Тоталитарният свят и свободният човек в поезията на Борис Христов

Едва ли някой се съмнява, че освен като автор Борис Христов присъства и като мит в литературата ни – и то един от най-силно въздействащите и най-трудно обяснимите. Днес, когато скудоумието на соцреализма и литературната цензура отдавна забравени, читателите едвда ли биха могли да оценят и да разберат докрай  смайването и въодушевлението, с което бяха посрещнати неговите стихове в края на 70-те и началото на 80-те – както впрочем не биха могли да разберат и яростта на литературните ментори, че в низините на литературната общност се е появил някой, който си позволява да бъде талантлив. Тези стихове пораждаха хвалибствия и доноси – и докато Радой Ралин приветстваше появата на Поета с главна буква, Държавна сигурност отдавна беше изплела мрежите си около него; това плетиво всъщност е започнато още от времената около Пражката пролет и последвалата я стагнация, когато Борис Христов е студент във Велокотърновския университет.

За нас обаче, прохождащите тогава по поетичните пътеки, бяха видими само неговите стихове. Ще се позова на личния си опит: преписах втората му книга “Честен кръст” от първата до последната буква – тъй като, разбира се, нямаше как да си я купя от книжарницата. Ще си призная и един грях: първата му книга “Вечерен тромпет” пък просто откраднах от Софийска градска библиотека, като с удоволствие платих цената й в петорен размер. Сега това ми изглежда непростимо, но тогава не ми изглеждаше така. Тази поезия беше важна за мен – както бяха важни слънцето и въздуха; тя доказваше, че може да се пише, мисли и чувства много по-различно, отколкото това ставаше в партийна книжнина, представяна по това време като литература.

Важна с какво – и важна защо обаче? Това е въпросът, на който няма еднозначен  отговор. Лесно е да се отговори – защото е добра поезия, защото нейната метафорична наситеност няма равна на себе си, защото задълбава в екзистенциалната проблематика с острота и неспокойствие, непознати от Далчев насам – но това няма да са точните отговори. Сигурно е вярно, че тези стихове – както често се твърди – намират баланса между духовното и материалното, между метафизичното и социалното – но не това ги прави тъй категорично различни.

Всъщност самите термини са неточни: тяхната различност е неумолимо присъстваща и същевременно изплъзваща се от терминологичните мрежи; самата дума “социално” например звучи неуместно спрямо поезията на Борис Христов. Точната дума е “човешко” –  става дума не за вместване в нормите на общото живеене, а за съпричастност към ближния: и то към ближния от кръв и плът, а не към ближния като идеологическа или философски конструкция. Тази съпричастност е мярата и рамката на неговата поезия – а нейната различност се дължи на факта, че тази мяра и рамка липсват в мисленето и мотивациите на социума – както и в неговите идеологически надстройки. Или – казано с неговите думи:

“Лъже те, който е седнал до твоето рамо

да скърби за човека от другия край на земята,

а не иска да знае, че в близката улица двама

жестоко се бъхтят и ножа е вече в ребрата.”

                                               /Нощем/

В същото стихотворение има един стих, който според мен е изключително важен за разбирането на поезията на Борис Христов: “и с ръцете си мога само един човек да прегърна”. Това е равносметката от опознаването и на “последния зъб на живота”, наученото от сблъсъците и раните, от горчивините и разочарованията. Съпричастността не е абстракция, а абстракцията не е съпричастност: единственият й реален израз е постижим по пътищата на любовта и състраданието: да прегърнеш някого с ръцете си, да бъдеш отговорен пред конкретния, живия човек, да подадеш ръка на падналия, а не да разсъждаваш относно причините за неговото падане в удобния си кабинет. Иначе казано: поезията е изживяване, а не мислене и въображение. Тя съществува, докато няма дистанция между сърцето и записващата думите ръка: когато тази дистанция се появи, поезията умира.

