Необходимост ли е смъртното наказание?

Темата винаги е гореща, с много „про” и „контра”. Но има нещо, което велики романи като „Червено и черно” и „Братя Карамазови”, „Възкресение”  дискутират и поставят под въпрос... И то е - кой има „право” да „въздава” и съответно кой има „право” да отнема човешки живот? Естествено, при военно положение е „разрешено” да трепеш на воля „враговете” и „предателите”, в името на родината или каквото и да е там! По-съществен е другият въпрос: „Може ли смъртта да е наказание?”.

Впрочем и отнемането на свободата... понеже, като се замисли човек, нещата на тази земя са доста относителни. Поне религията ги прави такива, защото уж „всички са смъртни”, ама не съвсем. Някои тайно подхранват илюзията, че ще продължат да живеят и след като „душата” им се отделяла от тялото. Или ще се преродят и пр. Мераклиите за отвъден живот спазват определени изисквания, залагайки с надежда, че така ще си гарантират „безсмъртието”. Немалка част пък считат, че животът е /може би/ единствен. Но да се върнем на наказанията - физическите изтезания също се отхвърлят в цивилизования свят, да не говорим, че предизвикват низките страсти на тълпата. Във всеки случай - всяко наказание, в което липсва заложен възпитателен или възпиращ ефект, също е безсмислено. Да вземем например това, че само пълнолетните носят отговорност – ако си на 18г. и един ден си „грешен”, ако си без един ден, можеш да застреляш цяло семейство, заради единия садистичен кеф, и да ти се размине с поучителни беседи. „Психологическо състояние” също може да послужи за оправдание. Но най-голямото „оправдание” за злото, което можеш да причиниш, е безсмислеността на живота – тогава „всичко е позволено”.

С тази увертюра искам да кажа, че въпросът със смъртното наказание няма еднозначен отговор. Един първосигнален референдум ще е много далеч от нещата: ясно е, че той ще възпроизведе социалните проблеми на участниците в референдума. Или както се казва: ”Не съществува колективна мъдрост на базата на индивидуалното невежество”. Логично е, че под влияние на афекта, не може да се вземат адрекватни решения. Ясно е, че при такова масово желание за мъст – ще надделява желанието за „линч”, при това с убеждението, че е съвсем справедливо.

Както са си мислили през средните векове, когато публично са разкъсвали с четири коня „престъпниците” или са изгаряли на клада вещиците. Разбира се, ние имаме право на своето недоволство от съдебната система, но малко или повече, тя е огледало на обществените отношения. Може пък и за добро да е, че смъртните наказания са отменени през последните двадесет години. Защото я си представете при сегашното състояние на съдебните органи, какво би се получило? Защото всяко смъртно наказание, дори и извършено по хуманен начин, си е вид озверяване. А чисто човешки, ако се помисли, доживотният затвор, без право на помилване, си е доста по-тежка присъда от смъртната, макар че както вече намекнах – те не са степени на едно и също наказание, а по-скоро са от различен порядък.

После – не трябва да изключваме и възможността за съдебни грешки. Прави впечатление лекотата, с която „общественото мнение” присъжда смъртната присъда някому, понеже е „престъпил” закона. Вехтозаветното „око за око, зъб за зъб” живее във всеки човек, нищо че милостивият Исус го е отменил в проповедите си. Но ако „отмъщението” намира някакви основания да „съди”, какво да кажим за изказвания, които „осъждат” на смърт цели общности или етноси? Защото един графит, който призовава „Смърт на еди-кои си!”, предварително е осъдил някого без вина. Така, както носенето на пистолет предполага употребата му; вече си убил някого, още щом си го запасал на кръста... е, винаги можеш да се оправдаеш с неизбежната самоотбрана или с някакъв адвокатски чалъм, а „собствената ти съвест” е тази, която ще прецени дали да страдаш.

Впрочем, Фройд твърди, че съвестта е циклично явление, като менструацията. Ако си достъчно убедителен в правотата си, някои и подписка могат да спретнат в твоя защита. Впрочем , щом стана дума за „подписки” – помислете, как е възможно върху правосъдието да се въздейства по този начин, още повече – твърдим ,че живеем в „правова държава”? Това означава, че хората или не вярват на „правосъдието”, или искат то да постъпи така, както са си наумили те. И тогава правосъдието отива на кино от шест до пет. Защото в крайна сметка ничия смърт не решава никой проблем. Изправяйки се пред смъртта, човек се изправя пред велика загадка. Нещо, което понякога сме склонни да омаловажим. Оттам и немотивираното желание на някои – да се възстанови смъртното наказание. Което, ако не на кръвожадност, е признак на лекомислие и то на едно общество, което още не е узряло за демокрация.