МОРАВА ЦЕЛУВКА

 Помним оная митична драконовска целувка на Брежнев и Хонекер; хищна до разкървавяване и разкъсване, с преплетени езици, с размяна на флуиди...  Може би така богомолката сладострастно поглъща партньора си?  Впрочем традицията да се прегръщат, целуват, побарват  и опипват похотливо, комуняга с комуняга, е стара и нерушима – присътства в много от култовите им филми, в паметниците им. Вероятната причина   за плътното плътско общуване е, че комунистите отричаха съществуването на душата, единствено материалният допир бе за тях действителен - като единствено монолитното и непоклатимо  наличие на материята, която нито се губи, нито се увеличава, само преминава от една форма във друга...

Ей това бе дървената философия на комунистите. Другарят Ленин бе постановил и „доказал”  какво е материя и точка. Комунистите си останаха съвсем боси за виртуалната ера, който се задаваше. Нашият Жельо Ж. твърдеше, че подложил на критика лениновата теория. Да бе... Но като народното недоволство го избута до  президентската позиция, клекна пред ДиаМат-чиците  и не пипна нито един техен паметник, материален символ, че те „пак са тук”. Точно това закрепоставяне на смисъла - да присъстват в материалния свят,  представляват техните мемориали – култови места, където се локализират постклимактерийните протуберанси на червените бабички.

Защо е наистина това горещо общуване, сладострастно стискане на ръце, потупване по рамената и гърбовете, „братски прегръдки”, и пр.? Да разгледаме например целувката на партизанин /шумкар/  с червеноармеец в един отбарелефите на бургаския „альоша”, тъй наречената „гей сцена”.

Първо, „историческото събитие” е..  открай до край  измислица, дебела лъжа, защото няма никакво деветосептемврийско „освобождение”, никакви батални битки с хитлеристки пълчища, нищо подобно. Просто пристигнали са някакви съветски кашици със „сапоги”, изпонапили се като копачи,  с метилов спирт, и няколко десетки от тях са издъхнали след запоя; погребани са в общ гроб в парк”Славейков”, където е поставена  плоча; има и някакво изнасилване, за което нарушителят е разстрелян от своите; такива подвизи е свършила славната Червена армия на бургаска територия.

Атаман им бил някой си майор Сарафов... Поради това съвпадение вероятно туземните комуняги не преименуват и съседното до Бургас селище, /инж. / Сарафово. Така  е и до днес  с околовръстният бургаски  булевард „Димитър Димов”, който обаче не е кръстен  на писателя, също живял в Бургас, а на виден комунистически функционер от 50-те, когато се строи и „Альоша”-та...

Авантата на история продължава!   Но да се върнем на паметния гранитен фосил в центъра на Б. - нека разгледаме в барелефа как са изобразени другите юначаги - получателите на властта, родните комуняги, довчера борци с мракобесни мандри и реакционни продоволствени складове. Те са с  пушки на рамо и... цветя. Червена булка със забрадка пък носи цяла кошница, /оформена като букет, точно такива поднасяха ОФе активистите по празниците, явно скулптурът избързва с времето, но нали цялото светло бъдеще е тяхно, защо не?/.

Има детенце, представител на бъдните благодарни поколения и вероятен получател на номенклатурни привилегии на роднински принцип, понеже явно е от „нашите”, „народно”, така да се каже, гледащо отдолу нагоре „освободителите”. Тъй го гледат и  „Альоша”-та въз гранитното минаре, годзилата с шмайзера, как крачи горе, над бургаското символно пространство - вече половин век, газейки национално и гражданско достойнство, и  местните „освободени”. /Левият ботуш на „Альоша” вече се е пропукал и пукнатината се увеличава, вероятно там гнездят душите на стотиците убити и репресирани, осъдени от тричленките на „народният съд”?  Може би заедно, един ден, с морската влага и вятърът на промяната, ще катурнат омразния бронозов чукундур, защото местните и не смеят до си го помислят?/.

Вдясно, на другият барелеф са изобразени панически бягащи немски „части” с мотоциклети /същите ги имаше и в „На всеки километър”/, с изкривени уродски лица, ужасени, измъкващи се някъде на Северозапад, преследвани от червеноармеци с калпаци и ушанки и със звезди и с „Шпагин”-и.../ Да, несъмнена е естетическата непреходност на соцреализма – тя тук бележи нови върхове, затуй  и местните бесепари я бранят с гърди като истински матросовци – и бронебойни патрони няма открити.../.  

Твърдението, че паметници не се събарят е новият хит в червените редици. А защо да не се събарят? Защото това било българската„История”?!  Брей!  И по тази причина трябва още векове да се поддържат комунистическите паметници, надомни плочи, съобщаващи, че: „тук, на това място, другарят едикойси яде, пи, спа, и пр.”? Кой и защо иска идиотизацията на комунистическия начин на живот да остане по площади, улици и паркове?

То е ясно. По-интресното, че доводът им е: „това не е европейско поведение”! И го казва Партия, отключила азиатско насилие, плюс гражданска война, убила хиляди без съд и присъда, пратила на ненужна „отечествена” война българската армия на хиляди километри от родината, организирала система от лагери на смъртта, преиминувала гробове по време на т.нар. ”вързродителен процес” и още, и още...

Престъпният режим на партийните секретари иска да бъде увековечен, ще позволи ли гражданското общество това?