Магариите български

Вероятно всички си спомнят голямото овайкване, което предизвика решението на ЕС да замрази 220 милиона евро от средствата по присединителните фондове, а сетне и съвсем да отнеме лицензите на разпределящите тези средства агенции, като постави под въпрос получаването на още половин милиард помощи за страната ни. Тогава решението беше квалифицирано като необосновано и нечестно, премиерът заговори за двойни стандарти, а президентът – дори за конспиративен сценарий срещу България, свързан с предстоящите избори за европарламент и борбата между левите и десни фракции в него.

Тези несъгласия на най-високо равнище, рязко форсирани и от медиите, стимулираха евродепутатите на тройната коалиция да поставят и директно въпроса пред отговорните за това решение – може би с надеждата, че техните персонални отговори ще бъдат смекчени – и че в тях ще прозвучат положителни акценти, твърде насъщни днес с оглед на предстоящите парламентарни избори.

Надеждите им се оказаха напразни – отговорите не коригираха, а потвърдиха констатациите за българския резил и статуса на страната ни като най-корумпираната държава в Европа. В отговор на поставените от Илиана Йотова въпроси, изискващи уточнение и аргументация на негови публични изявления, еврокомисарят по разширяването Оли Рен директно заяви, че има политическата намеса при управлението на еврофондовете в България – и че страната ни не е готова да признае този очевиден факт. По неговите думи “българските власти все още не са признали изрично риска от политическа намеса в процедурата за възлагане на поръчки, особено по отношение на възлагането на договори на някои дружества или бенефициери въз основа на лични или партийни политически интереси”, а рисковите фактори в страната ни са особено големи поради факта, че “програмните ръководители, отговорни за одобряването на всеки отделен договор и плащането, са и са били на политическо ниво”.

Този отговор е закономерен и предвидим – и с просто око се вижда, че шефовете на свързаните с европейските фондове агенции са си чисти политически назначения, реализирани по схемата 3-5-8, и че за тяхната администрация важи същото. Нещо по-лошо, няма работещ механизъм за обществен контрол върху дейността на тези агенции – и има стопроцентова липса на прозрачност за критериите и механизмите, по които тези средства се разпределят.

Чудно ли е тогава, че огромна част от договорите за ремонт на пътната мрежа са сключени с фирми на Васил Божков – Черепа; или че въпросните фирми са били дотолкова сигурни в избора на агенцията, че в някои случаи са започвали ремонтните дейности преди да бъдат избрани? Чудно ли е, че към 80% от всички договори по Сапард са сключени в нарушение на изискваните от ЕС правила? Дали пък някой случайно не е запознат с обстоятелството, че още преди приемането на България в ЕС политическите сили усилено подготвяха свои подставени фондации и неправителствени организации, които да подготвят съответните проекти и да получат съответните средства?

И – естествено – за тази цел бе реализиран и подобаващ кадрови подход. Агенциите бяха поверени в ръцете на хора, имащи дълга практика и съответно опит в сложната и деликатна алхимия за превръщане на държавни активи в частна собственост. Най-крещящият пример в това отношение бе случаят с Димитър Тадаръков, бившият шеф на Сапард – едва ли управляващите са забравили, че той още по времето на кабинета Беров стана един от пионерите на приватизацията под масата: като приватизира “Булгарлизинг”, а след това и още маса предприятия въз основа на натрупаните от тях дългове към същата компания, която до това време беше монополист в лизинговите договори за техника и оборудване.

Трябва ли тогава да се чудим, че европейските фондове бяха третирани просто като част от държавната баница, която подлежи на поделяне – и консумирането на която си е наша, вътрешна работа? Или че мащабите на злоупотребите с тези фондове бяха такива, че срещу страната ни не само че се предприеха безпрецедентни мерки, но при днешният й статут на най-корумпирана в Европа и пълното безхаберие на правосъдната ни система спокойно можем да очакваме и бъдещи такива? Като при това съвсем не е легенда и перспективата да ни тикнат изцяло във фризера, или пък да намерят начин да поправят грешката с прибързаното ни приемане – и да ни покажат вратата.

Или най-общо казано: магариите, на които се показахме способни, превръщат задаването на въпроси от типа на “ама защо така” в акт на балканско дебелоочие и нахалство. Но след като въпреки това мераклии се намират, обединена Европа за пореден път ни показва готовността си за диалог: който пита, ще му се отговори. И ще му се отговори както подобава.