АНТИТОТАЛИТАРНАТА ЛИТЕРАТУРА: ПАМЕТ ЗА ЗЛОТО,

Антитоталитарна литература? – в историята на новата българска словесност, а и до ден днешен такава литература дори не се споменава, камо ли пък да се признава. По една очевидна причина: тя беше насилствено из корен изтръгната след 1947 г. от идеологическите надзиратели по културата, които обявиха социалистическия реализъм за „единствено правилния”, универсален и безалтернативен метод в изкуството „от позициите на марксистко-ленинската идеология и естетика”. Претенцията на социалистическия реализъм да е „продължител на всички завоевания постигнати от други художествени методи”, е не само исторически лъжлива; тя е и откровено тоталитарна; некритична към себе си в монументално-пропагандните си клишета, които строго възпитаваха и охраняваха лагерното двумирие и двумислие.

Не случайно за моето поколение асоциативната норма на лагер безусловно беше социалистически лагер или пионерски лагер. Дали обаче за сегашните най-млади българи асоциативната норма е концентрационен лагер, като зловеща територия на „баналното зло”, което тъкмо поради баналността си е не по-малко ужасяващо от радикалното, нечовешкото зло? Разлагането на човешката идентичност, за което пише Бруно Бетелхайм, не е само в концентрационните лагери, а и зад стените на целия т.н. социалистически лагер, който, съзнателно изолиран от света на нормалността, се сгромоляса под тежестта на собствената си идейна и стопанска несъстоятелност. Унгарското въстание /1956 г./ и Пражката пролет /1968 г./ освен набързо задушения порив към свобода доказаха илюзорността на „социализма с човешко лице”. Двадесет години след падането на Берлинската стена, берлинските стени в мисленето на постсоциалистическия човек като че ли си остават непоклатими. Историческата памет за тоталитарното минало-несвършващо време като зло, опасно нарушаващо нравствените устои на човека чрез „лъжливи отговори на реални въпроси” /Сергей Аверинцев/, е съзнателно манипулирана, изтласквана, изтривана.  Включително напр. и от Българската национална телевизия, която и днес, с носталгия ни поднася пропагандните киноепопеи на соцреализма „На всеки километър” и „Черните ангели”, за да поддържа с всички сили дефицита на истинност, производството на безгражданственост.

Ако забравата е съвсем естествена реакция на отделния човек, то болната обществена съвест, колективното безпаметство за престъпленията на комунизма или по-точно на тоталитарсоциализма, ражда и ще ражда нови общества без памет, в които травматичното минало ще умножава и умножава престъпността. Впрочем, за мнозина у нас социализмът изобщо не е травма. Въпреки съществуването на вече стотици отделни биографични разкази, /тук искам особено да отбележа многотомната поредица „Писахме да се знае” на в. „ПРО и АНТИ”, която храбро продължава да пише „Българската Черна книга на комунизма”/, колективните памети в тях не са историческа памет. Тази наистина забележителна документална поредица, а и ридица други издания на „Работилница за книжнина” като напр. тритомния „Обикновен български комунизъм” на Славян Попов, „Забрана за четене” от Стефан Табаков, изградиха един екзистенциален разказ, но в същото време разказ от плът и кръв за душата и тялото за най-българското безвремие - тоталитарсоциализма.

Всъщност, съвсем не съм сигурен дали колективните памети, съхранени в българската антитоталитарна литература, изобщо имат претенцията да бъдат и всеобща, всенародна историческа памет. Подобна претенция би била също толкова откровено тотално-контролираща обществения и частния живот на човека, колкото и социалистическия реализъм; за него инакомислието беше престъпление, държавна измяна. Проблемът е дали „по-човешко е да забравим миналото си или да го интегрираме в целостта на съществуването си”, както риторично питаше в един неотдавнашен разговор по RE:TV проф. Цочо Бояджиев.

Що е антитоталитарна литература? Антитоталитарният отговор изключва всяка еднозначна дефиниция, която по принцип ще е и непълна, и оспорима. Още повече, че у нас липсва елементарното, първичното,  дори школското знание за българската тоталитарна и българската антитоталитарна литератури и култури, онзи необходим първоначален христоматиен свод  от текстове, които бележи техните  радикално различни ценностни хоризонти. Антитоталитарна е оная литература /във възможно най-широкия смисъл на понятието литература/, която инакомислейки, със свои специфични художествени и/или документални изразни средства защищава насилствено потъпканите граждански права и свободи. Непоносима й е дори само идеята за обезличностяването на човека. Това е литературата въпреки, която принадлежи единствено на самата себе си. Литературата въпреки /или покрай/ всеобщия, тоталния контрол над всички сфери на обществения и личния живот на човека; въпреки преследването, репресиите, терора, страха, въпреки свръхидеологизацията, въпреки свръхполитизацията, милитаризацията и централизацията на властта. Казах „литература покрай тоталния контрол” и се сещам напр. за „Чайки далеч от брега” /1983/ на Евгени Кузманов – между властта и подчинението, страха и бунта.  