Казвам това, защото същностна страна на митологичния ореол около поета Борис Христов е неговият фрапиращ отказ от поезията. Той спусна резето пред думите на самия връх на славата си, напусна без церемонии и уговорки суетенето на поетическата сцена. Един от аргументите в прощалната му поема “Честен кръст” беше следният: “Но ето че сега устата се отдалечава от сърцето.” В тази поема ще намерим и една от най-безпощадните формулировки за мисията на поета, правени някога в българската литература: “Поетът е една оголена, подвижна рана,/ поезията е страдание и вик сред океана.” Поетът е рупорът на страданието от битието – и в този смисъл неговия глас не може да бъде подменян: страданието трябва да бъде изживяно, за да бъде автентичен неговия глас. Свръх всичко този глас не е пожизнено наличен: той ни е даден от опита и само в краткия миг на вика – преди да свикнем с болката и преди страданието да се вкостени в словесния опит. Всъщност тази краткост – тази крехкост и екзистенциална недостатъчност на живеенето тук, в сетивния свят, е една от същностните характеристики на неговата поезия. Нали и животът “за малко ни е даден – само да извикаш” – както е казано в “Конче мое”, едно от най-съкровените му стихотворения. Както поезията. Защото точно това е различното и бих казал – уникалното при Борис Христов: поезията е живот. Нищо повече, но и нищо по-малко.

Ако трябваше с една дума да изразя нейната същност, бих използвал думата “автентичност”. Това, което внушават неговите стихове – за разлика от огромното количество на написаните по това време стихоподобия – е тяхната истинност. Те не са просто игри на въображението, маски за прикриване на духовната пустош, дрункулки в угода на ползата или суетата. Зад тях стоят реални преживявания, реални страсти, реални болки и страдания, реални сривове и просветления. Към тази силна поезия е прибавено и още нещо, което вече не принадлежи пряко към поетическия занаят: липсата на пристореност, отказът от маски и от пози, отказът от щитове, които да предпазват от ударите на живота; отказът дори от дрехи и труфила, които да прикриват белезите и раните. Поетът е сам и гол срещу света; поетичното битие е битие contra mundum. Неговата територия е страданието – и съдбата му е отредила да го преброди открай докрай; неговият шанс е автентичния глас – но това е глас в пустинята, даден му само за кратко. Тази изключително висока мяра създава митологичния ореол на Борис Христов, тя предполага и особената болезеност на неговите стихове, горчивата носталгия в тях, техния афинитет към света на Танатос. И още нещо – вече биографично: неговото ранно и тъй драстично сбогуване с поетичното слово.

Тук бих искал да отбележа нещо, което ми се струва твърде важно, когато говорим за антитоталитараната литература и механизмите на нейните взаимодействия с литературния канон на времето, както и за въздействията й върху литературната среда. Политическите ментори над литературата и нейните ДС-надзорници са били способни – срещу определена цена, разбира се – да простят някои грехове и идеологически свървания от правия път. С лека ръка са си затворяли очите за некадърности и лицемерия, за разните видове празнословие – дори и когато то е понамирисвало на идеологическа диверсия. Не са могли да простят обаче едно – и това е автентичността, истинността на написаното. Защото ако има нещо, което да е изцяло несъвместимо с комунизма, то това е именно автентичността. Не са я понасяли, защото те самите не са такива и не биха могли да бъдат; защото усещането за автентичност, жаждата за истинност и искреност би подяло самите основи на тяхното пребиваване в лъжата, в пристореността, в позите и подражанията. И поради едно основна причина, която много ясно личи в стиховете на Борис Христов: автентичният човек е свободен.

Всъщност това е изстрадваното от поета качество: той е духовно свободен, независим, неприспособим. Свободата му е именантно присъща – не е цел в някаква борба или нещо извоювано, а самата сърцевина на съществото му. Едно от най-опасните знания, които притежава, е че тази свобода просто не може да бъде отнета, че свободният човек си остава свободен и в затвора, и под острието на гилотината. Няма по-опасно познание от това за системата, която е свикнала да мачка хората като месомелачка – но това познание дарява самите си носители с болка и страдания: защото един от белезите на свободата е да чувстваш неправдата и страданието на другите като свои – и това да е единствената форма на споделяне, която те включва в някаква общност. Тук стигаме до втората основна характеристика на поетичното аз – и съответно до втория кит, върху който се гради поезията на Борис Христов, а именно – свободният човек е сам.

Тази свобода е съдбовна за човека, пребиваващ в едно общество, превърнало стадните инстикти в свое верую. Покритието между свобода и самота е практически неизбежно – няма общност – социална, гилдийна или каквато и да било, в която свободният да може да се впише без компромиси. Изкуството наистина приобщава, то руши преградите между човека и света – ала за неговата публика, не за неговите създатели. Когато е истниско, то се твори в самота, то се изплаща със самота, то превръща самотата в стълб, от който можеш да видиш това, което е недостъпно за другите. В това няма изключение –и няма спасителни общности, дори и общността на пишещите поезия не е такава:

“И аз реших да ида при поетите тогава

и там да угася главата си запалена...

