Уродливите къртици на българския преход – статия пета

Арестът на Николай Колев по напълно съчинената за тази цел „престъпна” дейност е сред най-драстичните активни мероприятия, целящи неговото „смачкване” – и показва много ясно механизмите, чрез които прокуратурата е способна да си разчисти сметките с неудобни за нея люде. Ала с елиминирането на Колев чрез вкарването му в ареста (и максимално шумното разгласяване на този арест със съответните мними мотиви), прилаганите спрямо него беззакония не намаляват. Бидейки арестант по волята на главния прокурор, той е лишен дори и от минималните права, които би имал един реален престъпник, арестуван за реални престъпления.

Още от самото задържане започва дълга серия от драстични процесуални нарушения. Пряко участвуващия в провокацията прокурор от ВКП Цеко Йорданов издава постановление за задържане под стража за максимално дългия възможен срок от 72 часа. Тъй като подчинените на Филчев не успяват да организират в рамките на този срок издаването на постоянна мярка за неотклонение от съда, се налага друг прокурор – Кирил Иванов от СГС, да издаде второ постановление за още 72 часа – което само по себе си е престъпление по смисъла на чл. 142а, ал.2 от НК, тъй като 72 часа е максималния срок, за който човек може да бъде задържан под стража без санкцията на съда.

Това впрочем е същият Кирил Иванов, който отменя постановлението на Свилена Кожухарова за задържане под стража на Ангел Филчев Борисов, брат на Никола Филчев, в качеството му на обвиняем за организирането на международен контрабанден канал за антични предмети. Тази повторна услуга, извършена в разрез със закона, не остава невъзнаградена: Кирил Иванов е повишен в Софийска апелативна прокуратура, а след това и командирован във ВКП.

Ден след ареста на Николай Колев неговият адвокат Гаврил Благоев изразява категоричния си протест пред Цеко Йорданов по повод провокативните действия спрямо неговия клиент. За негова изненада Цеко Йорданов се държи арогантно и го агитира да се откаже от защитата на Николай Колев, на когото щял да бъде даден служебен защитник. Изречена е и откровената заплаха, че в противен случай срещу него ще бъдат заведени следствени дела. Натискът е продължен от военния прокурор Трендафил Трайков, който на 28 юни извиква Гаврил Благоев и го обвинява, че като военен следовател е отговорен за изчезнало през 1992 г. следствено дело – въпреки че това дело никога не е било на производство при него. По повод осъществения незаконен натиск адвокатът на Колев изпраща до ВСС жалба на 28.06.01. И не получава никакъв отговор.

На същата дата съпругата на Николай Колев Нанка Колева, прокурор във ВКП, изпраща жалба до ВСС, в която обвинява прокурорите Петьо Петков и Цеко Йорданов в престъпление по чл. 286, ал.2 от НК и грубо нарушение на Конституцията и Закона за съдебната власт, тъй като е погазен имунитета на двама висши прокурори. Посочва, че при обиска е иззет и нейния служебен пистолет, че извършилите ареста са се държали брутално и с нея, че всички следствени действия са извършени в грубо нарушение на НПК: например обискът е извършен от неидентифицирани маскирани полицаи; поемните лица са били специално доведени от подготвилите ареста; претърсването на жилището е извършено в нейно и на съпруга й отсъствие. Този път се получава отговор: кратко писмо от секретаря на ВСС г-жа Карагонова, че жалбата е препратена “по компетентност” на ВКП. Тоест – на Филчев.

Всъщност документите, с които Николай Колев, съпругата му и адвокатите му сезират всички възможни инстанции за престъпления и нарушения по този случай, са десетки. И всички остават без отговор. Например писмата на Николай Колев до Главния прокурор от 18-ти и 24-ти юли, неговото писмо до Министър Станков, втората жалба на Нанка Колева до ВСС, серията жалба до председателя на СГС за това, че въпреки депозираните молби за изменение на мярката за неотклонение, същите повече от месец не се внасят в съда, че грубо се нарушава неговото право на защита, че не бива уважен искът за отвод на прокурор Кирил Иванов въпреки неговата очевидна пристрастност и извършените закононарушения, и много други.

В крайна сметка Николай Колев прекарва близо три месеца в следствения арест, след което делото е прекратено от СГС, най-сетне установил, че той има имунитет и не може да бъде съден. Като заключение към тази одисея може да бъде посочен един дребен, но съществен детайл, по който може да се съди доколко верни са твърденията, че не е сезирал правоохранителните органи за това, че се е чувствал застрашен. Неговото заявление от 01.09.2001 г. до Главния секретар на МВР започва със следното: “От месец януари 2001 г. Главният прокурор Никола Филчев води лична война на унищожение с мен.” И се прави следното предупреждение: “Поради психичното си заболяване Филчев ще продължи опитите си да ме отстрани по всеки възможен начин.” И това писмо остава без отговор и без реакция от страна на МВР – а между впрочем главен секретар на МВР към тази дата е вече днешният премиер, Бойко Борисов.

