У нас могат да се изградят ефективни и икономически изгодни структури, обединяващи науката и висшето образование. Отказът от реформи ще доведе до превръщането на научната ни общност в гето

Когато няма пари, не могат да се правят реформи, смята премиерът Борисов. И обяви, че тези допълнителни 40 милиона лв. бюджетна субсидия, които искат учените от БАН, вече са вложени в „ бетонирането на Родопите”. Че не достигат парите за всички сфери, субсидирани от бюджета, е вярно. Вярно е също така, че исканията на различни професионални гилдии, от една страна, и неадекватните действия, с които им отговаря правителството, от друга страна, усилват хаоса. Вярно е обаче и другото: че здравеопазването, пенсионната система, образованието и науката са все сфери, които имат нужда не просто от аварийни действия за запушване на дупки, зейнали в постните им бюджети, а от действителни реформи. Защото точно когато обществото не е застинало в сита дрямка, а е с изострена чувствителност, е подходящото време за реформи – реални, ако не и непременно „разтърсващи”.

Какви трябва да бъдат реформите в науката и висшето образование, които да разрешат натрупваните с десетилетия проблеми? Лошото е, че вместо академичната общност да излезе с някаква що-годе избистрена концепция за реформи, в публичното говорене на академични личности цари какафония. Тя пък е едновременно и рожба, и отговор на хаоса, обзел всички управленски нива в споменатата общност. Ректори на държавни ВУЗове, настоящи и бивши, та дори и един професор-бивш министър на науката и образованието предупредиха за опасността от духовна пауперизация на нацията, не – ами и от затриване на самата нация, ако държавното висше образование остане  зле субсидирано от бюджета. От една страна, те са прави: „народността не пада там, гдето знаньето живей!” е точно толкова вярно, колкото и обратното твърдение, че липсата на адекватно образование и развита наука ще доведе нацията до гибел. Частните ВУЗове нека си ги има и, дай Боже, да просперират, но по конституция държавата трябва да гарантира наличието на достъпно и качествено образование на гражданите си. Та по тази причина трябва да има качествени държавни висши училища, които не е задължително да се наричат университети. Те, от своя страна, трябва да предлагат знания, които да отразяват и най-новите научни постижения в една или друга област. Учудващо е обаче, че се говори само за промяна във философията на финансирането на висшето образование и науката, но не и за ефективни реформи в тези взаимно обусловени области на интелектуалния труд.

У нас „бизнесът няма пари за наука”, каза неотдавна пред в. „Политика” председателят на БАН акад. Съботинов. Това, за съжаление, е вярно: родните бизнеси не са наукоемки и не спонсорират иновации в науката – поне не в онази степен, която е характерна за развитите страни. Значи пак опираме до финансиране на науката от бюджета и в по-малка степен – до преразпределяне от държавата на пари по европейските програми, поне що се отнася до т.нар. научно-приложни изследвания.  Ами хуманитарните и обществените науки, които не се финансират пряко от бизнеса и за които дори създателите на т.нар. рамкови програми на ЕС рядко се сещат?

В Америка правнуците на някогашните „барони-разбойници” (англ.: robber barons) като Корнелиус Вандербилд, Андрю Карнеги, Джон Д. Рокфелер, Пол Гети и др. днес са филантропи, раздаващи средства за наука, образование и изкуство от фондациите, основани с парите на прадядовците им. Наследниците на някогашния банкер и финансов министър на САЩ Андрю Мелон пък управляват едноименната фондация, която спонсорира учени от цял свят, в т.ч. и българи. Казват, че били нужни поне три поколения, за да се превърне разбойникът в джентълмен. Сигурно това ще се случи и в България, в определен исторически момент. Но дотогава българските учени ще разчитат преди всичко на държавата си, дори когато става дума за разпределянето на европейски пари.

