Веселин КандимировТези дни три обществени лица – академиците Григор Велев, Александър Чирков и Емил Александров – излязоха с обръщение до Народното събрание и българските евродепутати, разглеждащо съдбата на българските Западни покрайнини и политиката на България по този въпрос.
Нито една медия не обърна внимание на това обръщение и то остана неизвестно. Не го забелязаха дори и организациите, които обявяват себе си за специфични ревнители на българските национални интереси, като ВМРО, Атака и пр. Доколкото можах да установя, единствено в. „Про и анти” го публикува. То не може да бъде намерено и в Интернет във вид, удобен за изтегляне, затова публикувам пълния му текст на собствената си интернет страница www.kandimirov.com.
Фактите, изложени в обръщението, са известни отдавна. Това, което го прави актуално, е времето на неговото публикуване. Сега е моментът, в който интересите на тази част от България могат да бъдат защитени ефективно. Сърбия е кандидат за член на ЕС. Тя може да стане такъв само с единодушното съгласие на ВСИЧКИ негови членове. България може да налага вето върху членството на Сърбия дотогава, докато въпросът със Западните покрайнини не получи задоволяващо решение.
За да стане това външният министър на България трябва да каже само едно изречение. Ще му го подскажем:
„България обвързва подкрепата си за членство на Сърбия в ЕС с въпроса за Западните покрайнини.”
Това, че не го е казал досега, озадачава. Какви висши съображения са причината да мълчи досега? Най-близкото определение на това поведение, което ми идва на ум е „национален нихилизъм”.
Докато чакаме отговор всеки, който поне малко го е грижа за българския национален интерес, трябва според възможностите си да оказва натиск върху правителството, за да бъде това изречение най-сетне казано.
Кажи го бе, Младенов!
Накарай го да го каже бе, Борисов!
Веселин Кандимиров
О Б Р Ъ Щ Е Н И Е
До депутатите на Народното събрание
До българските евродепутати в Европейския Парламент
Обръщаме се към Вас, с надеждата, че ще намерите сили и воля да защитите Българските национални интереси по един въпрос, който управляващите правителства в България в продължение на 20 години неглижират – въпроса за „съдбата на Западните покрайнини”.
Неотдавна министърът на външните работи г-н Младенов декларира пред своя сръбски колега в Белград, че България „безусловно” ще подкрепи Р Сърбия за приемането й за член в ЕС. По-късно българският парламент подкрепи това предложение на г-н Младенов. Тази позиция на г-н Младенов би била съвсем естествена при условие, че между България и Сърбия наистина не съществуват никакви проблеми. А истината е, че имаме нерешени проблеми.
Става дума за „съдбата на Западните покрайнини” след разпадането на Югославия и неправомерното им присъединяване към Р Сърбия. В името на какво си затваряме очите пред този проблем?
Съгласно Лисабонския договор, за да се приеме една държава в ЕС тя трябва да уреди всички висящи въпроси в отношенията й със своите съседи!
Ще си позволим да Ви припомним, че Словения декларира, че няма да покрепи приемането на Хърватия в ЕС, заради присвояване от нейна страна на 27 кв.км. крайбрежна ивица на Адриатическо море. Проведените напоследък преговори са завършили с удовлетворяване претенциите на Словения, поради което тя заяви, че ще подкрепи кандидатурата на Хърватия. По този начин Словения с чест защити своите национални интереси.
Гърция провали приемането на Р Македония в НАТО заради името на републиката, въпреки, че тя няма историческото право върху това име. Тя заяви отново, че няма да покрепи и кандидатурата на Македония за членство в ЕС.
Какви са нашите претенции към Р Сърбия?
Известно е, че след Ньойския мирен договор от 1919 г. две околии – Босилеградска и Царибродска, както и анклави от Видинско и Трънско (1545 кв.км. с 2 града и 120 села) са отнети от България и присъединени към Кралството на сърбите, хърватите и словенците, по-късно преименувано в кралство Югославия.
През 1947 г. въз основа на Парижкия мирен договор тази територия бе предадена към Федеративна народна република Югославия (обърнете внимание - не на Р Сърбия).
След гражданската война през 1991 г. Югославия се разпадна на пет, а по – късно на шест републики.
Югославия престана да съществува като държавно правен субект!
Съгласно международното право, подписаните от всяка държава, която престава да бъде държавно правен субект, международни договори губят правна сила.
След разпадането на Югославия, бившите републики на тази федерация не определиха правоприемник върху активите и пасивите й, както и на присъединената през 1947 г. към нея територия – Западните покрайнини.
