„Следеният човек” е номиниран за наградата „Европейска книга”

Веселин Бранев (р.1932) е сценарист и режисьор на игрални и документални филми, между които на 13 серийния тв филм “Записки по българските въстания”, 1976-1981 и “Хотел “Централ”, 1983. За филма си “Най-дългата нощ” получава “Златна роза” (Варна, 1967) и Първа награда на фестивала в Кунео, Италия, а за “Хотел “Централ” - награда за режисура на кинофестивала във Варна и в Авелино, Италия.

 Има един доста прост, но малко употребяван от българските кинематографисти механизъм – ми споменава веднъж в разменените по някакъв повод електронни писма писателят и режисьорът Веселин Бранев, -  когато монтираш филма, си представяй, че пред екрана седят един американец, един таитиянец, един костариканец и дори един пийнал финландец (избирам ги произволно) и всичко, което гледат трябва да бъде разбираемо за тях, не само за населението между Дунава и Родопите. Винаги трябва да се търси универсалният език, а това не винаги е лесно.

 Мисля за това, докато преглеждам отзивите във френския печат за романа му „Следеният човек”, номиниран за наградата "Европейска книга".  

Какво ли са разбрали западните читатели, непреживели комунизма, от тази българска история за осакатения живот на цели поколения, на които се налагаше - по думите на автора - „да живеят в симбиоза с насилието и ниската естетика на живота”?

 „Привидно хрисимото изражение на Тодор Живков и ненасилственият преход не трябва да ни заблуждават за това, което някога е била българската действителност —  твърди Софи Жерарди в LA TRIBUNE от 10 ноември миналата година. —  Една книга, която току-що излезе на френски —“Следеният човек” — идва навреме, за да разсее тази грешка. Авторът Веско Бранев е срещнал твърде рано тези, които той нарича “хората от мрака”. Той е бил 16-годишен, когато офицери от Държавна сигурност се опитват да направят от него доносник. Той е на 24, когато е отвлечен от Западен Берлин и насила върнат в България. Той е почти на 70, когато се запознава с досието си: стотици страници, които отчитат едно цяло човешко съществувание, преминало под всепроникващия поглед на тоталитарната Държава. И бившият кинематографист започва да пише биографията си в светлината на това досие. Зад псевдонимите на тези, които са правели донесения за него, той открива приятели от детство, колеги, дори брата на жена си. Но той е по-малко суров в преценките си за тях, отколкото за този режим, който бе осъдил цял един народ на страх, подозрителност и отвращение от себе си. Без да говорим за културната му изолация. Когато един от неговите филми е номиниран за кинофестивала във Венеция, Веско Бранев чака напразно паспорта си, за да се представи там. Като описва с талант своя похабен живот, авторът ни обяснява трудния преход на посткомунистическите страни днес. Лъжата, двуличието, измамата са проникнали твърде дълбоко. Двайсет години по-късно в тази страна, станала член на Европейския съюз в 2007 г. те продължават все още да просмукват управляващите прослойки и обществото. Икономическите щети се възстановяват по-бързо от моралните.”

  В статията си „Живот под наблюдение” (LIBERATION, 21 ноември 2009) Беатрис Вале пише не без вълнение:

 „Следеният човек” е автобиографичен роман, който поразява. И все пак вие знаете наизуст историята, която се разказва там. История, която ви припомня веднага „Живота на другите”. Като всички “братски страни”, България  става комунистическа, начело с единствена партия. По-ясно казано – диктатура.

    Книгата на Бранев е едно болезнено самонаблюдение и наред с това настойчиво питане: защо човек трябва да се съпротивлява на тоталитарната държава? Отговор: за да не погуби душата си, достойнството на човешкото създание. Как се прави това? Като се отказва упорито всякакво сътрудничество с политическата полиция. Цялата стойност на книгата е там, в разказа за ожесточената битка за запазване на човешкото достойнство. Една абсурдна битка, потопена много бързо в кафкианския океан, където случките и събитията биха ни разсмивали, ако не бяха така брутални, трагични, гибелни.

 Като мислещ човек, авторът се безпокои за бъдещето на сънародниците си: “За късо време основен модел на съществуване в страната станаха потайността, похватността, хитростта и раболепието, а това внесе дълбоки и трудно поправими промени в природата на българина. Още е рано това продължавано престъпление да бъде разтълкувано – осакатеното от тоталитаризма мислене продължава да управлява”.

„Следеният човек” е издаден на български, френски и испански. Корицата и на трите издания е една и съща и е дело на българската издателка Мария Коева от издателство „Фама”. След многократни опити за по- различен дизайн, френското издателство признава, че корицата на българското издателство всъщност е най-сполучлива.

Автор на предговора към френското издание е Цветан Тодоров – литературовед със  световна известност, който от 1963 година живее и работи във Франция. Своя предговор към „Следеният човек” Цветан Тодоров завършва с думите: „Днес тоталитарните режими са мъртви или на умиране, но опитът на хората, живели при тях, продължава да бъде актуален. Той позволява да разберем по-добре заобикалящия ни свят и да се съпротивляваме на тоталитарните практики, възникващи и в самите демокрации.”

Очевидно, именно горчивият опит на лишения от свобода човек, както и  талантливият разказ на Веселин Бранев за злото, което причиняват тоталитарните режими не само на страната, но и на личността, са ключът към интереса на читатели  от различни страни, не само за хората, живеещи между Дунава и Родопите.

Романът „Следеният човек” на Веселин Бранев е сред осемте номинирани за наградата „Европейска книга” за 2010 година. В категория есета във финалната седмица, определена от журито, виждаме името на Цветан Тодоров.

В конкурса участват автори от всички страни членки. Осемте романа са избрани от допуснатите до предварителната селекция 52 книги от 23 страни.

Останалите седем номинирани автори са  Урзула Прокоп (Австрия),  Паул Верхахен (Белгия),  Софи Оксанен (Финландия), Хюго Хемилтън (Ирландия), Анджей Сташук (Полша), Пер Олоф Енквист (Швеция) и Том Кийв (Великобритания).

Наградата "Европейска книга" се провежда от 2007 година насам и между номинираните досега за нея са следните български автори:

Жанина Драгостинова (за "Моята история"), Алек Попов (за ’Мисия Лондон"), Михаил Вешим (за "Английският съсед"), Здравка Евтимова ( за "Арката") и Капка Касабова (за "Улица без име").

Блогът на Даниела Горчева - http://dilmana.web-log.nl/