“Войната на унищожение” наистина продължава. Например с опитите на Николай Колев да оспори легитимността на избора на Главния прокурор, парирани с решение на КС, осигурено чрез натиск върху неговия председател (покойният Христо Данов, тогавашният председател на конституционния съд, и изнуден със заплахата, че прокуратурата ще даде ход на наказателното дело срещу неговия син – известния варненски гангстер Веселин Данов – за целта делото е изискано от варненската пракуратура и прехвърлено към ВКП). Например чрез сезиране на Европейския съд за правата на човека в Страсбург. Например чрез търсене на информация провеждане на реални разследвания за контактите на Главния прокурор с лица, свързани с престъпния свят – и по-специално за взаимовръзките и взаимния интерес на триумвирата Никола Филчев – Алексей Петров – Филко Славов.

Тук между впрочем трябва да се отбележи, че Николай Колев прави тези разследвания с помощта и на Владимир Димов, бивш психолог на отряда на баретите, принуден да напусне след тежък скандал с Филко Славов; Владимир Димов е убит ден след разстрела на Колев – като е направен нескопосан опит убийството да бъде представено за самоубийство. Вероятно именно придобита “гореща” информация за делата на този триумвират е станала причина за убийствата и на двамата.

Във всеки случай има още едно негово сезиране на ВСС – от 11.12.02 г., свързано с предстоящото изслушване на определени лица, посочени в едно мое открито писмо до Антон Станков – като основанието за моето искане е, че те могат да свидетелстват за престъпленията и злоупотребите с власт на главния прокурор Никало Филчев. От единадесет посочени от мен лица ВСС се съгласи да изслуша девет – като отказа да направи това в два много показателни случая – за Агнес Джамбова, вдовицата на Николай Джамбов, принуден чрез драстечен натиск от страна на Филчев и неговите приближени да посегне на живота си – и за Николай Колев. Този отказ е причината за неговото писмо до ВСС, в като в което се казва: “Тъй като от физическите лица аз съм пострадал в най-тежка форма от престъпната дейност на Филчев и съучастниците му, а освен това в пряк смисъл на думата съм се превърнал в експерт по проблема “Филчев”, настоявам да бъда изслушан от ВСС по въпроса, след като нито една от жалбите ми не е разгледана от ВСС, а те касаят точно разглеждания въпрос”.

Разбира се, и това искане остава без отговор. Седемнадесет дни по-късно – на 28 декември 2002 г. – прокурорът от Върховната административна прокуратура Николай Колев е мъртъв. На 30 декември сутринта е намерено и безжизненото тяло на Владимир Димов.

Бях един от последните, които са разговаряли с Николай Колев за Филчев и свързаните с него проблеми. Беше по Коледа – на 24 или 25 декември, в пицария „Виктория”, на ъгъла на „Граф Игнатиев” и „Евлоги Георгиев” (сега там е някакъв магазин). Той поиска среща, за да ми даде важни документи, свързани с убийството на Надежда Георгиева. (Бяха важни наистина – предадох ги на следователите по делото, а отделно и на сегашния главен прокурор Борис Велчев.)

Стори ми се доста разтревожен и притеснен – и го попитах какво има, дали притесненията му са свързани с приближения на Филчев Спартак Дочев; тогава той беше обявил, че напуска прокуратурата и се връща към охранителната си дейност – имаше версия, че целта на тази смяна на професионалната ориентация е да се справи физически с някои от противниците на Филчев. Николай се усмихна. „Мани го тоя Спатак Дочев, кой му обръща внимание на него.” – каза той. И продължи по-сериозно: „Но очаквам Алексей да ми скочи.”

Попитах го какво смята да прави и мога ли да му помогна с нещо. Махна с ръка – каквото можел, правел. Което не беше съвсем вярно – въпреки че наистина плащаше за бодигард и носеше оръжие. Но не престана да се занимава с Филчев – въпреки че според мен знаеше много добре какво може да последва.

Щом научих, че е убит, веднага се обадих на Бойко Борисов и поисках да дам показания по случая. Дадох ги – в дирекцията на столична полиция, в присъствието на поне двайсетина висши полицаи – включително и сегашния премиер. Не спестих нищо – казах едно към едно, че за мен реалните поръчители на това убийство са Никола Филчев и Алексей Петров – и много подробно обясних основанията си за това предположение. Повторих тези си показания същия ден в Националната следствена служба, като споделих своята версия и пред медиите, които ме чакаха на излизане оттам.