И тук пак опираме до Реформата: трябва да е ясно какви направления в българската наука и особено в хуманитаристиката и обществените науки ще са приоритетни и ще разчитат на държавно субсидиране. Заклещени обаче между представите за ролята на нацията-държава от времето на Националния романтизъм, от една страна, и представите за държавата и ролята й в пост-модерните общества, от друга страна, българските образователни и научни институции нямат избистрени идеи за това как ще се развиват хуманитарните и обществените науки в обозримо бъдеще. Което пък е свързано и с въпроса за тяхното финансиране.

В БАН, както знаем, Реформата се сведе до механично сливане на институти, които си остават под шапката на едно старомодно, тромаво, неефективно, но затова пък скъпо струващо Централно управление. На жестоко орязания фонд „работна заплата” на Академията продължават да тежат допълнителните месечни плащания на пенсионираните академици, някои от които са такива само по звание, защото иначе нямат нищо общо с науката. (Скоро научих, че монетарният израз на наградата на престижната литературна академия „Гонкур” е 10 евро. Т.е., важни са не парите, а престижът, който една награда носи на своя лауреат.)

Може ли да се прави наука без пари? А икономически обосновано ли е да се наливат пари в нереформирани структури като сегашния БАН и сегашните държавни ВУЗове? В този омагьосан кръг можем да се въртим до безкрай, освен ако не се решим на реални структурни реформи, които да засягат и двете взаимно свързани дейности – висше образование и наука. А на модернизираните структури ще отговарят и модерните начини на финансиране, и модерният мениджмънт.

От време на време в публичния домейн се чуват отделни трезви гласове за нуждата от модернизация на науката и висшето образование. „Реформата е по-наложителна от всякога”, заяви още през зимата доц. Иван Чалъков и предложи не само анализ на сегашното състояние на нещата, но и идеи за реформи (в. „Гласове”, 8 февр. 2010). На идеята за спешни модернизиращи реформи в науката като цяло и в БАН в частност са посветени и не малко от материалите в блога svobodata.com. Дори и моя милост неотдавна публично заяви, че сега „алтернативата пред БАН е модернизация или безславен край” (в. „Политика”, 24-30 септ. 2010).

Кризата трябва да ни накара най-накрая да помислим как у нас да се изградят ефективни и икономически изгодни структури, които да обединяват науката с висшето образование. По света има различни модели на „обединяващи” структури, които са хем по-икономични откъм ресурси, хем по-ефективни откъм правенето на наука и преподаването на знания. Да вземем например т. нар. общи кампуси. За първи път видях  такъв кампус през пролетта на далечната 1992 г.: два факултета на университета в Майнц, физическият и химическият, бяха приютили в сградите си институти на „Макс Планк” и ползваха общо оборудване и специалисти. Няколко месеца по-късно за първи път видях и друг модел на „обединени ресурси”: катедри на един държавен и един частен университет – Щатския университет на Ню Йорк и университета Корнел – деляха сграда, хора и ресурси в гр. Итака, щата Ню Йорк. Успешен модел на тясно обвързване на науката с висшето образование представляват и т. нар. „изследователски университети” (англ.: research universities), в които се набляга на научните изследвания за сметка на по-малкия хорариум. Такива са например университетът „Джонс Хопкинс” в Балтимор, щата Мериленд, и All Souls College в Оксфорд. През 90-те години Франция и Италия също реформираха националните си научно-изследователски центрове: сега те управляват големи проекти, които се осъществяват съвместно от институти, лаборатории и университетски катедри и успяват да привлекат чужди специалисти.

Няма защо на родна земя да преоткриваме топлата вода. Достатъчно е да обърнем поглед към по-развитите страни и да имаме воля за промени. Нужната нормативна база  – нов закон за БАН и нов закон за висшето образование – трябва да се изработи от експертни екипи, в които наред с юристите да се включат и учени от различни области с международен опит. Защото, ако статуквото се запази, научната ни общност скоро ще се превърне в гето, а качествената наука и висше образование – в мираж.