БИТКАТА ЗА БЪЛГАРИЯ

Да цитирам думите на един забележителен човек, професор Дъглас Бейли, който заедно с Иван Панайотов и голям брой самоизяждащи се български историци можа да изфабрикува в 1995  една безценна книга на име «Праисторическа България»: «...Случаят с българската праистория и история е особено интригуващ. Отчасти това се дължи на разположението на България между Европа и Азия, където тя е била винаги връзката между Близкия Изток, Средиземноморието, руските степи и централна Европа. Благоларение на това разположение страната притежава може би най-голямото струпване на праисторическа и историческа археология в цяла Европа. Да си свързан с толкова много и разнообразни райони с различен климат, култури и праистории означава да си едноваременно в центъра и в периферията на много отделни културни наследства.»

Да наречем всичко, което казва авторът, с две думи: кръстопът България. От сега натам българите все повече ще осъзнават тяхното уникално географско положение. Но за това беше нужен чужденец, свободен чужденец, който гледаше не през дебелите лупи на комунистическото късогледство, а през призмата на връзките между народите, тяхната взаимозависимост и тяхната уникалност.

Тоя кръстопът, казано на съвременен език, е едновременно и благословията, и проклятието на България. От тук и през тук минават всички, за които може да ви хрумне: перси, гърци и римляни, готи и славяни, българи, монголци по всички посоки на Балканите, кръстоносци напред и назад, венецианци-търговци, турци и руснаци, французи, англичани и германци, цигани и българи. Като нищо съм изпуснал някой в тая енциклопедия.

Това, което искам да кажа е, че борбата за България продължава. Един стар играч в тая борба с особено добре очертани характеристики за териториална лакомия е Русия. Тя по същество не може да предложи нищо ново, всичко в сегашната й политика е идейна безцелност, но с явна привързаност към имперските мечти на царска Русия. Това, казано направо, означава, че в главата на сегашния й самодържец още се въртят тайни мечти за Босфора, за тотално влияние на Балканите и изобщо за силна и велика Русия. Тя се мъчи с капиталите си, генерирани от разпродаваща природните си богатства съвременна колония, да позира като велика сила.

Позициите й на Балканите определено  издъхват, но не и опитите й да развива тайни връзки и да оказва влияние. Повече от всякога, благодарение до голяма степен на езиковата бариера на Румъния и на новия статут на Украйна, Балканите са презморска и естествено защитена територия от нейните напъни. Липсата на пряка граница се оказва може би най-важния фактор, който пречи на намеренията й. Пред очите си виждаме как цар Путин сваля звезди на българското правителство, без да е сигурен изобщо че атомната централа, която пробутва, може да бъде построена. Това е ново и нечувано положение в отношенията между Русия и България. Цар Путин греши и в нещо друго – той бърка показното лигавене на българския премиер с обичайните руски фантазии за етническо единство и дори братство. Това е навик от комунистическите години, така носталгично близки до сърцето му.

Но в тия отношения към България ще видите и друго нещо - една особено подчертана злоба и злопаметност, дори обида.  Руските вестници говореха за «капитулацията на България», за нейните градове пълни с руски имена с намеци и подигравки за покорността й, за това, че тя няма къде да ходи и рано или късно ще клекне пред Русия. В тия статии се долавяше нотка на отмъстителност и презрение като към непослушник, който си е позволил много – явен намек за всеки, който си е позволил независимост без руска зависимост. Така на повърхността изплува отдавна нечувана имперска колониална помия и високомерие – явни признаци на засегнато честолюбие и растящо озлобление от сринатия й световен статут.

Другият играч в борбата за «кръстопът България» е Съединените Щати. Ще бъде признак на голяма политическа игнорантност обаче, ако говорим за Щатите отделно: откак България се присъедини към ЕС, към нея тръгна поток от депутати, съветници, инспектори, военни специалисти, журналисти. Те всички помагаха и обясняваха как функционира едно материалистично западно общество и какво значи прогрес от западна гледна точка. Не един и двама западни журналисти идваха да поразровят бакиите на смърдящи комунистически мафиоти, както и да компенсират за отчайващата оскъдица на свободно слово в българската преса и нуждата от поне един свободен демократичен  ежедневник с антикомунистическа позиция.

Не един и два пъти български премиери и президенти притичваха за помощ и съвет към ЕС и САЩ. Но те притичваха и за изясняване на изкривената логика на българската пост-комунистическа държавност, която се нуждаеше от частни уроци как да оперира в съгласие със закона. Натрупаният опит на отлежали и препатили общества трябваше да бъде предаден на източно-европейските новаци, особено на балканската племенна мозайка, където всеки е по-важен и по-прав от другия. Тоя процес едва е започнал. Всяко едно от тия балкански общества очаква икономически чудеса по западен образец след икономическата миязма на комунизма. И никой и не допуска, че чудеса няма да има, че бъдещето ще е такова, каквото си го създадем.

За съжаление обаче битката за България се води не само явно, но и тайно. Тя включва сътрудничество с европейски и американски разузнавателни служби за дейността на българската комунистическа мафия, оценки за дейността на двулични политици, тайните им връзки с Русия и възможните им далечни цели, нелегална търговия в нарушение на международните закони . За никого не е тайна, че политиката на самия президент на републиката е безпрецедентна демонстрация на нелоялност към нацията, както не е тайна съществуването на определени бивши комунистически групи, чиято дейност изобщо с нищо не помага за консолидиране на едва прохождащата българска демокрация. За западните разузнавателни институции не са тайна и опитите на Русия за дестабилизиране на България и поддържането и в статут на слабо крило на Европейската общност с мечти за евентуалното й откъсване. Това са особено опасни машинации, като се има предвид, че прогреса на Балканите зависи от постоянното развитие на общи регионални пазари, общи балкански комуникации, пътни и енергийни системи и изобщо взаимозависими икономики.

Русия от своя страна няма нито обществените структури, нито идеология, нито какъвто и да е опит, с които да изгражда средна класа и граждански общества, или ако използваме речника на марксизма – буржоазни общества. Но тя както и в миналото си позволява да съзаклятничи под «мъдрото»  ръководство на старото-ново КГБ.

В битката за България не помагат и съмнителните биографии на цяло котило сегашни администратори и членове на правителството, включително и самия премиер и неговия вътрешен министър, които поради петньосаното си минало са лесна плячка за шантаж, а от тук и за плахи и половинчати действия срещу опасни бивши комунисти и ДеСари.

Да си припомним, че премиерът и вътрешният министър предприеха незабавни действия срещу т.н. «Октопод», след като получиха оглушителни разкрития от английското разузнаване при последното си посещение в Англия. Дали това не бяха данни за антиправителствен заговор или планирани действия за дестабилизация?

Предстои скорошна визита на министър Цветанов в САЩ със срещи в американското ФБР и Сикрет Сървис, където той ще научи за неща, които трудно би могъл да научи от работата на собственото си министерство. Може би той ще получи и някои съвети как да действа в една далеч неспокойна посткомунистическа държавица, пълна с неспасяеми комунистически конспиратори, известни преди всичко с пословичната си привързаност към Русия. В такава обстановка половинчатите реформи на правителствената политика или саботажната дейност на съдебната власт могат да предизвикат криза, от която трудно се излиза.

Въпреки членството си, България далеч не е показала определено принадлежността си към Европейската общност. Нещо повече, тя има нужда от чужда помощ и решителни политици с нови морални стойности, тоест неща, предизвикващи само циничната усмивка на всеки българин. Без такива стойности обаче няма модерна държава.