РОВИЧКАНЕ В БАТАК/А/

Всеки лов на вещици започва с обвинения в ерес и светотатство.   А днес никой няма право да изказва мнение върху миналото ни без санкцията на “родолюбците”, понеже те,  естествено, като истински националисти, държат основния пакет акции на българската история… Става дума най-вече за “експертната” интерпретация на определени исторически събития.  

Да вземем  митичното  “баташко клане”. “Истината”, за което дължим на няколко “репортажа” на командирован британски журналист. На тези “репортажи”, писани обаче доста след “клането”, стъпва т.нар.  обществено мнение. Разбира се, на английският  журналист му  е трудно да вникне в тъмната балканска менталност – и най-вече мотивът за това зверство. При това е трудно това деяние да се припише на османската власт, като геноцид, понеже става дума за откровена мародерщина на /българо/мохамедани срещу християнското население в Батак.

Трябва  да споменем, че в конкурентен английски вестник по това време  се пише пък за ” зверства на българите”.   И ако на днес самонареклите се “родолюбци” /лумпeни, мутирали от медийно облъчване или просто платени клакьори/  забраняват с крякане на чужди изследователи да се произнасят по “случаят Батак”, понеже не можел да вникне в националната специфика, то защо няма и подобен упрек спрямо тогавашните “прогресивни” /чужди/ публицисти, отразявали  Априлското въстание?  

В случая с Батак имаме две страни – историческото събитие, на което очевидци няма –  и “митът”, представляващ събитието, обраснало с лични истории; текстовете на З.Стоянов и Вазов, писани постфактум, които всъщност създават “мита”, ползвайки неограничено художествена фикционалност.  Изглежда травматичните исторически спомени са нещо като джакпот  за нашенските родолюбци.

Всъщност гробовете-костници в Скравена, Батак, Плевен, и пр., бяха създадени още при соц-а, твърде вероятно като морално оправдание за злодеянията на  “възродителния процес”.    Това не е нито най-голямото “клане”, нито единственото в историята.  Защо обаче непрекъснато  ни връщат към това печално събитие? Адекватни ли са на модерното време, в което живеем, тези “апокалиптични” бълнувания днес, за  да се препотвърждава  националната идентичност, която някой чувства като заплашена? И нужно ли е въобще някому това, освен на  спекулантите с историята и на ретроградите, които всъщност търсят поводи да развихрят популизма си?  

Всъщност май  идеологията не е мъртва, само предрешена в национални одежди и така  продължава да броди като призрак... Или  като вампир /вампирът,  е балкански демонологичен персонаж!/, като зло, което се въплътява  чрез  предразсъдъците /ни/. Това, струва ми се, е истината за /днешния/ българския националекстремизъм, в трескаво търсене на поредната си “национална катастрофа” или болна визия, без която би се изпарил мигом.

П.П. Тук искам обаче да съобщя за едно “контраклане” след Освобождението, извършено над съседното помашко село /Барутин/ от т.нар. “баташка рота”, дислоцирана тогава в този район и на която е “разрешено” да извърши отмъстителен погром със задна дата, години по-късно, когато безсмислието на едно подобно отмъщение се е размило във времето… Това печално събитие срива целият ореол, изграден постфактум около “митът” Батак.

Впрочем видяхме как митът за Батак бе събуден и ползван за идеологически цели от Божидар Димитров и сие, без да се даде възможност за дебат. Охранителите на “сакрализираните зони” действат по подобен начин и със всички исторически наследства на социализма – мемоариали, мемоари, и пр. Тежка националистическа завеса закриля и престъпниците от т.нар. “възродителен процес”, много от които с научни титли, д-ри по история, “съветници”, и пр. Оправданието с престъпленията на османската власт ги изравнява в морално отношение с всички тогавашни мъчители на населението.

Защото каква е разликата тогава? Действайки по определен начин, с мотива, че това било в полза на “националните интереси” е характерно за всички посттотаталитарни политически дейци от ляво, и най-вече за настоящият президент, с гордото прозвище Гоце. Изравяйки травматични събития от 19 век, социалистите/ бивши комунисти/ прескачат с лекота едни по-скорошни издевателства на народа, извършени от тях самите след великия им 9-ти септември. “Нищо не е забравено” – беше любим техен лозунг, който обаче днес ги цапардосва по дебелите кратуни като бумеранг. В историята няма логика, но има памет, която няма как да се заличи, както обичат да правят комунистите.  Въпреки колективния им Алцхаймер – това трябва да им се напомня. Защото демокрацията и свободата са като хляба, както казваше един поет, за да са пресни трябва да се омесват и изпичат ежедневно…