Тоталитаризмът е покушение срещу нравственото съзнание на човека. Там доброто и злото вече не са нравственикатегории, а надзиратели, унищожители на живота. Човекът и неговата свобода или несвобода стават неоспорима еднолична собственост на държавата. В една цитирана и в популярната „Уикипедия” статия от „Енциклопедия Италиана” /1932/, написана от Джовани Джентиле и приписвана на Бенито Мусолини, фашизмът е характеризиран така: „Държавата е не само мластта, която управлява и формира човешката воля със закони и ценности от духовния живот, но и властта, която предава своя завет надлъж и нашир... За фашиста всичко е Държавата и... нито хората, нито групите са извън държавата... За фашизма държавата е абсолютна величина, пред която хората и групите са относителни”.

 Претенцията на тоталитарсоциализма да подчини всичко и всички на един вожд, една идея, една партия беше фашизофренично налудничава. Но антитоталитарна литература се е създавала и се създава и в общества, които никога не са преживявали „на живо” тоталитарното зло. Достатъчно е да споменем дори само антиутопиите „1984” на Джорж Оруел, „Повелителят на мухите” на Уйлям Голдинг, „451 градуса по Фаренхайт” на Рей Бредбъри. Има една модерна теория на Станислав Гроф, според която злото, насилието имат дълбоки не социални, а трансперсонални корени и тази модерна психологическа теория е на пръв поглед неутешителна. Но тя залага преди всичко на „радикалната личностна трансформация” у много хора, които са били включени в сериозно и системно вътрешно дирене. Част от това упорито вътрешно дирене на сакралното, универсалното сред и след преживените „вътрешноутробни спомени” от злото, наречено тоталитарсоциализъм, е и в антитоталитарната литература.  За нас, преживелите социализма, тя може да бъде разглеждана и като своеобразна практическа психотерапия по дългия път към преодоляването на тоталитарния манталитет.

Работеща дефиниция за антитоталитарна литература не може да се изгради само върху противопоставянето. Житейската задача на антитоталитарната литература е проактивна и съвсем не се свежда до поредно революционно прекрояване, пренаписване, пренареждане на литературната и културната ни история. Това вече сме го живели. Антитоталитарната литература наистина има друг манталитет. Тя няма да смачка напр. кърваво-червената емблема на българската тоталитарна литература – „Ода за СССР” от Орлин Орлинов, нито ще се стреми да я изхвърли от културната памет, както соцреализмът се опитваше да преследва, да забрани, да изличи напр. „Задочни репортажи за задочна България” на Георги Марков. „Ода за СССР” е там, в един пласт от миналото ни; тя съществува, тя не може да бъде взревена, заличена, но може да бъде осмислена като нарочно поръчана идеологически произведена емблема на тоталитарсоциалистическото мислене и действие.

Житейската задача на антитоталитарната литература е да ни приближи до изгубения автентизъм на собствения ни живот. И чак на втора и трето място до автентизма на литературната и културната ни история, до нейното същинско, интензивно, всекидневно битие в отговорността. Автентизмът на човешката идентичност; автономността на индивида и автономността на колектива тук не са празва надежда. Тук – за разлика от естетиката на соцреализма – паметта не е превърната в институция, която постановява кое задължително да помним и кое задължително да забравим. Антитоталитарната литература възстановява човешкото достойнство, усилието на човека да изрече онези културни универсалии, по отношение на които животът му има стойност; да не участва в тоталитарната геометрия, бидейки хем жертва, хем съучастник. Усилието на човека да е свободен дори и в условията на тотална несвобода. Честно трябва да признаем: то е вътрешно присъщо съвсем не всекиму.

Тоталитарните престъпления на фашизма са сравнително добре изучени и отдавна осъдени от международната общност. За престъпленията на комунизма обаче Нюрнбергски процес нямаше, скоро няма и да има. Въпреки резолюциите на ПАСЕ, въпреки „Пражката декларация за европейската съвест и комунизма” от 3 юни 2008 г., /Сенат на Парламента на Чешката република/, която повтаря и потретя, че от законова, морална и политическа гледна точка „комунистическата идеология е пряко отговорна за престъпленията срещу човечеството.”, за лишаването на човека от всичко човешко. Ако „стара” Европа, за която все още сме „третият европейски свят”, отдавна е признала денацификацията като морална позиция, защо ли се бои да каже, че декомунизацията също е морална позиция?  Впрочем, морална позиция бързо и лесно напусната от българското дясно.

