На Европа взе да й писва от нас

И не само че взе да й писва, но този път изостави дипломатическия етикет и ни го каза в прав текст. Според председателя на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу сред европейските страни вече се наблюдава "умора от помагане" на България. Изразено не къде да е, а в писмо до българския министър председател, това мнение съпровожда категоричния отказ на ЕК да се съобрази с абсурдната идея на Сергей Станишев за налагане на политически борд на страната ни – чрез изпращане на европейски експерти, които да поемат част от отговорностите на управляващите.

            В писмото изрично се посочва, че исканите "нови институционални механизми" са неподходящи за един реален член на общността. Вместо това се предлага да се засили настоящото политическото наблюдение над България с "по-подробен политически диалог и поставяне на цели, обвързани с резултатите"и в рамките на съществуващия и досега мониторингов механизъм.  И се подчертава, че Брюксел очаква "конкретни и видими резултати", за да има мотив за вслушването в уморителните молби за помощ и снизхождение от страна на родните управници.

            Това би трябвало да звучи обезкуражаващо за българските Андрешковци: тяхната стратегия предполагаше чрез въвличането на европейски експерти в управлението да бъдат избегнати именно мониторинговите мехонизми, които не позволяват еврофондовете да бъдат “усвоявани” с размаха, с който това се прави с парите на българските данъкоплатци. Те имаха и още една стратегически важна надежда: предизборно да бъде размита и подменена отговорността  за големия провал в управлението на страната.

            Мнението на Барозу относно абсурдния характер на българското предложение е с най-голяма институционална тежест, но далеч не е единственото. Наскоро сп. “Икономист” определи тази стратегия като “нов колониализъм”; посланиците на страните от ЕС, пред които Станишев лично промотира този план, директно отказаха да се ангажират с него; Сийм Калас, заместник на Барозу и  комисар по администрацията и борбата срещу злоупотребите, след вчерашния си разговор с българския премиер подчерта повече от категорично: "Не искаме да се стигне до външна намеса, объркване и размиване на отговорностите.”

            С други думи: за пореден път България стана за резил. Станишев представи своето горещо щение за политически борд още преди седмици лично пред Барозу – бе му отказано. Продължи да настоява, като свика европейските посланици и дори се опита да ги ангажира с подписване на протокол за сътрудничество – бе му отказано. Сега му казват в очите, че им е дошло до гуша от инфантилните му искания някой друг да поеме отговорността за белите, които е сътворил. Той обаче продължава да настоява. Пред в. “Дневник” чиновниците в неговия кабинет са коментирали писмото на Барозу с думите, че не се отказват от назначаване на чужди експерти в “проблемните” административни звена – и че самата идея била “радушно” приета от ЕК.

            Това казване на черното бяло е впечатляващо както с наглостта, така и с наивността си. Казват ти един, два, три пъти, че номерът няма да мине. Ти вдигаш рамене и продължаваш да молиш за помощ: елате, управлявайте вместо нас, бедните, нищи и улави българи.

            Нека оставим настрана жалката за един премиер позиция да признае в лицето на целия свят, че е неспособен да се справи с управлението на държавата си и да въведе в нея елементарни цивилизовани правила и норми за почтеност. Нека оставим  настрана и наглостта същия този премиер да иска нов мандат, вместо незабавно да си подаде оставката. Проблемът е, че това хленчене пред европейската порта унижава всички ни. Унижава националното ни достойнство, унижава България.

            След няколко години никой няма да си спомня, че е имало някакъв си Станишев, който е искал това или онова. Но ще си спомнят, че там, на Балканите, между Турция и Румъния, живеят едни аборигени, които не могат да се справят със самите себе си, да подредят собствения си живот,  да управляват поне относително цивилизовано страната си. И които – ако се потърси от тях политическа отговорност, почват да примигват, да се почесват, да се посукват и да показват по всякакви начини, че не разбират за какво става дума.

            Доскоро Европа реагираше на българските золуми с учтиво учудване – и любезно повтаряше и потретваше какво трябва да направим, за да ни имат доверие и да знаят, че парите на европейските данъкоплатци не потъват в нечии частни джобове. Вече не е така – учудването се смени с умора и досада. И с основание. Няма как да не ти писне от такива хора – които гледат на теб като на имотен абдал, който трябва да бъде преметнат, а джобовете му – опоскани, и виждат в това премятане и опоскване цел и смисъл на целия наличен властови ресурс. Няма как да не се умориш от досадния им хленч, че били направили толкова много, а пък били останали неразбрани – след като примерно си поискал да бъдат наказани поне емблематичните апаши, които вършеят по европейските фондове, а те се правят на две и половина. И най-сетне няма как да не кажеш на инвеститорите си, които гледат с интерес към дивия юг: абе вижте, не ходете там, няма почтеност, няма държава и няма елементарни правила, сбъркахме, че ги приехме тези пишман-тарикати...