Нека уточним, че всяка една от тези държави има равни права върху тази територия. Тъй като те не проявиха интерес към Западните покрайнини, Сърбия мълчаливо я присъедини в нарушение на международното право. Защо нарушение? Защото Р Сърбия няма документ за правоприемство (който би играл ролята на „нотариален акт”) за тази територия.
След този акт на присъединяване, сръбската дипломация очакваше някаква реакция от страна на България. Никое българско правителство по това време не реагира. След почти 5 години, сръбското правителство покани през 1996 г. министър - председателя Жан Виденов на посещение в Белград. След водените разговори се състоя пресконференция, на която по повод на зададен въпрос за Западните покрайнини, г-н Жан Виденов заяви, че повече „ не трябва да се говори за Западни покрайнини, а за Източна Сърбия”. Тази декларация бе шокираща. Тя бе изречена с категоричен тон без да се основава на решение на Народно събрание на Р България. Известно е, че единствено то, съгласно Конституцията има право да обсъжда и да взема решение по този въпрос.
Всичко това става без да се вземат предвид новите за времето си политически реалности, произтичащи от разпадането на Югославия, както и националните интереси за България.
Как се посрещна тази декларация в България? За съжаление без коментари, освен лаконичното вестникарско съобщение за случилото се в Белград. Българските политици, представители на левите, десните и центриските партии у нас мълчаха.
По същото време президентът на Р Хърватия г-н Туджман в една своя публична реч постави въпроса да се обсъди съдбата на Западните покрайнини в смисъл да се върнат на Р България.
Оказа се, че трасираната линия на тотално задоволяване на интересите на сърбите от времето на Георги Димитров продължава и до наши дни. Трудно ни е да приемем, че в нашия политически елит няма достатъчно подготвени личности, които да защитят националните ни интереси. Въпреки това сме свидетели на флагрантното безразличие към националната ни съдба от по-голямата част представи¬тели на политическия елит на България.
В разговор с хърватския посланик през 2004 г. ни бе обяснено, че няма решение на бившите югославски републики за правоприемство на Западните покрайнини, и че България има пълно право да предяви претенции по въпроса пред Хагския съд.
По този повод, ние предизвикахме през 2004г. парламентарно питане до тогавашния министър на външните работи г-н Паси за отношението на правителството на НДСВ. Бяхме безкрайно изненадани, че 4 месеца след внасяне на питането в парламента от трибуната на Народното събрание г-н Паси поднесе една неточна и по-точно невярна справка подготвена от неговите „експерти” . Съгласно нея преразглеж¬дане¬то на въпроса за Западните покрайнини е недопустимо от Виенската конвеция от 1969г., която не разрешава ревизия на границите между държавите. Това се оказа невярно. Съгласно чл.4 от тази конвенция такава ревизия на границите не се допуска след датата на нейното сключване. Ньойския договор обаче е сключен през 1919 г., а Парижкият мирен договор е подписан в 1947 г. т.е. далеч преди подписването на Виенската конвенция.
Тази позиция на г-н Паси се опроверга от живота. В нарушение на Виенската конвенция се интегрираха и дезинтегрираха много държави:
• СССР се разпадна на няколко независими държави;
• Чехословакия се разпадна на Чехия и Словакия;
• ГФР и ГДР се обединиха във ФР Германия;
• Каква е съдбата на Кипър?
• Откъснато бе Косово от Р Сърбия;
• Унгария успя да постигне административна и културна автономия на унгарците от Трансилвания (Румъния) и Войводина (Сърбия)
Намери ли се някаква международна сила или форум, който да осъди тези процеси, които в крайна сметка възстановиха историческата справедливост?
Безхаберието и бездействието на българските правителства по този проблем непременно ще бъде интерпретиран по подходящ начин в бъдеще от историята.
Ние желаем Р Сърбия да бъде приета за член на ЕС, но не на всяка цена, а цивилизовано, след като решим въпроса за съдбата на Западните покрайнини!
От направените от нас консултации с юристи-специалисти по международно право се очертаха няколко възможни варианта от претен¬ции, които можем да отправим към Р Сърбия, съгласно международното право?
1. Липсата на международноправен документ (документ за правоприемство) за присъединяване на Западните покрайнини към Р Сърбия изисква безусловно връщане на тази територия на България. Това е най – правилното и справедливо решение.
2. Западните покрайнини да се върнат на България поради коренна промяна на условията, при които е подписан договорът (modus sic stantibus). Този подход е използван от кралство Сърбия след окупацията на Македония от нейната армия през 1912 г., която отказва да се оттегли от „безспорната и спорната зони” съгласно междуправителствения съюзен договор.
3. Западните покрайнини могат да се превърнат в протекторат на шестте републики и да се управляват от Кондоминиум (съвместно управление) с участието на България.