Но черните овце живеят настрани от стадото –

Не искат те да ги дои стопанина.”

                        /Библейски мотив/

            Историята на българската поезия помни доста дефиниции на самотата – като се почне от изживяването й като върховно просветление и качество на духовното съществуване при Славейков и Яворов, и се стигне до осмислянето й като трагична орис – при Далчев и Вутимски. Самотата на Борис Христов е различна от всички тях. Тя не е нито знак за възвишеност, нито екзистенциална присъда. Тя просто е – като нещо иманентно присъщо на самото вслушване в света, на неговото осмисляне. Не нито желана, нито следвана – напротив: тя е онова, срещу което възстава поетичното в своята жажда са съпричастност и в своята болка от съсипването на човешкото в повтарящите се, но и в затворените в себе си модели.

            В първата му стихосбирка на съседни страници живеят стихотворенията “Вечерен тромпет” и “Самотният човек” – и тази им близост едва ли е случайна. Това са двете различни екзистенции на самотата, които може да обитава свободният човек: самотата като бунт и самотата като гордо изстрадване на обезсмисленото живеене, в което всичко бяхме потопени по времето, в което са писани тези стихове. В “Самотният човек” самотата е болка – тя е дамгата, с която способният да остави със стиха си “една сълза в очите или драскотина в паметта ви” е белязан завинаги; той носи в себе си и със себе си смъртта – метафорично обозначена от онова въженце, което стиска в джоба си. Тази болка обаче е и непримиримост, е горд отказ да се да се признае самотата и да се моли за пощада – каквито и житейски бури да върхлитат самотният човек /а те го върхлитат именно защото е неприспособим/:

            “И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,

            той може пепел да яде, но няма да се моли.”

                                               /Самотният човек/

            Във “Вечерен тромпет” – обратното – самотата е бунт, е жажда да се разкъсат преградите, да се възвърне слуха за онзи вик на ближния, който тъй често звучи в стиховете на Борис Христов; да се възвърне цветността на света, неговите ухания, погубени от бездарното ежедневие, “сърце да си купи палача”. “Трябва да свиря, трябва да срутя/ тишината – само викът да остане.” – пише тук поетът; и това е една друга мисия на словото, различна и същевременно сродена с онова “страдание и вик сред океана”, за което ставаше дума в “Честен кръст”. Финалът обаче е оставен отворен, свиренето в глухата вечер може да получи отговор от “хиляда тромпета далечни” – ала отговорът може да бъде и от небитието, чрез гласа на “някой архангел невидим”.

            Има още много екзистенции на самотата в неговата поезия, но тези две са особено важни, защото представят две същностни характеристики на самотата като свобода или на свободата като самота – както искате. Първата: самотният човек е горд, той не може да се моли, не може и да се скучва с общността около яслите на властника. Той може да изстрадва своята самота, може чрез нея да бъде “малък” дори когато е голям – но винаги име една надежда, която не може да бъде предадена, нито пък унизена в покорността:

            “Но нека не стигаме никога, моя надеждо –

            гълъбице проскубана, до площада с трохите.

            Не ходи у дома на човека със жезъла,

            На щастливите гълъби с тяхното общо корито.”

            Той е способният да казва “не”, той е и оплъчващият се срещу преградите пред човека и човешкото – все едно дали тези прегради са политически, социални или екзистенциални. По-точно казано: поезията на Бирос Христов просто не прави разлика между тези категории – тя стои – и стои непреклонно – срещу тяхната ограничаваща мощ, срещу краткостта и слабостта на човешкото – и бунтът е не толкова насочен срещу реалиите, колкото срещу метафизическата недостатъчност на реалното, срещу болезнените вкопчвания на материалното в духовното.

