отговорих  да ми дава пари назаем, без да ми обръща внимание . Това ме устройваше далеч повече.

Но като си ми приятелка, разказите ти вървят по-лесно – подчерта той, което ме вбеси, освен това си беше чиста измислица, защото правех и предлагах разкази на всички възможни вестници, вестничета, списания и радия, които се интересуваха от проза. Това е коварен капан за всеки белетрист - но има разлика между зелени белетристи, които очакват хонорарар като дъжд след смъртоносна суша и такива, които очакват публикацията, за да я подхвърлят небрежно на масичката, докато пият кафе с изтънчените си, вирнали бляскави носове до облаците литературни приятелчета.

- Дори и въобще да не си ми приятел, ти пак ще пускаш разказите ми. Те са повече от тебе и от мене - казах му самонадеяно аз и той отвърна:

- Я запиши това до 5-та лева, които ми дължиш, в безсмъртните мисли.

         - Ходиш с мене, защото си непоносима и никой друг не може да те изтърпи – подхвърли след час два той, но не това ме вбеси, а фактът, че оплю моя най-любим разказ, „Колата”,  който бе публикуван в „Стършел” - разказ, който ме изпращаше при моите приятели от детството, при  хората от циганскта махала, с които бях пораснала, с топлите пътища и дивите камъни в пернишките села, с реката, която пресъхваше в  Друган, където бях хванала  няколко златни рибки и постоянно откривах песъчинки, в които бях убедена, че има злато. - Ти си толкова кофти човек, че всеки друг, освен мен, ще ходи да се гръмне, вместо да приказва за литература с тебе.

- Щом е така, се омъжа  след една седмица - заявих мрачно аз, а той захвана да философства, че доколкото работело разузнаването му, нямало друг идиот като него, с когото да ходя на кино на аванта, да го му одирам кожата от заеми, да изяждам всичко - дори развалената храна от хладилника и да съм ревнива като  дива котка - което въобще не беше вярно, защото не можеше да ми пука по-малко за нещо, отколкото за този нещастник, който не разбираше  от моята люта махала, от нажежените пътеки, по което тичах, от вятъра, който убиваше лятото и довеждаше при мене само зима. Дори от небе не разбираше, защото аз го обичам, когато вали, а той мрази  небето с дъжд в облациге. - Ще се оженя за седем дни. Днеска е петък, в следващата сряда ще съм семейна жена.

Така се бях вбесила, че не в следващата сряда, още в следващия понеделник бях омъжена жена. Срещнах един човек на моста над Янтра в Търново, към турската махала, пихме вино с него в ресторант “Ивайло”, после, както си беше пийнал, го накарах да тича нагоре по стръмната улица към окръжната библиотека под „Царевец”. Бях убедена, че жената за нищо на света не бива да се омъжва за някого, ако той не умее да тича бързо и да плува. Двамата с човека, който тичаше хубаво, пихме  още вино, не бях сигурно дали името му беше Гошко или Генчо,  но още през следващата неделя  подписахме във велокотърносвсия райсъвет.

         После животът потече съвсем банално, децата се родиха лесно и бързо едно след друго, при това жена никога не може да избяга от мъжа си, който бяха бързо. Той винаги я настига…Въобще това е известно на всички жени.

         Сега държа бележника. Не знаех какво е станало с Борил Б. Не го бях търсила повече, а сега този бележник с изядени от мишкте страници с необичайни завъртулки под думите, ме разпиля на сто парчета. Реших да намеря този Борил - просто от любопитство. Зная, че то е лоша черта в характера ми, който изобилства с още много лоши черти. Издирих го в един от указателите на Съюза на българските писатели. Изпратих на адреса му един разказ, който бях написала неотдавна, за моите приятели от циганската махала, за кафенето в Италия, където те работеха за единия хляб, за децата ни, разпилели се по света и за празните ни джобове.

         След две седмици получих следното писмо:

“Здравей, разказът ти е хубав. В него има само едно много лошо нещо. Името ти. Защо ли… Как би могло да бъде хубаво името на човек, който е предал най-голямата си любов? Борил.”