Българското Народно събрание осъди само на думи, но не и на дело престъпността на комунистическия режим. Паметта за радикалното зло, наречено социализъм /истинското му име е тоталитарсоциализъм/, очевидно е неудобна за вчерашните и днешните управляващи. Затова и антитоталитарната литература, която с основание може да бъде наречена другата българска литература на ХХ век” беше съзнателно маргинализирана не само защото отхвърли материалистическия възглед за света. Българската антитоталитарна литература не начева след нашествието на Червената армия в България през септември 1944 г. Нейното начало е още в началото на 30-те години на ХХ век, когато писатели като Димитър Подвързачов, Райко Алексиев, Димитър Талев /романа „На завой”/ на висок глас коментират в творбите си сталиновите репресии в Съветския съюз. За тях, а и за критици като Йордан Бадев, Данаил Крапчев напр. не беше никаква тайна единосъщия корен на националсоциализма и социализма по съветски образец.

Изолацията и премълчаването на стиховете на Александър Вутимски, Атанас Далчев, на стиховете от каторгата на Змей Горянин, Йосиф Петров, на Трифон-Куневата публицистика или публицистиката на Румяна Узунова, прозата на Йордан Вълчев, Дянко Марков, Асен Христофоров, Георги Заркин, поезията на Йордан Русков също бяха форма на репресия. Форма на репресия е и идеологическата принуда над романа „Тютюн” на Димитър Димов, прекроявянето на историческата романистика на Фани Попова-Мутафова или лириката на Никола Фурнаджиев. Преди малко съвсем съзнателно не отделих Вутимски и Далчев от Йосиф Петров, Йордан Вълчев, Йордан Русков. Оставям на по-учените си колеги да делят българската антитоталитарна литература на художествена и документална.

 Новата българската литература още преди „Под игото” на Иван Вазов е по рождение изгнаническа. Писателите-емигранти Георги Марков, Димитър Инкьов, Христо Огнянов, Стефан Попов, Стефан Маринов, Стефан Маринов Йовев, Иван Михайлов, Димитър Бочев, Цветан Марангозов, Димитър Динев както и онези, които съзнателно, протестно, живяха като вътрешни емигранти - Радой Ралин, Блага Димитрова, Борис Христов, Константин Павлов, Николай Кънчев, Иван Теофилов, Иван Цанев, Биньо Иванов, Георги Рупчев. Данила Стоянова, Златомир Златанов, Ани Илков, Кирил Мерджански, Едвин Сугарев, Георги Господинов имаха куража не само да се противопоставят на лъжата соцреализъм, но и да създадат литература с друг генетичен паспорт, коренно различен от канона на соцреализма, своеобразна контракултура, която генерира повече гражданственост. Друга култура на паметта, от която България е все още далече.

Не приемам оплакваческата теза, че българското дисидентство не се било състояло; то се случи, то отдавна е факт именно в другата българска литература на ХХ век, разбира се, не само и не единствено там. Впрочем, постмодерната литература на 80-те и 90-те също е антитоталитарна; тя играе тъкмо с тоталитаризиращата по принцип претенция на класическата соцреалистична литература да бъде единствен наставник, изповедник, възпитател, „инженер на човешката душа”. Все още бъдеща задача е съставянето на една „Христоматия по българската антитоталитарна литература” като учебно помагало не само в средните училища, но и в хуманитарните специалности на университетите, която да покаже най-стойностното от тази литература живееща все още в риск – неиздирена, неиздавана, неосмислена. В Института за литература при БАН, където от няколко години се работи по Научния проект „Литература и политика”, започваме една поредица „Другата българска литература на ХХ век”. Първата книга от нея е том избрани творби от Димитър Подвързачов.

Антитоталитарната литература, разбира се, никога не е била, няма и да бъде масова „джобна” литература за бърз прочит между две гари. Съществува напр. един немалък масив от почти непроучвана лагерна и затворническа литература след 1944 г. Заслуга е на г-н Дянко Марков и на г-н Борислав Скочев, създател на електронния сайт „Декомунизация” че обърнаха вниманието ни към нея. Непроучена в голямата си част остава и мемоарната литература на българите с турски етнически произход, принудително изселени от България по време на „голямата екскурзия” през 1989 г.; предстои още много работа по осмислянето въобще на българската емигрантска литература, чието завръщане и осмисляне у нас все още предстои; литературата на малцинствата, българският самиздат в периода 1945-1989 г..

