БПЦ ЗАСЛУЖАВА ИЗОЛАЦИЯ/ТА/!

Повод за този текст е статия на Г.Тодоров за „разколът” в църквата, в бр.5 „Култура”. Няма да разчепквам бухналата византийската реторика, с която авторът заема вниманието ни, за да докаже кой е легитимният наследник на черковните имоти, около които явно се върти „спорът” между синод1 и синод 2. За култовата възхвала на личността на партриарх Максим ще премълча – всекиму е ясно, как бе кадрувана БПЦ през тоталитаризма. Ще се съсредоточа върху от някои от манипулациите, чрез които  казионният, номенклатурен синод успя да убеди обществото, че при БПЦ всичко си е наред и че „реформа” тук не е необходима .

Явно е, че тези манипулации от своя страна се правеха върху фундамента на изветрели митове, които имат разнообразен исторически произход.  В самата си същност православието е консервативна религия, обслужващо властта на „кесаря”/цезаропапизъм/ – без значение дали е император, княз и дори султан. Ревнивият „пантократор” не оставя никакво място за „свободната воля” у адептите си, освен верноподаничеството, „страх от бога” и т.п.

Нещо повече - целият духовен живот на личността се експроприира в ръцете на държавата или „общността”. Или „съборността”, както красиво се изразява Достоевски, чийто „розови” представи за образа на Христос породиха известно очарование около православните догмати. Всъщност „съборността” т.е. „народа”, е в противоположност на действеният практичен индивидуализъм, основан на „протестантската етика” на гражданите. Защото „не съществува колективна мъдрост на базата на индивидуалното невежество”.

Но ако има някакво раздвижване в теологията, провокирано от руските православни философи, то църковният институт си остава все така закостенял и анахроничен. Всеки опит за вътрешна реформа на ортодоксалната църква завършва с анатема и отлъчване срещу инициаторите /например Толстой, който иска да върне вярата към някаква предполагаема раннохристиянска чистота/.  

Каква е българската специфика? Родната църква винаги е била упротребявана политически – като се почне от княз Борис, та до днес. Отношението към църквата на Ботев, Каравелов и на другите ни националреволюционери също не е положително. Те ясно разграничават „христовото учение” от профанизиращата православната практика. Разбира се, правят това не като „мистици”, а като прагматици.

Манипулацията с етнически идентификации, което се прави от „Атака” днес, е ловкото отъждествяване на „православен” с „българин” – тази тактика не е нова. Тя е плод на гледището, че църковната институция оправдава съществуването си не като медиатор с отвъдното, а като инструмент за постигане на политически цели. Пак на тази основа поповете искат да влязат с „вероучението” си в светското училище, под предлога, че ще възпитават на базата на „християнския морал”, фразеологизъм, който се възприема безкритично. Странно е защо гражданските ни организации мълчат по въпроса – посяга се на беззащитни – в известен смисъл става дума за духовна педафилия...

Впрочем никоя статитистика не ни показва действителния брой на тези, които „вярват, защото е абсурдно”. Напротив, автоматично, всички вкупом  биваме причислени към православните, т.е. 80% от българите. Спекулира се също с църковния произход на някои ритуали – като сключване на брак, посвещаване, и пр.  По медиите пък тече някакво паганизирано християнство, опитвайки се уж да консолидират нацията битово, около сладникавата носталгия по някакви „бабините деветини”... 

Очевидно е, че българския национализъм се схваща като затваряне в православен „саркофаг”,т.е. рафинирана ксенофобия.  Тук мога да посоча и лошия пример на университетски преподаватели, станали изведнъж „верующи”, очевидно за сметка на професионалната си честност. Особено през 90-те, когато заразата се разпространяваше по въздушно-капков път, защото макар и излиняла, църквата легитимираше, което на фона на изчезналата държава имаше някаква стойност. Не случайно родните престъпници бяха ктитори на множество параклиси и храмове.

Всъщност БПЦ по парадоксален начин легитимира и награбеното от организираната престъпност през „прехода”, „освещавайки” имотите им безкритично. За г-да поповете бе по-съществено, че и църковните имоти се връщат по същият реституционен режим „на доверие”, както стана с имотите на Сакскобурггота. Всъщност „християните”  през тоталитарния период   се бяха примирили с  двойният стандарт спрямо „властта на кесаря” и тази на „бог”. Една от манипулациите на църквата в това отношение е равенството, което се слага между атеист и комунист. Макар че съветският комунизъм пряко си наследи модела на православното самодържавие. Така че „атеизмът” не е рожба на комунистическата пропаганда. Атеизмът е  мислене, разчитащо /залагащо/ на логиката, а не на тайнства.

„Разочароването” на света e процес, основаващ се на научните открития, впрочем в яростна борба с ретротроградите. А  „мисленето” по същество е антидогматично.  Точно поради това църквата се „отеглила” в смътната област на „морала” и „хрстиянската етика”. Там нещата стоят двусмислено и екзегетиката има възможност да размахва „аргументи” и дори доказателство за съществуването на бог.

Другото, което трябва да кажем, е че църквата никога не се противопоставяла пряко на тоталитарната власт. Нямаше и реално идеологическо противоставяне между двете, оттам и съпротива. За разлика от Полша, да речем. Вярно – има репресии срещу непокорни църковни лица, но като цяло родната църква хитро колаборира около новите властници /”кесарювото- кесарю...”/, които и кадруват впоследствие в църквата.

По специално сравнително доброто отношение на властта се гради връху едно изказване на Г. Димитров за ролята на църквата през Възраждането. Всъщност дълбоко неверна теза. „Българщината” не е била опазена през петвековното иго от неграмотните монасите-тунеядци, скрити зад дебелите зидове на обителта /вж. вазовата „Една българка”/, а от ежедневната мълчалива съпротива на населението на полето, на мегдана и в дюкяна. Употребата на езика, а не непознаваемите религиозните догмати, са ни съхранили като народност.

Така и днес църквата няма никакво основание да продължи да съществува и да натравя нацията. Няма и никакво основание да си връща земи и имоти, така както се полага на гражданите. Обогатявайки една порочна по своята същност организация, която претендира за „духовността” на нацията, обществото се изтощава. /Същевременно дума не се отваря за това, че църквата не плаща данъци на държавата, която иска стопаниства морално/. Вместо да тръгнем към отворения свят  – занимаваме с претенциите на попщината. Резултатът е традиционен – заблуда, регрес и мизерия, в крайна сметка...