4. Ако посочените възможни варианти не могат да се осъществят, то България има моралното право да поиска Западните покрайнини да получат „административна и културна автономия” под егидата на шестте републики и България. Подобно решение получи Войводина под натиска на Унгария.
Както се вижда съществуват възможности за дипломатическо маневриране между представените 4 варианата, от най – справедливия до компромисния.
Българското правителство трябва да прецени кое от посочените възможни решения трябва да се защити в евентуалните преговори с правителството на Р Сърбия.
Незаконното присъединяване на Западните покрайнини към Р Сърбия след разпадането на Югославия се осъзнаваше добре от сръбското правителство, затова то за да смекчи обстановката предприе някои половинчати мерки на либерализация за удовлет¬воряване на минималните претенции на българите от Западните покрайнини?
1. Създаден бе „Национален съвет на българите”, в който влизат внимателно подбрани колаборационисти, които славословят „братството” между сърби и българи. Досегашното съществуване на съвета показва, че това е една декоративна институция без никакви права. Защо този съвет не постави досега въпроса за административна и културна автономия на Западните покрайнини, както това стана с Войводина?
2. По въпроса за българско училище сръбското правителство вместо да разкрие закритите български училища взема византийско решение. Родителите, които не се страхуват да демонстрират българската си национална идентичност записват децата си в български паралелки. Тези от тях, които се страхуват да я засвидетелствуват дават децата си в сръбски паралелки. Така се създава изкуствено противопоставене на българските деца, които се разделят на „българи” и „сърби”. По този начин провеждайки политика на разделяй и владей се създават предпоставки за изкуствени конфликти, които разединяват българската общност.
3. Известно е, че сръбската провославна църква е изразител на великосръбския национализъм и шовинизъм. Затова тя продъл¬жава да не разрешава назначаване на български свещеници в църкви построени от българи в български селища. Нейното твърдение, че тези църкви са в диоцеза на Сръбската православна църква и за свещеници могат да бъдат назначавани само сърби, са неоснователни. Дори по време на Османското владичество на Бълга¬рия, когато духовният живот в България бе под върховенството на Вселенския Патриарх - грък и гръцки Свети Синод, в България се назначаваха в българските селища за свещеници българи, като едновремено с това са издигнати в епископски сан и няколко българи.
4. Близо 50 години сръбското правителство финансираше антибългарския вестник „Братство”, който по всякакъв начин се стараеше да докаже , че населението на Западните покрайнини е съставено не от българи, а от „шопи от сръбски етнически произход”. Сега в израз на „грижа” на Сръбското правителство за демократизиране на политически живот на българите в Западните покрайнини спря финансирането на вестника и отпрати бившите си агенти - журналистите с антибългарско националано съзнание да търсят финансова помощ от българското правителство. Какво да се прави?
Това са няколко факти, документиращи важни проблеми, които българските политици не виждат и/или не търсят път за тяхното решаване. От какво се страхуват те? Защо продължават да робуват на политическата линия на поведение определена от Коминтерна и идеологемите лансирани в Доктрината за интернационализма? С други думи политическата позиция на всички правителства от 1989 г. до днес е продължение на едно поддържане на политическо статукво на Балканите, формулирано още по времето на тоталитарния режим.
Днес ние чуваме отделни гласове на просръбски настроени български политици, които продължават да тръбят: „Защо трябва за говорим за промяна статута на Западните покрайнини”. „Видите ли щом приемем Сърбия в ЕС всички проблеми от само себе си ще се решат”. „Западните покрайнини щели да се превърнат във вилна зона на София”. Да, ама не. Нима има нужда да привеждаме доказателства? Спомнете си. Сърбия се оттегли от Македония, но сърбизмът продължава да контролира обшествения, културния и политически живот в тази страна. А антибългарската пробаганда вместо да намалява се засилва там.
Иска ни се да обясним на българското правителство, че то трябва да намери сили и кураж да застане на български национално отговорни позиции за да се реши справедливо съдбата на Западните покрайнини.
След 1989 г. стана модно да се хвалим, че в България е настъпила свобода, че демокрацията е неразделна част в обществените ни отношения, че правата на човека са защитени от законите и държавата. Никой обаче не говори за българските национални интереси, които никой български политик или държавник, камо ли обикновен гражданин не припознава и защитава.
За съжаление почти цялата ни нация е зомбирана от времето на комунизма, че всички, които милеят за род и родина са националисти. Днес почти всички политици и държавници продължават по инерция от онова време да се отнасят с безразличие към интересите на нашата нация и национална държава. Малко или нищо не си спомняме за историческото ни наследство, особено това, което се отнася за българо - сръбските отношения, за разлика от десетките антибългарски статии и книги публикувани в Сърбия, които подклаждат перманентно напрежение между двата народа.
