ПАРАДОКСИТЕ НА АТЕИЗМА

Българската православна църква изненадващо разлая кучетата с искането да се въведе вероучението като задължителен предмет в училищата. Отдавна не беше го правила. (В същност, защо ли чак сега тя узря за това решение? Отец Христофор Събев го искаше още преди 10 ноември!)

В хора на отвърналите й гласове се чува и един, който беше позаглъхнал напоследък – бодрият глас на атеистите. На тях, а не на вероучението е посветена следващата реплика.

Съвременният атеизъм има мощни корени в европейската мисъл от последните векове. Да споменем само Холбах, един от най-безцветните европейски философи. (Отбелязваме това му качество само защото то има пряка връзка с неговия атеизъм.) Най-общо казано, той (атеизмът) е рожба на европейското Просвещение, а то самото – на отвращението от религиозните войни, заляли Европа след Реформацията.

Просвещението е най-сериозният поврат в историята на Европейската цивилизация – много по-сериозен от предшествуващите го Ренесанс и Реформация. Най-вече благодарение на него тя добива качествата, с които се налага на целия останал свят. То е време, което превръща общественото съзнание от религиозно в светско. Неговите бащи виждат, че опитът да се реформира религията има тежки последици и затова искат да й отнемат властта изцяло.

Макар създателите на Просвещението да са предимно деисти, желаещи само да отделят църквата от държавата и да затворят религията в църквите, като я направят въпрос на личен избор, атеизмът е неизбежният краен резултат от ставащото. Това е времето, когато той се превръща от презрително определение във философска позиция.

Тържеството на разума не закъснява да даде своите плодове. През осемнадесети век неговите първопроходци имат основание да се чувствуват притежатели на вълшебното средство, което може да направи света по-добър и по-качествен. Това е векът,  в който войните в Европа, както отбелязват историците, са най-малко кървави. Религиозните различия вече не са повод за война, а новообразуващите се национални държави още не са осъзнали възможностите си. Войната остава само като ”спорт на кралете”, а те знаят какво могат да си позволят и докъде да спрат.

Само че тази радост ще трае кратко – докато това вълшебно средство стане достъпно и за мнозинството. Масовизацията винаги е била сигурен начин за опошляване на каквото и да било. Нещо подобно се случва и век по-късно. Тогава всеобщото образование също изглежда като средство, способно да промени света към по-добро. Но осигуреният достъп до него ражда това, което днес наричаме „масова култура”. Тук не мога да не припомня една мисъл на историка Тони Джуд, чута наскоро: "Културата е съвпадала със социалната кохерентност за сравнително кратко време - от началото на масовата грамотност до възхода на телевизията. Преди това повечето хора не са имали достъп до нея, след това тя няма достъп до повечето хора”.

Проблемът е в това, че хората, противопоставящи разума на религията забравят, не знаят или не искат да осъзнаят важния факт: че религията е спояващата сила на всяка цивилизация. Хората не могат без религия и когато по някакъв начин останат без такава, или – както в нашия случай – бъдат убедени, че наличната им религия е нещо, което не заслужава доверие, те си създават нова. Религиозният вакуум трае кратко – дори като отчетем инерцията на обществените промени.

Така краят на същия този осемнадесети век бележи възхода на една нова „светска” религия – национализма. Тя е толкова заразителна, че бързо излиза извън границите на родилата я цивилизация и обхваща целия свят. Национализмът става причина за поредица от войни, които по жестокост не остъпват на предишните религиозни войни, а по мащаб дори ги надминават. Той създава и свой речник, в който днес влизат такива понятия, като ”етническо прочистване” и „геноцид”.

Докато национализмът ражда национални вражди, връх на които е Първата световна война, друга нова религия – социализмът - застрашава да разсече обществото не само вертикално, но и хоризонтално. Социализмът е всъщност преразказ на християнството, само че ползуващ нова, наукоподобна терминология, придаваща му достоверност в новите условия.

Тези  две религии, а и останалите светски религии на Новото време, които няма да споменаваме, са изповядвани  масово дори и от хората – и това е един от парадоксите на атеизма -  наричащи себе си „атеисти”. За индивида, оформен в условията на някоя от монотеистичните религии – християнство, юдаизъм или ислям – изповядването на повече от една религия (а за атеиста – изповядването на каквато и да е религия) е абсурд и кощунство. Но в нашият случай национализма и социализма не се осъзнават като религии от мнозинството. Това позволява на мнозина, между които и хора, наричащи и смятащи себе си за атеисти, да изповядват и двете.

