Колко струва един билет до „Кремиковци”?

Така бе озаглавена някога една поема на Любомир Левчев, станала емблематична за тъй нареченото „априлско поколение” – както назоваваха най-приближените до Тодор Живков и пряко обслужващи БКП поети.Но колко всъщност струва един билет до „Кремиковци”? Никога няма да разберем.

Редно е да се запитаме, защото Кремиковци фалира. След украинската „Ворскла стийл” и бразилската CSN се отказа да купува комбината, въпреки че синдиците приеха всички техни искания, включително директно неизгодните.

Смъртната присъда бе току-що произнесена от министър Петър Димитров. Същият, който само преди дни декларираше, че няма да остави Кремиковци да фалира. И бе произнесена витиевато, с пилатовско измиване на ръцете. Всъщност министърът оповести, че по разпореждане на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране Булгаргаз не може да си позволи да продължи доставките на природна газ, за която комбинатът от години не плаща. Спирането на тези доставки означава необратимо бастисване на производствения процес, който е непрекъснат: ако цикълът на коксовите батерии спре, те се саморазрушават и ремонтът им би струвал към 100 милиона евро.

Не е учудващо, че Кремиковци спира. Учудващо е, че продължи да работи досега, двадесет години след падането на комунистическия режим. Учудващо е, че нито един кабинет, ляв или десен, нямаше куража да стопира това безумие. А най-учудващо от всичко е, че комбинатът изобщо е бил построен – с презумпцията да преработва местната желязна руда, бедна на съдържание и с ограничени находища. Бил е обречен да работи на загуба още от самото начало. И така е работил – през всичките тези години – за сметка на всички нас, българските данъкоплатци. Тази сметка е реалният отговор на въпроса колко струва един билет до „Кремиковци”.

Струва милиарди. И към момента – след като е частен вече повече от десетилетие, задълженията му към държавата са към един милиард лева. И се измерват с такива числа не от вчера и оня ден. Толкова бяха и когато правителството на Иван Костов го продаде за един лев. Аргументът за тази символична цена бяха именно дълговете, които трябваше да покрие новия собственик. Както се вижда от настоящата ситуация, такова покриване няма. За сметка на това комбинатът бе продаден на Митал не за лев, а за няколкостотин милиона пъти по-висока цена.

И е обяснимо защо имаше хора, които все пак бяха склонни да се занимават с „Кремиковци”. Логиката беше следната: държавата поема загубите, ти прибираш печалбите. Така беше и когато мултаците стояха на входа и на изхода на предприятието: продаваха му скъпо суровините и изкупуваха евтино продукцията му. Така е и досега. Кремиковци не плаща на „Булгаргаз”, не плаща на БДЖ, не плаща за всякакви услуги, изпълнявани от държавни монополисти. Плаща бюджетът, сиреч ние. В името на социалния мир. Защото там работят хиляди хора и не се знае какво ще стане, ако излезат на улицата – беше оправданието на всички правителства досега. Чак докато всички ресурси за прехвърляне на горещия картоф в друг скут се изчерпиха и всички оправдания рухнаха.

Няма да се случи кой знае какво след затварянето на „Кремиковци”. Безработните ще се увеличат с няколко хиляди, някой ще закупи наедро земята на комбината – примерно срещу разрушаването му – и ще надипли огромни печалби, като превърне някогашната гордост на социалистическата икономика в бизнеспаркове и жилищни комплекси. Каквото имаше да се случи покрай комбината, вече се случи. С безумната индустриализация на селскостопанска България, с обезлюдяването на селата и опростачването на градовете, с обърканите съдби на милиони хора, с построяването на губещи и обречени индустриални гиганти, с общата ни мизерия, за да бъдат покривани техните харчове, с бастисването на въздуха и природата. Толкова струва един билет до „Кремиковци”.