ПАВИАНИ НА ВЛАСТ

Антроположкият вид на българския “управляващ” успешно може да бъде открит в родната литература: чорбаджиите, сетне  “гостите” на държавната трапеза, тъмните герои на следосвобожденска България, Бай Ганьо, образи на местни деребеи, елинпелиновите, димитърдимовите и емилианстаневите дебелосерести герои, са тази нашенска почва, от която никнат издънките, каилни за власт, /по съкровената формула: пари- власт - много пари/...  Стъпвайки на тези обобщени “данни” можем да заключим, че българската буржоазия е цинична и алчна  прослойка; но какво да кажем за червената номенклатурата /тук  формулата  е: власт - много пари/, една планомерно съставена групировка от ползватели на власт и привилегии, /дарена им от московския сатрап, който твърдеше, че “кадрите решават всичко”…/, в която родовият принцип не е на последно място. /Луканов, Станишев и сие., са пример за тази ориенталско-коминистическа династична наследственост, характерна за постсъветските “републики” от централна Азия/. Постановката, че всеки може да управлява, независимо от своя произход и образование изглежда имаше за цел да ни убеди, че печатарските работници са подходящи за министър-председатели? /Напоследък виждаме, че тя възкръсва с експеримента, че и гавазите също покриват норматива/.

            През “прехода” наблюдаваме една привидна еклектика на двата принципа, трансформация на идеологическата власт в икономическа /това ще да е изглежда  убогата форма на комунистическото “покаяние”?/, макар че това е груба схема, тя се случва в своята брутална буквалност, както е винаги става в Абсурдистан;

            Длъжности като главен прокурор, омбудсман, профпредседатели, “общественически” позиции, и пр., също се окупират от бивши кадри на Комосомола и Партията с увисналия член №1. Тук можем да поразсъждаваме какви психологически мутации настъпват в българският управленец, превръщайки се в шеф, в началство, в Първия… Гласът Му става басов, като излизащ от газопреносна тръба, обноските и маниерите са студено-снизходителни /Ех, Пратер, Пратер../, ръкуването става вяло и небрежно, в зависимост от това с кого…ах, коремчето нараства ли, нараства, едва удържащо повишения дебит от злоупотреба с блажнотии, правещ го и попръцкващ; вратът подпухва и вратовръзката го стяга, придобива гънки, като на  бебе болно от микседем,  трудноподвижен е, очите става слузести, погледът леко се накървява, ръчичките стават като мекици и са отпред, като на тиранозавър,  често пъти на камбестия, зачервен нос кацват рогови рамки, а ушите като че ли потъват все по навътре, с деформирани миди, единственото, което се прави с тях е да се о-слушва, като глуха свиня у боб…

Постепенно загрубяването се превръща в стил на общуване, около него се въртят секретарки, Шива само с “десни ръце”, и сенки-рой блюдолизци... Шефът не разчита на компетентните, те могат да му седнат на мястото, мисли си той, и взема съответните мерки; шегите му стават дебелашки, мнението му става трудно достъпно,  и т.н.  Темето оплешивява и става потно, и т.н., и т.н.   Какво става обаче, когато явно  “шефът” не става?  Да се спрем на случая Филчев, тъй като май имаме нещо като “пациент на власт”;

В първото си интервю пред Кеворкян новоизбраният  главен прокурор изрече между другото и едни такива думички: “… и винаги, още от малък, съм чувствал една обреченост…”. Обреченост обаче не да бъде властта, а като подмолен и постоянен страх от смъртта; меланхолно-параноичното-депресивно “начало”, което може да се разчете в изпъкналите очи на Филчев днес – и което избива все повече след дългото му пребиваване в креслото на №1 в прокуратурата; очевидно е, че чувството за недосегаемост  ерозира  психиката /му/. Характерно е за определен тип психични заболявания е, че индивидите  схващат себе си като невидими, винаги измъкващи се като хитри деца  от ситуацията, и никой не ги е забелязал. Достоевски рисува гениално това състояние в повестта си “Двойник”, героят хем е на ведомствен бал, хем се наблюдава някъде отвън, с мисълта, че никой не забелязва неговата убогост; подобна лудост се описва и при Гогол в “Нос”. Монолитният Филчев явно не обичал друг да си тика носа в неговите Му работи, в небулозата му, същевременно като обвинител №1 той е бил длъжен да осигурява някаква ограничена от него прозрачност, която би го разобличила рано или късно обаче.

Какво се случва обаче с околните, превърнати в “среда” за развиващото се заболяване?... Впрочем Филчев направи един гастрол по медиите и сервира някакви нескопосани и нелогични  еднотипни “обяснения”, с досада, сякаш искаше да го оставят на мира, всичко е суета - той не е виновен; “не аз съм убил” – ако перефразираме незаконния  Карамазов син. Но ако Филчев е невменяем, тогава той не подлежи на съд, а на друга процедура. Въпросът е организираната престъпност знаела ли за това – известно е, че винаги се търси някаква зависимост у управляващия, чрез която той да бъде корумпиран или изнудван. И въобще при това положение схващал ли адекватно главният прокурор границата между престъпността и законността?

Не че в посткомунистическа България тя е ясна, но все пак за нормалния гражданин има маркери; Може би пък наистина да се чуди защо го закачат днес, в края на прехода? Друг вариант е да се допусне, че всички обитаваме болен кошмар и наистина ченгесарското пошловато шоу минава за истинската ни реалност? И ние щедро бихме махнали и простили с : “такова беше времето”?/Също като:” Вярно, казват лагерните садисти Газдов и компания, убивали сме хора, но такова бе времето, такава бе постановката!”.. .

Но щом такъв може да бъде главния прокурор, а президентът да е агент на ДС, за какво  говорим?!