У нас, казват, нямало литература за чекмеджето. Колцина знаеха напр. романа „Покривът” на Георги Марков, писан през 1962 г. и изпратен в многолетно принудително забвение чак до 2007 г., – защото предусети самосрутването на социализма. Или „Хроника на жестоките дни” на Филип Дахилов, който пак по това време, в началото на 60-те, описа гордостта на социалистическата ни индустрия „Кремиковци” като смразяващ концлагер, премазващ съдби и души. И черно на бяло написа категорично: „Това е общество без истини”. Колцина знаят романа на Свилен Капсъзов „Краят на потоците” / излязъл 1995 г., но мислен и писан много по-рано - през 1987-89 г./ - достоен отговор на купищата фалшификации, специално съчинявани в угода на т.н. „възродителен процес”. Водата, ако я спрат насред път умира, превръща се в тиня; песента – млъква в протест; само човекът ли свиква с тиранството? Потресаващ е пейзажът на тиранството и в  стиховете на Мехмед Карахюсеинов, който при насилствената смяна на имената на българските турци се самозапалва на 1 февруари 1985 г. В предговора към стихосбирката му „Не по ноти” /”Стигмати”, 1999/, Константин Павлов нарече самоубийството му „крайно отрицание на патологията”. Защото живяхме в система, - казва Константин Павлов -  където законите за физическото оцеляване заповядваха да се откажеш не само от име и род, но и от собствената си личност”[1] Впрочем сега, в края на март, се навършват 36 години от кървавите събития по „преименуването”.

Матрицата на соцреализма заслужава нелесно дълготърпеливо изследване, за да се види, че всичко стойностно в българската литература след 1944 г. е създадено от класиците на българската словесност Димитър Талев, Емилиян Станев, Ивайло Петров, Йордан Радичков, Генчо Стоев, е преко компромисите; не благодарение на, а въпреки социалистическия реализъм. Дори Валери Петров, който плати тежък данък на административно-партийния оптимизъм, след години сам му се надсмя. В неговата „История със знамена” една идея, която претендира да е „от дух и плът”, се превръща в „плат и прът”. Литературата благодарение на след време става ленива, литературата въпреки няма как да е некритична и към себе си; да не съзнава своята сегашна и утрешна отговорност.  

Спокойно може да се каже: българската антитоталитарна литература е по природа алтернативна на литературата на социалистическия реализъм. Тя знае, че човешката свобода съвсем не е продукт на революционнте възторзи на масата и класата, че даже в социалистическия лагер човек би могъл да съхрани и брани волята си за вътрешна духовна свобода. Друг е нравственият ред на тази литература с протестен корен, друга е ценностната й система. В основата й вече не са вождът, държавата-партия – „права, когато съгреши дори”; нито човекът – нямо колелце и винтче от машината на чугунената партийна пропаганда, утре – „враг с партиен билет”, а съзнанието за уникалността, трансцедентността на човешкото в човека.

Въпреки, че е част от общонационалния литературен процес, от който беше силом извадена или в най-добрия случай надзиравана, полупознавана, полупознавана – не по ценностни, а по идеологически причини, българската антитоталитарната литература съзнава своята неприспособимост, своята другост, своята отделност от литературния канон на соцреализма. А и от самата литературност. Неслучайно родов белег на тази литература с протестен корен, която – пак казвам – с основание може да бъде наречена другата българска литература на ХХ век - е постоянното и напрегнато усилие да преодолее типичното, колективистичната щампа, в която човешката индивидуалност изчезва, става опасно, че и войнствено атакистки неразличима. Бягството в колективното, в безликия и предвидим човешки безброй е бягство от отговорност в търсенето на някаква илюзорна сигурност. Невротичният стремеж на тоталитарсоциализма към някаква абсолютна сигурност роди Държавна сигурност като Министерство на страха и терора. Между другото: богатата ни сатирическа традиция е и от лесното римуване на страх със смях. Езопският език, страшносмешията, буйно поникнали из българската словесност през 60-те-80-те години на ХХ в., са и мярка за несвобода. Преизобилни там дето страховата невроза е катадневна. Където писането на епиграми е израз на гражданска смелост и повод за репресии, няма как да не поникне тая живителна смес, наречена сатира; тя обновяваше общественото кръвообръщение.  