Сместа между национализъм и социализъм е особено разрушителна. Тук нямаме предвид само идеологията, която откровено се е нарекла „националсоциализъм”, но и такава като болшевизма, изповядващ национализъм в прикрит вид. Втората световна война, чиято идеологическа причина е тази смес, надминава първата във всичко.

Човекът и неговите творения са нещо твърде несъвършено дори в очите на самия човек. Ето защо, религиите, които ги обожествяват, както в случая с национализма, обожествяващ нацията, или социализма, обожествяващ властта и омразата, бързо губят своята привлекателност – особено на фона на злините, които са причинили. Християнството владее умовете на Европа поне хилядолетие и половина, докато двете споменати религии се амортизират за по-малко от две столетия. Днес социализмът е в пълен упадък. Национализмът е също в отстъпление. През 1999 с войната в Косово за пръв път беше официално отхвърлен главният негов постулат  - свещеното право на суверенната държава да върши каквото си поиска на своя територия. То беше отречено в името на друга ценност – правата на човека.

Днес човешките права са единствената официална идеология на страните, принадлежащи към Европейската цивилизация или изповядващи нейните ценности. Не е нужно да доказваме колко крехка е тази основа. Човешките права са нещо твърде разумно и твърде малко ирационално, за да станат основа на някакъв вид религия. Никой не би тръгнал да умира за човешките права. Много хора биха рискували дори живота си в името на някаква утопия – като правило, толкова повече, колкото по-утопична е тя, но колцина биха жертвували дори следобедната си почивка за някое разумно дело?

Тази бледа европейска идеология днес е допълнително застрашена от една марксистка ерес – учението на Маркузе и произтичащата от него политическата коректност. Политическата коректност паразитира върху правата на човека по същия начин, както вирусът на СПИН върху Т-хелперите в човешкия организъм – и така отслабва имунната система на обществото.

Тук е редно да попитаме атеизма, като главен виновник за всичко това, какво би предложил в замяна. Понякога той бива обвиняван, че също е един вид религия – защото се самоопределя чрез религията и Бога, макар и отричайки ги. Атеистите, до голяма степен с право, отхвърлят тези обвинения като чист софизъм. Атеизмът е бил обявяван за официална идеология в Албания след 1967 и в Камбоджа между 1975 и 1979 г. Но не бива да разглеждаме тези случаи като действителен опит той да се наложи за такава. И в двата случая в същност господствуващата религия е друга – комунизъм, а атеизмът е ползуван само като средство за унищожаване на нейните конкуренти.

И тук стигаме до втория парадокс на атеизма: той прокламира безалтернативността си като основа на обществото и същевременно не може да бъде такъв, защото, за да изпълни тази задача, ще трябва да се превърне в религия – сиреч, да се самоунищожи. Този парадокс е подобен на парадокса на анархизма – друга религия на Новото време, чиято същност е да отрича единственото средство, с което би могла да се наложи – властта.

Това ни кара да се запитаме за какво в същност би трябвало да бъдем атеисти в обществен смисъл. Разбира се, трябва да уважаваме правото на всеки да се нарече такъв. Но когато поиска да говори в множествено число, той трябва да се замисли.

В действителност, атеизмът, както всяка философия, е абстракция и адаптация. Той отразява опростен модел на действителността, защото човек може да създава само такива модели, и, като всяка философия, може да бъде верен най-много частично. Опитът да бъде наложен като единствена идеология на обществото би бил предизвестен провал. Също както ако, признавайки кислорода за жизнено необходим, поставим човек в среда от чист кислород и така причиним гибелта му.

Толкова за атеизма от историко-социо-прагматична гледна точка. Остава да отбележим, че днес атеистичната и политически коректна Европа, застанала пред предизвикателството на исляма, в идеологическо отношение прилича на гола жена, изправена срещу насилник. Цялата нейна материална мощ може да се окаже излишна, ако няма мотивация за какво да бъде употребена. Тук е мястото да цитираме друг историк, Арнолд Тойнби: „Съдбата на всяка цивилизация зависи от качествата на религията, на която тя се основава”. Европейската цивилизация определено се нуждае от вливане на идеология.

Само дето това не е нещо, което може да се поръча от днес за утре.