Мъжеството да бъдеш

Някога, още съвсем млад, Атанас Далчев беше казал в своята “Молитва”: “Изведи ме вън от всяка сложност,/научи ме пак на простота...” Толкова пъти съм произнасял на свой ред тези съкровени думи, в които е страшната истина за нашата участ в една епоха, през която изчезна завинаги естественото и спонтанното. Епоха, през която се изгубиха ориентирите към онова човешко съществуване, представляващи спасителната основа на простотата и искреността. Оглушали за онази музика на живота, от която напира сакралният смисъл, ние се погубихме в убийствения шум на прекалената сложност, на бързите скорости, на това, което е човешката реалност без прости, но абсолютни стойности. Натрупаното познание ни смаза в буквалния смисъл. Научихме какво ли не за света, за така нареченото царство на необходимостта. Само дето се отучихме да познаваме себе си и да бъдем добри. Забравихме великото изкуство да говорим “с простите на прост неук език” и да отдаваме “сетния петак/от сърце на срещнатия просек”. За нас човекът, както казваше Далчев в едно друго стихотворение, се превърна в зид, “на който се лепят афиши”. Той се превърна в случайност, в незначителен сюжет, в епизод, който не може да задържи вниманието ни. Нещо повече – нелепа хроника за едно или друго аморфно и анонимно човешко съществувание. И всичко това, защото подменихме мъдрия глас на сърцето с хладната безчувственост на разума, за който вече няма една безусловна истина. Истината, с която да се противопоставим на безсмислието, на страданието, на вечната несправедливост, която се шири в човешкото ни царство на “подлост, разврат и сълзи”.

Уж си даваме сметка за трагичната ситуация, в която се оказахме. Безброй са книгите на философите и стиховете на поетите, които са преди всичко вопъл, предизвикан от нашия духовен и морален упадък. И които са една носталгия по отдавна невъзможния свят на вътрешно хомогенно и дълбоко нравствено съществуване. Словото в нашия модерен и безпътен свят отдавна се наложи като една рефлексия върху неразрешимата човешка драма. Но каква е ползата от нея, след като светът ни стана още по-усложнен, а вместо трайната опорна точка се добираме до поредното съмнение, което ще побързаме да заменим с някое друго. За да остане неизменно само вечното съмнение, с което се отнасяме и към самите себе си.

И все пак трябва да се направи още нещо, нали? Струва ми се, че извън многото, но безполезни рецепти, които искаха да ни помогнат в оцеляването като човешки същества, има един призив на Швайцер. В проникновените си разсъждения, посветени на Гьоте, той казва на едно място: “Не се отричайте от идеала за личностната си човечност, макар той да не се вписва в създалите се условия.” И пак там Швайцер ни призоваваше: “Останете човеци със собствена душа. Не ставайте човекопредмети, които позволяват да им бъде вложена душа, нагодена към масовата воля и пулсираща в такт с нея!” Едва ли може да се каже по-точно каква е основната повеля на нашия объркан живот в условията на ужасното празнословие, каквото е днес и българското ни време. Не нагаждане и примирение, не онези безплодни терзания относно смисъла и безсмислието, а просто да останем верни на доброто в себе си. Защото, както го твърдеше в същия текст Швайцер, “Липсва ли му доброта, човекът не е в истинския смисъл човек”.

И така, нека да запазим собствената си душа. Нека да се опитаме, колкото и да е трудно в едно пространство на перманентното зло, което идва от политиците и медиите, от това, че не съумяхме да разберем миналото и настоящето си и позволихме “всичко да е позволено”. В това ще бъде нашето мъжество да бъдем. Мъжеството, за което говори Паул Тилих, определящ го с думите – “мъжеството да бъдеш въпреки усещането ти за бездната между това, което си, и онова, което трябва да бъдеш”.

Да не забравяме, че имаше и ще има винаги хора, олицетворяващи това мъжество на духа, на моралното съзнание. Те не се пречупиха и не се отрекоха никога от “идеала за личностната си човечност”. Предпочитаха да страдат, даже да умрат, но да съхранят до края себе си, каквато и да беше патологията на времето им. Мнозина от тях останаха напълно неизвестни, анонимни, но истината и доброто са противопоказни на евтината слава. И сега мнозина страдат, забравени от късмета си, отхвърлени от правилата на живота и благополучието, които се определят от моралните отрепки на времето. Но не са се предали, останали са верни на доброто. И тях, както ми го напомни наскоро един приятел, няма да открием в средите на онези, които виждаме на екрана и в пресата. Те не са “писатели” и “журналисти”, не искат да помогнат на живота, както му “помагат” мнозинството от “сладкодумните гости на държавната трапеза”. Те просто страдат и помагат на доброто и живота със своята простота, душевна неподправеност и благородство на духа. Помагат с нежеланието си да бъдат мръсници.

Навярно, ако доброто оцелее, ако животът ни си върне онова, което му отнеха известните и неизвестни творци на Злото, това ще се дължи най-много на тези хора, на тяхното мъжество да бъдат... Да се надяваме, какво друго ни остава! Но да се надяваме само с мъжеството на онези, които въпреки всичко, въпреки цялото безсмислие продължават да вярват в себе си, в доброто и в смисъла, надхвърлящ жалката софистика на епохата ни. Една такава вяра има далеч по-голяма стойност от стойността на онази действеност, която няма нищо общо с безкористното. В самотата на това мъжество, в тишината на тази вяра ще докажем по-добре, че сме обичали и защитавали живота.