Но за да не бъдем голословни нека се обърнем към историческите факти:
1. Още от времето на Османското робство сръбските политици са впивали жаден поглед върху картата на България и са точили зъби кога, как и колко да отхапят от нашите земи. Това е документирано в Сръбската национална доктрина „Начертанието” предложена от техния политик Илия Гарашанин още през 1844 г. В нея ясно е посочено, че Сърбия трябва да разкъртва” тухла по тухла от българския зид” за изграждане на Велика Сърбия.
2. Първата стъпка е направена. Благодарение на своята хитроумна политика, те успяват да представят пред Русия Тимошко-Реченското въстание на българското население за сръбско. В резултат на това Русия налага на Турция с Одринския мирен договор от 1829 г. тази исконна българска земя с българските градове Неготин и Зайчар заедно с близо 800 000 българи да бъде присъединена към Сърбия.
3. След Руско-Турската война през 1877-78 г. Русия придава още при подготовката на Сан - Стефанския мирен договор „Българското поморавие” със център гр. Ниш и градовете Пирот, Враня и Лясковец на Сърбия без да иска съгласие на българите, което се потвърждава от Берлинския конгрес.
4. След Съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885 г., Сърбия вероломно ни нападна. Вместо да бъде наказана от Великите сили по време на Букурещката мирна конференция, тя не получи дори и упрек.
5. В стремежа си за териториално разширение към Македония, тя изпраща редица емисари с цел да пропагандират сърбизма. Впрочем между тях е и Веркович, който недвусмислено доказа със своя сборник „Песме македонских бугара”, че населението на Македония има български произход и се чувства българско.
6. По време на подписването на Балканския пакт, Сърбия предявява териториални претенции към Северна Македония и Скопски окръг. Така се стига до формирането на Българска и Сръбска „Безспорни зони” и една ”Спорна зона”.Въпреки споразумението, докато българската войска воюва в Източна Тракия, Сръбската армия окупира Българската безспорна, така и Спорната зони и отказва да изтегли от тях войските си. Претекстът е Rebus sin standibus (промяна на условията), при които е сключен договора. Така се стигна до Втората балканска война.
7. След Първата световна война България е сред победените страни. Наложеният й Ньойски мирен договор е съставен под силния натиск на Сърбия и Гърция. Нещо повече, Сърбия успя да откъсне т.нар. Западни покрайнини (Босилеградска и Царибродска околии, и анклави от Видинско и Трънско) подлагайки българското население на денационализация и асимилация.
8. След Първата световна война Българската работническа партия (комунисти) благодарение на своите денационализирани водачи- интернационалисти постепено субординира своята политическа дейност със сръбските комунисти, подкрепяйки тяхната фалшива и користна идея за Балканска федерация. След създаването на Коминтерна нейната политическа линия на поведение e била винаги просръбска. Това личи от подкрепата, която дават на решението на Коминтерна на 11 януари 1934 г. за създаването на македонска нация. По този начин българските комунисти официално се обявяват против единството на българската нация, подчинявайки своите политически и национални интереси на сръбските комунисти. От тук нататък те са постоянни застъпници на интересите, амбициите и действията на сръбските комунисти.
9. През 1945 г. Георги Димитров и ръководената от него БРП (к) прие искането на комунистите на Сърбия за денационализиране на българите от благоевградски окръг и тяхното македонизиране. Това е политически феномен непознат в историята на нито една страна по света.
10. След 1989 г. българската външна политика на Балканите се развива също в сянката на сръбските интереси. Нека си припомним подкрепата на БСП за Милошевич, както и протеста им при интервенцията на НАТО в подкрепа на сръбските комунисти.
Политическата линия на поведение на българските комунисти, сега социалисти, е известна и разбираема. Трудно ни е обаче да разберем, защо представителите на десните партии СДС и ДСБ, както и центриската НДСВ подкрепят тази линия на поведение на БСП по отношение на Западните покрайнини. Очевидно е, че интернационалистите, социалисти и космополитите демократи от десницата представляват един клан известен под името национал нихилисти.
От всичко казано до тук можем да заключим, че политическото поведение на управляващите и опозицията в България начело с президента и неговата институция не правят нищо за да защитят българските национални интереси за Западните покрайнини, които се заключават в диапазона - от връщане на тази територия на България до осигуряване на административна и гражданска територия управлявана от кондоминиум с участието на България.
20.09.2010г.
С уважение:
Председател на БАНИ:
/акад. проф. д-р Григор Велев/
Председател на Асоциацията на
българите по света:
/акад. проф. д-р Ал.Чирков/
Зам. председател на Световния
парламент на българите:
/акад. д-р Ем. Александров/
Вземете последните новини.png)
