“КОЛИМСКИ РАЗКАЗИ”*

Сборникът с разкази на Варлам Шаламов видя бял свят и на български език. Разбира се и у нас, и в родината си, логично, тази книга има трудна съдба – излиза “несвоевременно”, след смъртта на автора, чието достойнство на писател се отрича безцеремонно от официалните власти. 

През 60-те разказите започват да излизат в “самиздат” и да се разпространяват между хората. Повествуванията са  извън рамките на литературността, както и “писателят”. Потулената реалност, която те измъкват и архивират с претръпнала чувствителност, са зловещи тайни, заровени в кървавите темели на комунизма.  Ледено-кошмарна – реалността се изсича пред изумения читател в измерения на ад, непознат досега – преизподнята на съветските държавни лагери, кафкианската съдебна система на “най-справедливия строй” на земята, абсурдността на човешкото битие в мрака на безконечната тоталитарна нощ.

Оцелявайки случайно, “освободеният” Варлам Шаламов е осакатена човешка сянка, която безмислено броди и  влачи травматичните си спомени по  улиците на червена Москва, умирайки накрая в психиатричен приют – защото завръщането към нормалните хуманни стойности на живота е невъзможно след месомелачката ГУЛАГ. Аналогията с Солженицин е неминуема, но суровият и монолитен свят, които ни открива Шаламов, като че ли няма публицистичния патос на  солжинициновата белетристка: прозата на Шаламов смазва всякакви възможни асоциации с досегашните ни представи за затворническо битие; гигантската тюрма СССР има двойно дъно, таен търбух - застинал в нечовешката си нелепица и фантастичност, там някъде в далечния руски изток, захвърлен върху замръзналата почва на Колима.

Там, сред  нещастници с изпити и безчувствени лица, същите изкопали и Беломорканал,  милиони анонимни мравки, с ушанка и ватенка, с лопата и брадва, обезобразени от целенасочения нечовешки глад, живи скелети прокарват просеки във вековната тайга, вървейки в дирята на трактора, която напомня “следи от праисторически звяр”, дълбаят и ровят в каменистите недрата с нокти и зъби, с човешка плът, придобила качества на инструмент, добивайки злато и ресурси за империята на злото. Страданието е в такива екстремални нива, че хората губят човешкия си облик и чувства, преобразявайки се на звероподобни същества, бездушни и съществуващи на границата на оцеляването, само по себе си  и то безсмислено.

Пребиваването в този безнадежден  ад също няма смисъл -  наказанието е без престъпление, престъпна е самата власт, тиранично разполагаща и боравеща безотговорно с телата и душите, с бъдещето и миналото – налагаща, като перспектива, илюзорните  обещания на една свирепа утопия. Параноичният сатрап Сталин е естествения връх на тази кървава  и непоклатима пирамида, всевиждащия и всезнаещ, о-безсмъртен насилник, до когото пишат писма затворниците, със заблудата, че ако Той узнае за техните страдания…  

Достоевски, този предтеча на Шаламов, споменава онова страшно огнено езеро в ада, в средновековния апокриф “Ходене на Богородица по мъките”, където грешниците се потапят…  “и бог ги забравя”. Отмъстителната “власть советом”  обаче не забравя и не пропуска да унижи и оскърби човека;  класовата омраза е “снета” до обикновения човек, изтезаван от друг обикновен човек, също загубил ориентацията, не различаващ добро от зло, тъп изпълнител, който се оправдава с началството.

Загубата на солидарността в лагерите е още един феномен, който Шаламов безпощадно показва без  илюзии. Шаламов косвено цитира и диалогизира с автори на руската класическа литература, той дори не ги и иронизира – просто поставени в оскъдното осветление на лагерната обстановка, те изглеждат далечни и непригодни с техния хуманистичен патос и вяра в човешките възможности. Впрочем Шаламов не отрича съществуването на душата, но всякаква метафизика “тук и сега”, в лагерният бит, изглежда нелепица. И докато в Мъртвия дом каторжникът Достоевски се спасява като човек, упражнявайки физически труд, то при Шаламов трудът е проклятие, той изсмуква и последните сили и деградира личността. На портала на лагера, подобно на дантевият ад, стои циничен, садистичен, надпис, възхваляващ труда, неговата възпитаваща и “изправителна” роля.

В разказа “Суха храна” Шаламов показва другият страшен бич на комунистите – планомерният глад. В същият разказ един от персонажите се самообесва без въже - на чатал на дърво, а затворниците разпределят вещите му, без дори да трепнат. Хората мрат като мухи, така че никоя смърт не е събитие, още повече един вкочанен и гол труп… Храната се яде /всъщност се пие/ от канче, което служи и за изваряване на тифозно бельо; в края на разказа единият от героите отрязва сам пръстите си с брадва и отива на съд за членоповреждане. Доброволната инвалидност спасява някои от затворниците, които поетапно преминават през страховитите “здравни грижи” на ГуЛаг, някои от тях “оцеляват”.

Разбира се, четена днес, книгата, освен че запазва спомена за едно черно ежедневие, същевременно повдига  и други въпроси. На фона на мъките и лутанията на Шаламов   произведените след промените  “дисиденти”, изглеждат като шутове. Шаламов дори и не спекулира и не търгува с миналото си – за него то няма ценност, изживяното е кошмар, той не го размахва назидателно – само документира правдиво, като очевидец – без да е сигурен, че някога тези неща ще видят бял свят…

Книгата потвърждава още нещо – че всеки идеал налаган насила, поражда уродства, изражда се в  невиждано насилие и произвол. Шокиращи разкази, с разтърсваща сила – нареждащи Шаламов до големите класици на 20век; книга развенчаваща комунистическия мит и неговото приложение  с такава сила, че едва ли мислещият човек би поддържал някакъв сантимент към комунизма. Тук бихме поставили въпроса за поведението на българските писатели по времето на комунизма – нещастното им слагачество в писането на оди за комунистическата властници, моралната им убогост.

По някакъв начин книгата потвърждава булгаковото “ръкописи не горят” – веднъж изстрадано словото не може да изчезне, защото словото е това, което съхранява в крайна сметка  Шаламов, пречиства го и ни го дава като прозрение, нас, хората, за да пазим самобладание и пред най-страшното… Книгата прилича на избил изпод кората земята гейзер  от кръв и сълзи, напомня оня страшен вой проникващ из дълбините на потъналата подводница на Висоцки, онова SOS, вероятно адресирано към идващите поколения… Книга-катарзис. Страховита отломка от ада, но очертаваща ясна граница срещу мрака, който  огражда и заплашва света.

*“Колимски разкази”, Варлам Шаламов, изд. Фондация Комунитас,С.2010г.