Битието на антитоталитарната литература е битие в истинността, „битие в отговорността” / Виктор Франкъл/, тъкмо защото тази литература не се помирява със средностатистическата норма на съществуване, но и органически не понася култа към плакатно-героическото. Тя дълбоко се съмнява, че ценно и истинно е само и единствено онова, което е полза за обществото, за масата. Истински ценното няма нищо общо с ползата. Александър Вутимски, Атанас Далчев, Александър Геров, Константин Павлов, Борис Христов, Николай Кънчев, Иван Теофилов, Иван Цанев, Биньо Иванов, Златомир Златанов, Георги Рупчев, Данила Стоянова, Ани Илков, Кирил Мерджански, Едвин Сугарев имат не просто съдба. Всеки един от тях има своя собствена житейска и творческа съдба, неприспособима към никой житейски и творчески „–изъм” Те бяха и са значими поети, защото отстояват вътрешната автономност на човека; знаят, че свободата не е имот, който можеш да купиш, да загубиш. В тяхната поезия човекът сам си е свободата или несвободата – в зависимост от това, което във всеки един конкретен момент решава или не успява да реши сред безкрайната вариативност на света. Никой и нищо не може да освободи човека от отговорността му да избере една или друга възможност за живот или живеене. Ние ли живяхме социализма, или социализмът ни живееше? Житейската задача на атитоталитарната литература е от понасящата всичко маса-народ да открие и извади личностното, действеното начало у човека, способността му да бъде въпреки безвремието. Тук заглавие като „Обикновени хора” е невъзможно; тук всякое човешко съществуване е осъзната единственост. Дори когато сатирици като Димитър Подвързачов, Райко Алексиев, Радой Ралин се съмняват в човешкото, това съмнение само по себе си вече е осъзната хуманитарна ценност, а не обвинение.

Потискането, забраняването, преследването, прогонването на познанието за антитоталитарната литература не може да я изличи. Тя е отдавна написана, тя съществува; проблемът е в това, че остава непреживяна – освен, разбира се, от своите автори. Може да бъде научена, но волята й за смисъл у нас остава неосъзната. Колкото повече се опитваха да й отнемат правото на глас, на изказ, да се избавят от нея, толкова по-актуална е тя, защото нейните идеи са над идеологиите. Идеологиите обезличават хуманитарните идеи и ценности, на които се крепи светът. Творческите ценности на антитоталитарната литература са неприспособими към социализма, който по природа е белязан от „метафизическо лекомислие”. Литературата на соцреализма се бои от екзистенциалното страдание на човека, опитва се да го скрие или, ако не успее, поне да го превърне в ода на радостта. Соцреализмът избягваше напр. да мисли  метафизиката на страданието, болестта, смъртта – тъкмо защото е сбъркано жизнеутвърждаващ. Документалната антитоталитарна литература за лагерите и затворите е пример, че страданието може да бъде  и възможният път към човешкото в разчовечения човек.

Въпреки подтискането, малтретирането паметта за тоталитарното зло не назидава, никому не отмъщава;  преживявайки повторно терора, тя не разказва, а проблематизира злото. Ако целта на антитоталитарната литература е само и единствено вчерашното зло, тя не би имала особена цена. Нейната воля за смисъл е – преживявайки повторно, интегрирайки в днешното травмата от терора на тоталитарното мислене и тоталитарното действие - да създава отговорност към житейските смисли на човешкото съществуване, ориентирани не толкова към миналото, колкото към универсално човешкото днес и утре.

Антитоталитарната литература схваща човешкото съществуване като уникално и неповторимо, но в същото време и като нещо съвсем конкретно, катадневно, като моето собствено, а не като част от „хиляди, маса, народ”. Соцреализмът не се интересуваше от собствено човешката ценност, а от човека в митинговия, маршовия, плакатния „единен строй”. Страхът от съвестта, толкова драматично маскиран напр. в пиесите на Георги Джагаров е съвсем естествен напр. в драматургията на Георги Марков. За антитоталитарната литература човешкото съществуване е собствена отговорност, а не чужда грижа; тя не възлага отговорността си, своята всекидневна житейска задача другиму – на Партията, идеята, Вожда, класата, колектива, бригадата, светлото бъдеще. Справедливост, хармония, ред са възможни единствено във вътрешния свят на човека, само там той може да достигне своята – по думите пак на Станислав Гроф – „тъждественост с цялата мрежа на съществуването”. Проблем е обаче, голям проблем, паралелното съществуване на личностното и трансцедентното. Това вече е друга тема.