Хвалебствен камък срещу „Щурците“

Във вестник „Дума“ днес, 20 ноември, се появи статия на Иво Атанасов с хвалебствия по адрес на „Щурците“, в която между другото се казва:

“Дори в сериозни издания можем да срещнем заглавия, че Първанов е раздал поредната  порция ордени или че в президентската канцелария пак са приготвени купища отличия. Тези автори даже не си правят труда да прочетат в закона, че държавният глава не  само стои чак на финала на този процес, но и дори няма право да предлага кой точно да бъде награден. Предложенията тръгват от инициативни комитети на граждани, от творчески съюзи и вузове, минават през министерства и се внасят при президента от  председателя на парламента и от Министерския съвет. Държавният глава не е длъжен непременно да издаде указ, не трябва да има сериозни мотиви, ако реши да откаже. В някои случаи може да отклони предложение, но  повече от ясно е, че не може да го прави  през ден. За да стигне дадена преписка до него, мнозина авторитети са преценили, че лицето заслужава да бъде наградено, а тяхното мнение не може да бъде смачкано за щяло и нещяло.
В други случаи атаките са срещу самите наградени. Една от последните церемонии дори бе представена като нравствен тест – ще приемат ли „Щурците“ ордени от ръцете на Първанов? Двадесет и една година след промяната някои хора съвсем си повярваха, че единствено те са слушали рок, че поривът към свободата е бил само техен. Музикантите се държаха достойно. Дори да са имали нещо против да бъдат наградени тъкмо от бивш комунист, сигурно са си дали сметка, че и  президентът не е забравил как фронтменът на групата пееше „Аз не съм  комунист!“ Държавният глава и рокаджиите си стиснаха ръцете. Ето как „Щурците“ издържаха теста,  макар да са пели не за Първанов, а за конкурента му Петър Стоянов. Постъпиха нормално, за разлика от онези, които все още  се хранят със злобата от първите диви години на прехода. “

Не искам да отварям незараснали рани, но на желаещите да го направят не мога да попреча. Бях сигурен, че червената пропаганда няма да пропусне да се възползва от награждаването на „Щурците“ . И се оказах прав, за съжаление.

Защото „за съжаление“? Не можех ли да си оставя „кучетата да си лаят“ като едни пощурели градски песове след преминаващите (през „тяхната“ си, кучешка територия) автомобили? Можех и го направих, надявайки се вероятно някак да се размине и да не се наложи да морализаторствам.

Не взех отношение към писмото на Валди Тотев, в което той обяснява позицията си. Публикувах го в блога по негово искане и честно казано ми се щеше да намеря аргументи в негова защита, когато коментаторите го „размазаха“. Проявих малодушие и не го направих заради трудно защитимата му позиция. „Падналият“ се рита лесно, но аз не правя така. Изгорил съм много мостове и съм внимателен в размахването на факлата на заклеймяването, особено по адрес на приятели, които предпочитам да съхраня.

От какви позиции да соча с обвинителен пръст в такава ситуация– претенцията за идеологическа праведност не ми е присъща и не ми отива на миналото. Така е в личния ми живот. А като чувствителен към обществените проблеми гражданин никой не ме е упълномощавал да говоря в множествено число.

„Щурците“ са си извоювали мястото на върха с десетилетен труд и са го превърнали в национален капитал. Те могат да си позволят много неща, но не искам да споря по въпроса, дали именно по-тази причина трябва да са стократно по-внимателни с жестовете от „обикновените хора“. Да, трябва.

Понеже спекулантите с националния капитал не се спират пред нищо, взимам повод от написаното в „Дума“, за да кажа на желаещите да чуят и да разберат. Твърдението, че президентът само връчвал ордени, е сред наглите лъжи на управляващото лицемерие. Да, той „няма право“ на това, както сам основателно заявява Атанасов. В желанието си да го защити обаче той посочва др. президент за нарушител на конституцията. Само крайно наивни или преднамерено „подковани“ като слепци „наблюдатели“ могат да си затворят очите за факта, че Първанов използва дежурни „инициативни комитети“ с лакейски личен състав, за да прокарва протежетата си по веригата нагоре, докато накрая му се сервира за подпис инспирираният лично от него „кандидат“ за орден. Той така прекали с тази лъжовност, че на финала на мандата си полага извънредни усилия да демонстрира „равнопоставеност“ за баланс в награждаването и се опита да бодне „Щурците“ в своя хербарий като индулгенция. Дойде му много „дюшеш“ в навечерието на проекта „АБВ“, представян на публиката като „надпартиен“ и чисто граждански.

Има и друга схема, която съм описал в книгтата „Президент на РъБъ“. Става дума за видимо по-малко брутална измама, защото не се демонстрира пред очите на хората, както прозрачният цирк с „нициативните комитети“. Но е още по-ефективна в постигането на крайната цел. За да съкрати пътя на процедурата и да избегне рикошета на нечие критично внимание към своеволието му, президентът просто се обажда на някой, който по закон има право да предложи за награждаване посочен от него юбиляр. Такъв е случаят с първия награден от него в качеството му президент „заслужил“ орденоносец. „Най-случайно“ това се оказва оръжейният търговец и спонсор на кандидатпрезидентската му кампания, оржейният търговец Петър Манджуков. За да законспирира твърде прозрачния факт, новоизбраният президент „моли“ министъра на правосъдието Антон Станков да внесе от свое име искането за награждаването на своя спонсор и така кабинетът „Сакскобугготски“ съучастнически прокарва решението като свое ( за пред публиката).

Това ли се е случило и сега с предполагаемата инициатива на министъра на културата Вежди Рашидов да бъдат наградени „Щурците“? Не знам, но знам със сигурност, че Рашидов няма как да не си е давал сметка в каква игра набърква една от емблемите на антикомунизма за радост на всички, които ще злорадстват за тяхното „предателство“.

По някаква ирония последните ми думи в последното ми предаване в „Би Ти Ви“ на 8 октомври 2006 г. бяха остра критика към президента Първанов за решението му да награди писателя Петър Христозов ( вече два пъти го бях призовал да не го прави), който се представя пред обществото като генерал от съветското военно разузнаване ГРУ- дали това е вярно или е негова измислица, самият факт на самохвалството с подобна служба на чужда държава го прави по-скоро кандидат за национален позор. Дали пък с тази своя реплика не съм отключил допълнително истеричната реакция на Първанов, от чието име същата вечер бях обвинен от екрана в централните новини на „моята“ телевизия в подпалването на „компроматна война“ срещу устремения към втори мандат държавен глава?

Понеже съм си позволил онази волност, която ми струва доста скъпо, нека ми бъде разрешено да поискам да не предаваме толкова лесно в паяжината на Интригант номер едно на републиката нашите приятели, попаднали в мрежите му – дори и да не сме съгласни с техния полет към светлината на президентския прожектор.

Блогът на Иво Инджев - http://ivo.bg/