И съвсем не бях сам в своята хипотеза за това кои са поръчителите. Сродни показания дадоха и варненския прокурор Васил Миков, и близките на Николай Колев, и прокурорката от ВКП Анна Банкова, и хората, реално работили заедно с убития прокурор по разкриването на безумията Филчеви – като Николай Колев – Босия и Пламен Симов.

Единственият ефект от тези мои показания беше, че Алексей Петров заведе срещу мен три дела за клевета, с искове на обща стойност от 130 000 лв. Изгуби ги и трите и ми плати съдебните разноски – а съвсем наскоро безславно пропаднаха и жалбите му пред съда в Страсбург по същия повод. Но тъй или иначе прокуратурата като надзорник на следствения процес си изигра ролята. Делото беше забатачено – по него изобщо не се работеше, докато беше Филчев на власт – а и по-късно, благодарение на разпънатия над него чадър – държан най-вероятно от лидерите на БСП (на които Филчев помогне не малко в охулването и заплахите срещу опозицията) и президента Първанов, който пък най-накрая направи този луд човек посланик в Казахстан – като благодарност за добре свършената и като гаранция за неговото мълчание.

Нито един представител на прокуратурата не се появи на неговото погребение. Като при това ставаше дума за висш прокурор, оглавявал някога Военна прокуратура – и убит като куче на улицата. В друга държава при подобен прецедент още на другия ден половината престъпници щяха да осъмнат зад решетките. В България самият вътрешен министър и водещите прокурори на Филчев се опитваха да заметат следите от това убийство.

Например според Георги Петканов трябвало да се работи по всички версии, но той лично изключвал тази, свързаната с главния прокурор Никола Филчев. Председателят на НС Огнян Герджиков пък не виждал никакво основание за намесването на името на главния прокурор в случая с убийството. Правителственият говорител Димитър Цонев изрази голямото безпокойство на правителството от факта, че в публичното пространство се лансират версии, продиктувани от разсъждения и предположения на хора, неангажирани пряко с разкриването на истината за убийството на Колев, и че подобни внушения създават предпоставки за формиране на вредни слухове в медиите и обществеността. Зам. главният прокурор Христо Манчев от самото местопрестъпление, възправен над потъналото в кръв тяло на Николай Колев, имаше наглостта да заяви, че поръчители на убийството били тези, които били искали оставката на главния прокурор Никола Филчев!

Вероятно тогава са действали по изпитания Сталински принцип: няма човек – няма проблем. Да, човекът наистина го нямаше. На 10 януари 2001 г. той беше заявил пред в. „Труд”: “След толкова престъпления, извършени срещу мен, семейството ми и срещу редица други хора, остана ми да се страхувам единствено, че могат да ме застрелят.”

След по-малко от година и това се сбъдна: застреляха го. “Всички знаят кой е. Цяла България знае кой беше враг на баща ми” – така неговият син отговори на въпроса кой е поръчителят на убийството. Да, знаеше го. Знае го и сега. Затова и въпросите, които повдига тази смърт, са актуални и днес – и те се отнасят до всички ни. Например:

Възможно ли е при наличието на цялата тази достатъчно добре известна информация и днес да се твърди, че съпричастността на тогавашния Главния прокурор към това убийство е невъзможна и невероятна версия? Кой друг, ако не Никола Филчев е най-пряко заинтересован неговият враг да не остане между живите?

Какво още трябва да се случи в България (или кого още трябва да убият), за да могат най-сетне институциите и политическите партии да разберат, че щраусовата поза не е най-достойната, ако искаме да станем нормална държава и част от цивилизования свят – и че разрешаването на такива срамни за България въпроси – като например кои са поръчителите на това убийство или въпроса кой имаше интерес да търпим човек като Филчев да раздава правосъдие, просто не търпи отлагане?

Как е възможно през 21 век да бъдат осъществявани провокации, при които висши  прокурори да подхвърлят оръжие и наркотици на свой колега – и това да не прави впечатление поне на ВСС, сезиран цели пет пъти по този случай? И не дали все пак уважаемите негови членове не са изпитали поне малко угризение поради факта, че това показно убийство може би нямаше да се състои, ако бяха обърнали по-сериозно внимание върху многобройните данни за злоупотреба с власт, потъпкване на морала и престъпване на законите от страна на Главния прокурор, за които те са били сезирани многократно и за които са знаели от години насам?

И трябва ли да се чудим, че в България няма правосъдие, че местни тирани като братя Галеви биват пускани да си ходят по живо и по здраво – след като хора като Филчев са определяли параметрите на въздаващите справедливост институции, а и тяхната нравствена мяра?