            Точно това впрочем различава неговата поезия от тази на другите големи фигури в българската поезия, които отказваха да се примирят с посредствеността и идиотизма на социалистическата епоха. При него няма алегории, няма синтезирана гротескност с конкретен политически адрес, каквато ще открием примерно в стихотворения като “Въздушна целувка” на Константин Павлов например или “Пражки бензин” на Биньо Иванов. Това е най-малкото странно, защото тъкмо неговите реални сблъсъци с Държавна сигурност са много по-конкретни и по-остри; десидентските жестове също – той например беше един от основателите на Комитет 273, когато по този именно член он НК комунистическата държава съдеше своите идеологически противници. Неговият отказ от поезията може да бъде оспорен, като се имат предвид многото тристишия в “Смъртни петна” /1990/, обособени в последното издание на стиховете му като “Стълб от прах”. Само че тези стихове са писани много, много по-рано – и се появяват едва тогава поради една много проста причина – тъй като са били иззети и “конфискувани” от ДС. Борис Христов обаче никога и никъде не говори за това – нито в стиховете си, нито в други текстове намеква за това минало. Нещо повече – символиката, с която се изграждат образите на преградите пред човешкото, е максимално обобщена и поливалентна.  Поради една единствена причина: поезията е тайнство, което не може да бъде унижавано със служба в полза на конкретния протест; поезията по условие не може да бъде политическа.

            Но може да бъде бунтовна, може да казва своето “не” с цялата сила на своя глас – и неговите стихове, особено тези от “Честен кръст”, звучат точно така. “Самолетът закъснява” вероятно е сред най-показателните и подлежащи на политическо дешифриране примери, също самата поема “Честен кръст” – и особено странната символика в “Корабът”, в която зловещото примирение със статуквото е описано само в два стиха: “И ето ги мойте приятели – разговарят с бръснаря/ а над тях като мълния свети бръснача”. Лично аз обаче ще предпочета друг пример – “Стената” – едно стихотворение, което днес, след падането на Берлинската стена, може да бъде прочетено и като чисто политическа метафора. Само че тогава, когато е писано, Берлинската стена си стоеше здраво на мястото – и изглеждаше, че ще векува там. Въпреки това стихове като “Бяхме тръгнали да разбием стената/ и на площада да изгорим като слама” сякаш не оставят съмнения за какво става дума. Само че: какви са тези дупки, в които поетът губи всичките свои приятели? И защо се озовава сам пред стената? И защо самият акт на съпротивата се оказва тъй безсилен?

            “Без да мисля тогава, че дойдох да живея,

            аз затворих очи, за да нямам свидетели –

            и я блъсках, и дращиш, и вих срещу нея,

            докато не прокапа кръв от ръцете ми.”

            Въпросите могат и да се умножат: защо е тъй безсилно словото например, защо “извикаш ли нещо, няма кой да те чуе,/ каквото напишеш – няма кой да го види”? Защо само краят на живота е значим, а “всичко друго е вятър и стихове”? Трудно бихме могли да си отговорим, ако не видим, че поезията да Борис Христов борави с  образност и символика, в която угнетяващите реалности сключват сводове с метафизичните и екзистенциални прегради пред човешкото съществуване. И че дойстойноството на свободата се състои в това да не се отказваш – в съзнанието, че има предел, който не може да бъде надскочен – и който въпреки това трябва да бъде надскачан – и човекът трябва да устоява въпреки пораженията, които му нанасят времето и пространството. Това устояване е осъществяването – единствено достъпното осъществяване за покръстените в свободата – и в този смисъл проф. Божидар Кунчев с право търси паралели между поезията на Борис Христов и екзистенциализма. Защото странния стих “аз затворих очи, за да нямам свидетели” много пряко си кореспондира с едно от тристишията в “Стълб от прах”:

            Сизиф

            Опитай за последен път, Сизифе,

            но със затворени очи, за да не виждаш,

            че цялото човечество те гледа.

            Цялата поезия на Борис Христов е един такъв последен опит – опит да изтръгнеш онзи вик, който ще нарече стената стена, но опит със затворени очи, с гръб към славата. Опит със съзнанието за трагичната недостатъчност на словото, за обречеността на човешките усилия, винаги раздвоявани между тялото и духа, между тленното и вечното. Затова всъщност изоставянето на поезията е логичен акт – мълчанието е по-дълбоко, детството е по-истнно, връщането към “не знам” и “не мога” е по-смислено от дивашкото учудване пред дрънкулките на славата. Последната му книга се нарича “Книга от заглавия” – и се състои наистина само от заглавия – заглавия без текстове, илюстриращи йероглифите под кората на дърветата, изписани от дървоядите. Словото се редуцира, потъва като вода между корени и камъни. Мълчанието е по-мъдро. По-истинно и по-достойно.