ГОЦЕ РЕСТАВРАТОРЪТ

Пълзящата реставрация на комунизма като “соцносталгия” започна преди години с прожекция на култовата соцсапунка “На всеки километър”. Така обществото бе подмолно тествано. Сетне като текнаха едни сополи, едни ченгеджийски сериали с “народни артисти”, и то по сателитния канал на БНТ. Нека припомним, че един от сценаристите на “На всеки километър” бе екзекутираният с отрова Георги Марков – второто, символично убийство, бе извършено чрез тази прожекция; ДС “забавя, но забравя”, течеше подтекстът…

Същевременно изпълнителя на главната роля /Сергей/ в манипулативния сериал - Стефан Данаилов /мистър Збогом/,  пък стана министър по времето на тройната камарила и бе спряган за следващия червен президент. Нещата заприличаха на болнав кошмар. Вестниците с червен уклон /всички знаем кои са/ дадоха страници на компрометирани журналисти, на внезапно пръкнали се ченгета-публицисти,  и пр. 

Да, нека кажем, че А.Райчев заяви някъде, че спор нямало: “социализма бил хубаво нещо”. Но за кого?! Изведнъж ни лъхна на гадната, спарена  атмосфера на “зрелия социализъм”, оживяха в съзнанието наглите изказвания комсомолските и партийните секретари, дебелашките шеги на правешкия самодържец и на разни туземни деребеи, гнусните и цинични инсинуации на партийните апаратчици, мрачната и вездесъща  окалваща власт на тайните служби - всичко това бе блъвнато в публичното пространство и дойде откъм завоюваното от комунистите президентство.

Царят също беше съживен от соцмузея фосил, впрочем “мълчалив”, щото какво да ни каже?  Соцносталгията бе галванизирана предимно чрез “културни мероприятия”,  спомени за евтиното сирене, “почивно дело”. Създаден бе обществен съвет от културтрегери към Гоце. Вътре естествено попаднаха всички издухани соцтворци, конспиратори на културно дело, априлските поети начело със сиамските близнаци Левчев и Светлин Русев, Гранитски, като наследник на Партиздат и “здравите сили”, развождащ като маймуни кохортата - Ант.Дончев, Павел Матев, В.Петров   из страната, да ни припомня великата социалистическа поезия, и изнудвайки кметовете-патриоти, “спасявайки българската култура”, и с патрон, “първата дама” Зорка Първанова.

А изкупените от неговото издателство книги се “даряваха” на бедните български читалища, нищо че се дублираха с наличния фонд… Включиха се и разни провинциални “поети” и “драматурзи”, хапващи задружно  лайна в НДК. Всички, които трябваше сега да си плащат вересиите отреди. “Време разделно” като оправдание на Възродителния процес преди, сега светна в нова роля - като апотеоз на “родолюбието”. / Впрочем “патриотизмът” винаги е бил последно убежище на негодниците от БКП/БСП/

Зад всичко това обаче стоеше о/без/ценителя Гоце, с неговите “държавни награди и отличия”. Де що има ченгета и “забравени” творци от соца, всичко бе изпонаградено и измъкнато на показ по верните медии. Започна нов златен век и разцветът на фалшивата комунистическа “мемоаристика”. СБП се превърна в превърна в съвсем реакционна организацийка от пенсионери – и съвсем естествено начело кацна бивш кадър на ДС, протеже на Левчев. Той пък “получи” голяма московска “имперска” награда.

Активизираха се разни “есеисти”, които ни заспиваха с тонове загриженост за моралното състояние на народа. Те така си бяха плюли в устите с Гоце, че чудно едно: как не са се натровили? Реториката на Гоце е непоносима: тя мутира, докато войнставащият кадър на “патриотичната” Отечествена партия се трансформира/ше/ в “големият държавник”. Днес “мъдрословието” Му се лее слузесто и душенапояващо, ведро и едновременно укоряващо “тъмни сили”  /например Гоце се среща всяка година със сираците-абитуренти, ето още един ненапит от друга уста пиар източник/. 

Впрочем, макар и смътно, помним: не бяха ли същите тези творци част ловната дружинка на Тато? Е, сега попаднаха на друг мастит ловец. Интересно – какво толкова го “съветват”? Впрочем в тези среди са не само беловласи мухловци – има и комсомолски поети, поебеси и странния тананикащ кентаврически вид от фестивала “Ален мак”, “поети с китари”.  И всичките тези гоцевари чакат “държавни награди”, е, не така тлъсти като “димитровските”, но все пак…

Ето това дължим на Гоце за десет години президентстване. Тук няма да се занимавам с разните казионни наградки за генерали и полковници, за ветерани и посрани “посланици на българската култура по света”, разни спортни галфони и олимпийски надежди, спасители на паметници и комунистически съборетини, на кирилицата /нашето а,б,в/ ; не бива да се пропускат дебелокожите професори /бивши партийни секретари като Петканов/, рабфаковците, завършилите “партийни школи” /приравнени с висше образование/, идеологическите и исторически работници в БАН, бившите редактори на томовете на Първия, днес вече “културолози”, цензорите и церберите по вестници, издателства и агенции по времето на соц-а, щатните доносници  и “безпартийните” комунисти. Тяхната еволюция се върти в кръг, около един “успял” политик. Но кой  ще назове кое позор е и кое слава в едно общество, скапвано целенасочено от тази пасмина?