Вавилонският блог

Разказите на Хорхе Луис Борхес не са литература – те са философия в чист вид. Философия – такава, каквато я е възприемал първият истински философ – Сократ. Философия, която безпощадно поставя въпроси, която те разколебава във всичко, което си знаел, която те отблъсква от всяка абсолютна истина. Всеки един разказ на Борхес открива нов въпрос: не е ли светът само сън и кой го сънува, можем ли да разгадаем кода, с който е изписана съдбата ни? В центъра на всичко стои човекът. Питащият човек. Играещият човек. Homo Ludens. Всеки разказ е като цял роман. Всяка дума е идея. Изследване на всички възможности.

Императорът Цуй Бън в „Градината с разклоняващитге се пътеки” създава книга, в която се разглеждат следствията от всеки възможен избор на героя. Историята се разклонява безкрайно, а всички варианти са положени един до друг на помиряващата плоскост на хартията. Цуй Бън за разлика от Нютон и Шопенхауер не вярва в едно линейно, абсолютно време. Той вярва в безкрайни поредици от времена, в нарастваща и главозамайваща мрежа от раздалечаващи се, сливащи се и протичащи успоредно времена. Той се оттегля, за да създаде лабиринт и да напише книга. Книгата е неговият лабиринт.

Борхес разглежда литературата като фантастично измерение на всички възможни светове. Всичко е свързано в Големия взрив на идеите. Всеки автор е всички автори. Борхес е и Омир, и Сократ, и Шекспир. Всички заимстваме от някого, всички цитираме. За Платон знанието не е нищо друго освен припомняне. Нищо ново под слънцето. Докато четем, епохите, времената, езиците се сливат. Ние сме всички и никой едновременно. Everything and nothing.

Разказите на Борхес са като минно поле за битка на големи истини. Имало е философи, които са създали стройна система, защитавали са последователно възгледите си, дори и на кладата. Но трябва наистина да си гений, за да твърдиш напълно противоположни и противоречащи си неща в рамките на един единствен абзац и пак да си напълно прав. В своите интелектуални походи Борхес играе с границите между реалност и измислица, очертава амплитудата на човешките идеи. Имах късмета да видя един негов ръкопис в музея Мартен Бодмер. Беше страница с малки квадратчета, като тези в тетрадките по математика от първи клас. Всяко квадратче беше запълнено с миниатюрни буквички, всяка правоъгълна и идеално равна с всички останали. Това беше почеркът на педант, на маниак. На човека-парадокс: слепият писател, направил най-невероятното – истинска граматика на фантазията.

Идеалният герой на Борхес до известна степен е свръхчовекът. Този, който има съвършена памет, който никога не умира, който отива отвъд пределите на мислимото. Но да си съвършен означава и да си дълбоко нещастен. Именно фактът, че сме смъртни, прави всеки момент толкова ценен. Ако не беше забравата, щяхме да живеем, задушени в съзвездие от пронизващи мигове, от ужасяващи спомени, от милиони детайли. Не свръхчовекът, а човекът с цялата своя обикновеност и крехкост е този, който е истински щастлив. Знанието носи само печал, игрите на ума не сгряват душата. Шумоленето на хартията не може да замести допира на тялото. Лабиринтът на знанието ни загубва и оплита. В разказа „Тайното чудо” библиотекарят казва: "Бог е в една от буквите на една от страниципе на един от четиристотинте хиляди тома на библиотеката. Моите родители и родителите на моите родители са търсили тази буква; самият аз ослепях, търсейки я". Бог не е в буквата. Зад редовете на текста като зад решетки се крие неизживяният живот. Бог е в човека и по-точно в пространството между двама души. Ариадна се влюбва в Тезей и му дава нишка. Единственият начин да оцелееш в лабиринта е някой да те преведе през него.

Животът – това са преплитащите се нишки на ДНК, на реални и сънувани сюжети. Всеки човек е книга със своя история и вътрешна логика. Книга, която препраща към други книги с тайния копнеж да бъде разчетена. И все пак, смисълът винаги остава между редовете. Най-загадъчната библиотека винаги ще си остане нашата собствена памет, в която са подредени образи, лица, докосвания, аромати. Една жива библиотека на объркани страници и странстващи идеи. Библиотека, чийто архив се увеличава непрекъснато, въпреки че постоянно вземаме от нея и никога не връщаме. Всеки човек е вселена. Вселената, която някой наричат библиотека... Блогът за книги е и блог за хора. Вавилонски блог, в който всеки търси своя собствен език. Блог за хора, които искат да четат и постоянно да разчитат себе си и другите.

Блогът Аз чета - http://www.azcheta.com/