ПОЛИТИЧЕСКАТА ЧАЛГА

Изхабяването и обедняването на съвременния български език вече е налице. То се извършва по две линии – тази на опростачването и чрез политическото арго.

При комунистическата диктатура, тези две нива бяха разделени, като за кухото и безлично идеологическо говорене бе запазена лексиката на “горницата” , т.е. главата, челото, гърдите, сърцето, очите, кръвта –  все предпочитани думи на комунистическата публицистика. “Долницата” бе оставена на кръчмарското “народопсихологично” дърдорене, в неофициален план на общуването на работното място –  цехове, канцеларии, казармени помещения, редакции.

Винаги  е правило впечатление, че на битово ниво медийните шефове от комунистическо коляно ползват потиснатата “долница”, т.е. стават агресивно вулгарни и цинични в изразността си. Това можем да открием и в мемоарните им книги, излезли след дворцовия преврат от 10ноември 1989г. (виж книгите на Кеворкян, Т.Тошев, и др.). Или в интервютата, които услужливо се дават.

Днес, рецидива на сливането на тези две нива - просташкото и политическото говорене, роди кичозният популизъм, който намери и се въплъти в свое политическо тяло, ако може да се нарече така телевизия Скат, самообявила се за “най-българска”, оттам и за “национална”, вместо националистическа.   Популизмът на т.нар. “националисти”, още “родолюбци”,  бележи кресчендо в безпардоннния просташки сленг, който се излива от екрана, съчетан с анонимното “ние”  на червените партийни секретари, зад което можем да провидим нещата казани от/в “името на народа”.   

Това естествено се родее с “етнопопфолка”  (ега ти тавтолгията!),  т.е. чалгата.   И “етно”, и “поп”, и “фолк” означават едно и също – “народ”.  Любимата думичка на националистите. С нея стават и лягат, чешат се, онанират… Имитацията на градивен критичен тон на говорене и загриженост за “съдбините на нацията” на тези, лумпени всъщност, често виси във въздуха, понеже гледната точка не може да стъпи на никаква база. Липсващият подлог (т.е. субект) бележи често аморфните  изказвания, които преминават естествено в неправилната граматическа употреба.

Всъщност базата е Историята, така както я разбират и обладават “духовните” им подстрекатели, всеки по своему. Критикуването от името на някакъв въображаем  Златен век на криворазбраното “българско”, често преминава в оплюване и унизяване, защото всъщност е безпосочно и и в крайна сметка  безпочвено. Експанзивното говорене оставя впечатление за някаква гражданска позиция, уви, национализъм и гражданско общество са две различни неща.

Дискредитирането на български интелигенти, които националистите смятат за “продажни” и “предатели”(?!), понеже имат собствена позиция, е стар прийом, наследен от  времената на култа към личността.  Но както фелдфебелът и Достоевски нямат нищо общо, така и тези фаворити на “националната култура” нямат нищо общо с нея.

Щурмът, “атаката”, взломът в личното пространство са обича/й/ните им прийоми. “Всички са маскари!” –  е основният лозунг на лумпените, които Скат консолидира. Честата употреба на някои думи и понятия  ги превърна в празни  нелепици, често пъти нетърпими. Първенец в съревнованието по обезсмисляне на изрази и езикови средства е   думичката “родолюбец”, която вече така се обезсмислила, че предизвиква уртикария само като  прозвучи, приложена към името на някои от нарочените за праведници.

А праведниците биват канонизирани от БПЦ. Сякаш, ако Левски не беше обявен за “светец” със задна дата, образът му ще помръкне. (И то кой го прави - една кадрирана от ДС църква!).  Относно Ботев обаче поповете са се въздържали – понеже той си ги нарича директно “православни скотове”.   

Етимологията на “родолюбеца” ни насочва към някой, който обича “род и родина”, т.е. калкираното “патриот”.  Известно е, че всички биологични и генетически теории за чистата раса са фашистки. Фашизирането на езика почва от обявяването на някакво праведно и ортодоксално малцинство, наричано “народа”.

“Народът” (вместо гражданите), който съществува само в главите на родо-любците, е основание те да искат национализация. Ок. Да се върне ограбеното – но на кого?!  Да съборим джамиите, но да построим също така ненужните православни съ/о/бори, естествено с данъкоплатски левчета.

Да преборим корупцията! Да спрем еди какво си! и пр., и пр. Общи приказки  и пустословие, пръкнали се от подивял популизъм… Негативната  журналистика – закани, инсинуации, досада. А най-често “на умряло куче нож вади”. А умрялото куче всъщност е заровено в далечната, забравена и въобразена “велика” История (както отбелязва един сръбски автор “историята е най-масовата дрога на Балканите”)… При това не какво да е от историята – а точно травматичните спомени, “робството” и оттам махленския реваншизъм, който оцеветява всяко едно изказване по православната Скат…

Има обаче едно обстоятелство, което поставя всичките исторически дискурси, възпроизвеждани по Скат, в едни особени кавички – ами всички флагмански предавания се водят от бивши доносници – оттам всяко “разкритие” на тези “подмолни” публицисти вече е равно на инсинуация. Следователно, ако е налице някаква “етнопопфолк” публицистика, (т.е. съответстваща на “чалга”),  то кабелният октопод Скат като цяло е нейно въплъщение.