Блогвай де

Неделен следобед. Седнал съм да уча за поредния изпит. В почивките преглеждам коментарите в мрежата. Реших да не коментирам изказването на Соломон Паси, защото мисля, че беше пределно ясно как се спъна сам в собствената си липса на съобразителност. По същия начин сгреши като обяви толкова рано кандидатурата си за поста в НАТО. Събитията като това в последно време ме накараха отново да се запитам какво да пиша и защо.

Блогърите, както всички нормални хора сме склонни да преувеличаваме. Поставяме своята теза в мрежата с ясното съзнание, че това е лично мнение и че то ще търпи промяна в течение на дискусиите. Читателите събират всички тези често противоположни мнения и си изграждат някакво мнение. Затова и казваме, че блогосферата е истинския български форум - защото виждаме всякакви анализи и лични истории, за разлика от традиционните медии, които или регистрират заявленията на политиците, или плахо откликват “Е така не е хубаво”.

Много прехвалват точно горните качества у нас. Сами сте виждали всички възхвали за това как ние сме новите медии, как възраждаме гражданското общество и как ще си имаме проблеми за това. В един момент блогърите станаха център на вниманието в най-различни аспекти. Казват, че ние сме най-активната част от електронното общество. Това добре. После обаче се започва луда кампания за това колко е опасен интернет, как покварява децата ни и колко несериозно и грозно е всичко в него. Политиците предпочитат да не говорят по темата, за да не стане издънка. Това въобще не означава обаче, че не четат - напротив, четат ни и то доста внимателно. Някой от тях дори и пишат. Повечето обаче действат на два фронта - единия е новия ЗЕС, а другия е добре познатата ни интернет офанзива на БСП.

Защо аз се чувствам заплашен лично от промените в ЗЕС ли? Писах вече четирите заблуди, които се наблюдават обществото. В личен план обаче мен ме е страх. Покрай протестите през Януари няколко познати ми казаха в прав текст, че се притесняват да не би на мен и на тези, които всъщност организираха протеста да не им стане нещо. Появиха се дори слухове за натиск и подкупи. Не е изключено. Достатъчно е едно конкретно обаждане от ДАНС и всеки би бил убеден да не прави нещо.

От друга страна всеки, който е прекарвал повече време из блоговете и новинарските сайтове, може да е забелязал купищата еднотипни и почти копирани коментари под критикуващи статии. Всички са подписани анонимно с нещо подобно на “Един Българин”, “Гневен” или “Бай Петър”. И всички са насочени или против ГЕРБ, или в полза на коалицията. В началото си мислех, че наистина имат много поддръжници в интернет, но е показателен факта, че има толкова много еднотипни коментари и толкова малко цялостни блогове в полза на правителството.

В тази среда пишем ние блогърите. За какво да пишем тогава? Всичко, което реша да кажа ми се струва толкова естествено и подразбиращо се, че се учудвам, когато привлече такова внимание. Такъв беше случая и с опасностите от новия ЗЕС. Такива статии обаче предизвикват само краткотраен ефект - хората ги виждат, ядосват се и после кимат леко. Току-що Василена цитира в Twitter, че блоговете не са публикации, а дискусии. Много от ядосаните коментират и казват личното си мнение и болка. След това обаче какво? Какво трябва да напишем, за да оставим някаква трайна следа в мнението на някого, за да предизвикаме поне една обществена дискусия извън интернет. Медиите мълчат. Независимо дали 10000 души са изказали подкрепата си за нещо, медиите го отразяват като поредната интернет мания. Никой не схваща, че тези 10000 са съседите им. Парадокса е, че в един блок може 30 човека да седят в интернет и да коментират, хулят, хвалят, блогват и да търсят съмишленици, но няма да се спрат на стълбището и да разменят дума по същата тема. Защо? Срам ли ни е?

Видяхме много инициативи, подписки и протести. Много хора само казаха “Е браво, но какво от това”. По време на Януарските протести писах, че единствения начин да накараме политиците да си вършат работата е да им вземе страха. Те разчитат точно на липсата на интерес и надежда за промяна. Липсва отчетност. Станишев каза на дебата, че са инвестирали толкова и толкова стотин милиона в това и това. И какво от това? Нещо да се е подобрило? Хвърлянето на пари по даден проблем не го решава, когато няма контрол и отчетност. Говори се за прозрачност. Някой знае ли какво въобще значи това? Всеки я обещава, но явно определението се изкривява в дните след изборите. Досега не съм видял нито един блог на политик, в който той истински да общува с избирателите, а не просто да топи колегите си от другите партии.

А какво да блогваме ние простодушните блогъри? Единственото, което ни остава е постоянството. Ние не сме някакви прехвалени анализатори, които ги канят всяка сутрин в предавания и телевизионни форуми. Ние сме тези, които виждате да пият в някой бар в два часа сутринта в Събота и на следващия ден сядат и пишат за нещо дребно, но показателно от ежедневието им. Ние често не сме специалисти по това, което пишем, но имаме да кажем повече от специалистите, защото сме го преживели. Политиците може да не искат да си говорят с нас, но не те са ни нужни на нас. Някои политици вече бързо се ориентираха и видяха накъде духа вятъра. За останалите остава просто да се чудят после откъде им е дошло. Блогърите не сме никаква гилдия. Ние сме ония с фотоапарата или лаптопа, които спорадично виждате на улицата. Затова ние не сме ония другите, които се гаврят с естетиката и мозъците на горките избиратели. Ние сме избирателите, но всеки си има мегафон. През последната година блогът ми е бил посетен от 50000 души само от София. Само един блог. Това са почти 4%. Затова властимащите реагират на нашите невинни писания както на хората с мегафон на площада - с бой, заплахи, пренебрежение и заравяне на глава в земята. Да видим докога това ще им върши работа.

Блогът на Боян Юруков - http://yurukov.net/blog/