ОБЕДИНЕНИЕ ИЛИ НИЩО

Изборите за нов председател на СДС приключиха по най-добрия според мнозинството наблюдатели начин – с избирането на енергичен, видимо способен и необвързан със старите вътрешни и външни разпри кандидат. За това допринесе и начинът, по който той беше избран – чрез пряко гласуване от всички членове на партията.

(Струва ми се, че изборът щеше да има по-голям успех, ако беше още по-отворен, като до него се допуснеха не само отчетените членове на партията, а и всички желаещи - подобно на предварителните избори за кандидат-президент през 1996. Резултатът би бил същия, но новоизбраният председател би имал много по-голяма политическа тежест. Едно е да бъдеш избиран от седем хиляди души, друго - от десет или двадесет пъти повече. Явно, опасенията от манипулиране на избора са отрязали тази възможност.)

Звучи като парадокс, но СДС в някаква степен спечели от разцеплението през 2004 и създаването на ДСБ. Отслабеното политическо влияние на партията и напускането й от най-изявените политици я направи неатрактивна за големите клиенти и те се оттеглиха от нея. След загубата и на мнозинството в Софийската община, тя беше изоставена и от общинските си клиенти. Така, макар и поради действие на външни сили, а не по своя воля,  СДС успя да се справи с главния си порок - клиентелизма. Това в крайна сметка направи възможен и сегашния избор на партиен водач. Днес СДС буди само ограничен интерес от клиентелистка гледна точка – чрез възможността за присвояване на остатъчното й политическо влияние от други политически сили.

Следва въпросът: а сега накъде?

Ако оставим настрана тържествените идеи на новото ръководство и се опитаме да бъдем обективни, трябва да признаем, че политическото настояще на СДС се крепи на трите букви: СДС. Тоест, на рефлекса у част от избирателите – нека го наречем остатъчен рефлекс - създаден, когато тези три букви символизираха за тези, на които беше дошло до гуша от комунизъм и чужда зависимост, идващата и очаквана промяна. Можем да докажем, че това е така чрез допускане на противното. Да си представим, че СДС се преименува на ПАХ (Партия на свободните хора) или на ПСПМСБ (Партия на свободните професии, малкия и средния бизнес) – това са  обществените групи, чиито интереси новият председател смята, че СДС трябва да отстоява. Ако под това име се яви на избори, тази партия не би получила повече гласове, отколкото, да речем, Партията на българските жени.

Не е розово и положението на ДСБ. Въпреки, че отнесе със себе си идеите на СДС и по-голямата (и по-активна) част от човешкия му потенциал, тази партия не успя в главното - да пренасочи споменатия по-горе рефлекс към себе си. (Което можеше да се предвиди, защото такъв рефлекс се създава трудно и само при наличието на специални обстоятелства. Този към СДС се създаде през 1989-90, когато всичко беше политика и цялото активно население на страната беше въвлечено в нея. Такива обстоятелства при учредяването на ДСБ, уви, липсваха.) Като резултат тя остана партия само на най-активните десни избиратели, силна в  столицата, но не и в страната.

Балансирането върху букви не е сериозно политическо занимание. Сериозната цел е изпълването на тези букви отново със съдържание. Единственият рационален ход за постигане на това е обединението на двете десни партии. Моментът за него е подходящ. Новият водач на СДС е човек, който не гледа към миналото, а към бъдещето. От своя страна, причините, които накараха ДСБ да се разграничи като отделна партия, и лицата в СДС, които доведоха до това, до голяма степен вече ги няма. Това обединение би могло да има мултиплициращ ефект и резултатът да е по-голям от аритметичния сбор на привържениците на двете партии.

Алтернатива на обединението е нищото – черното политическо нищо, от което, както от оня свят, няма връщане.