ЗАБРАВЕНАТА ДРАМА НАД ТБИЛИСИ

Докато всичко беше тайна,  животът в първата страна на работниците и селянитте беше толкова безметежно щастлив. Както се казва в песента: «Я другой такой страны не знаю, где так вольно дышет человек.»

На 18 ноември 1983 в небето на Грузия се разиграва смъртоносна драма: седем млади мъже (художници, актьори и лекари), всички деца на елитни грузински интелектуалци, правят опит да отвлекат съветски пътнически Ту-134 на Аерофлот и да избягат на Запад. Групата се качва на самолета, преструвайки се че отива на сватба, с намерението да отклони самолета до Турция.

До тук официалната информация няма нищо за криене. От тук обаче започва криенето и на света е предложено следното обяснение: «капитанът на самолета Ахматгер Гардапхадзе и неговият помощник Владимир Гасоян правят остри маневри, за да избегнат стрелбата на бандитите... След това те са изтикани вън от кокпита на самолета, като междувременно са ранени няколко души... Вместо да отстъпи на заповедите на бандитите, пилотът кръжи над Тбилиси и впоследствие каца...»

Още според официалната версия, шефът на грузинската компартия и небезизвестния Едуард Шеварднадзе повиква на помощ от Москва елитната специална част  «Група Алфа». На другия ден след опита за отвличане специалната част щурмува самолета и арестува останалите живи бегълци. До тук жертвите са трима от бегълците, двама пътници и трима членове на екипажа. На самолета са изброени 108 дупки от куршуми, без в това число да влизат дупките на пострадалите, и самолетът е бил отписан като неизползваем. Според наблюдателите обърканата логика на пилотите и пътниците, чиито мозъци са промити с видения за героизъм срещу враговете и за които преговори от всякакъв сорт са изключени, са предизвикали хаос, така както в трагедията с училището в Беслан, където поради липсата на специални военни части загинаха стотици деца. 

 ПРОЦЕСЪТ И ПОСЛЕДСТВИЯТА

Арестуваните бегълци от рая, заедно с техния приятел и довереник поп Теодор Чихладзе, са изправени пред съветско-грузински съд. Обвиняемите заявяват, че «те искат да имат по-добър живот и да живеят в свободно общество».

Шеварднадзе обаче ги описва като «наркомани» и «бандити», за които иска смъртна присъда. През август 1984 тримата живи бегълци – Кобахидзе и братята Ивериели, са осъдени на смърт, а единствената жена между тях Тинатин Петриашвили получава 14 години затвор. Въпреки липсата на доказателства, отчето е осъдено  също на смърт като лидер на групата. Както винаги, типичният подход на комунистическите власти за измъкване от такива събития си е  бил лъжата и извъртането, а смъртната присъда се раздава като средство за сплашване срещу нови опити, а не като справедливост според закона. Безкомпромисните решения на съда засилват и съмнението, че жертвите са били много повече, и то не по вина на бегълците.

Повечето от подробностите за тоя случай са неясни и много въпроси си остават висящи. Родителите на бегълците обвиняват Шеварднадзе, че е отхвърлил предложението им да преговаря с децата им за освобождаване на пътниците от самолета. Общо мнението на улицата е, че Шеварднадзе е поискал смъртна присъда, за да  заздрави позицията си на «твърд комунист» и да се изпише на лоялен към Москва. Няма никакво обяснение и за 108-те дупки от куршуми, а  смъртта на една стюардеса си остава загадка.

Двамата пилоти са наградени - има си хас - със званието «Герой на Съветския съюз». В 2001 година частният театър «Свобода» поставя пиесата «Джинсовото поколение – закъснял реквием», посрещната с особен интерес от грузинците.

От 1989 изтече много вода. От тогава за да избягат от руско-съветския рай, все още се бият чеченците; грузинците дори водиха война с Русия, а сега е ред  и на Дегестан. Изобщо Грузия си е трън в очите на руснаците от самото начало на болшевизма и от преди него. Както и всички останали кавказци, грузинците са настръхнали към всички руски империалисти, съветски империалисти или турски империалисти, които газят с ботуши земята им. И как не – грузинското племе от всякакви такива империалистически скакалци по онова време е сведено до едва половин милион души и нацията е на ръба на оцеляването (паралел със сегашния български демографски срив).

 За селскостопански неграмотния съветски мужик, преживяващ от средните векове на зеле, водка и картофи, Грузия беше едно малко късче от рая, както и България. От там грузински търговци с азиатска търговска закалка угаждаха на анемичните московски жители на рая с всички плодове и зеленчуци на юга, както и България.

Като за злокобно отмъщение срещу Русия един болшевик на име Джугашвили идва също от Грузия – човекът,който е унищожил повече болшевики, руснаци и неруснаци, от всички страни на света взети заедно. Но тоя дегенерат в 1921 година е смачкал безмилостно и самите грузинци, защото са поддържали меншевиките, а не Ленин.

 Не че Съветският съюз и Русия са научили от случая с Аерофлот в 1983 нещо ново за стойността на човешкия живот, но тактиката се сменя: в България например нежелателни или враждебни «елементи»  получават тихомълком възможност да напуснат страната, само и само да не създават такива драстични, да не кажем брутални изстъпления, които в западната преса получават ефект на пропагандни земетресения. А такива случаи в България имаше: актьорът Павел Попандов например, верен на «яташкото» си потекло, е издал на Държавна Сигурност плановете на известна личност за отвличане на самолет на Запад. Така човекът попада в затвора, а не след дълго е пуснат да замине с еднопосочен билет извън България.

 Това горе-долу трябва да е било времето, когато президентът Гоце «с готовност» е заявил желанието си да служи на Държавна Сигурност – нагоре, нагоре към сияйните висоти на АБВ...Г !