ЗАЩО РЪКОВОДСТВОТО НА БАН ТАКА ЯРОСТНО СЕ СЪПРОТИВЛЯВА НА ВСЕКИ ОПИТ ДА БЪДЕ РЕФОРМИРАНА АКАДЕМИЯТА?(И ДВЕ ПРЕДЛОЖЕНИЯ: ЕДНОТО, ОТНОСНО РЕФОРМАТА В АКАДЕМИЯТА, А ДРУГОТО, ОТНОСНО ПРЕДЛАГАНИЯ НОВ ЗАКОН ЗА БАН)

Постоянно повтаряният сега рефрен от поддръжниците на статуквото в БАН е, че с предлаганите от правителството промени в Закона за БАН институтите в Академията щели да изгубят своята автономност и да станат политически зависими, защото правителствата се сменят и, ако институтите преминат към МОМН, то всеки нов министър на това министерство би могъл по политически съображения да закрие някои институти. Засега това са само хипотези, представяни, обаче, като едва ли не вече случили се факти.

Нека, обаче, не гадаем в бъдещето, а да погледнем именно фактите от настоящето и така да си съставим мнение дали внушаваният страх от бъдещето не е един вече сбъднал се кошмар. Дали тези два аргумента - загубата на автономност и предполагаемата политическа зависимост – с които настоящото ръководство на БАН се опитва да обработва общественото мнение, не са практиката на нейното настояще?

Относно първия аргумент - с новия Закон за БАН институтите ще изгубят своята автономност – трябва да се каже следното: факт е, че именно днес и то в рамките на БАН научните институти въобще не са автономни. Не знам какво би направило в неопределено бъдеще МОМН с институтите (това, впрочем, може да бъде регламентирано чрез Закона), но знам, че днес, съгласно Устава на БАН, Академията е тази, която създава и закрива институти (формално това става от Общото й събрание по предложение на нейния Управителен съвет). Точно това се случи преди няколко месеца. Немотивирано, в отсъствието на каквото и да било съобразяване с утвърдените традиции за дисциплинарна обособеност на знанието и с проведената наскоро международната оценка на институтите в Академията – за диалог със самите потърпешви институти и дума не можеше да става – ръководството на БАН закри институти, за да ги слее с други такива по един безобразен начин (само и само да демонстрира, че уж прави реформа). Та, къде е тук автономията на институтите? От позицията на всесилен велможа то дори не даде думата на „раята” (институтите) да се защити, нямаше, естествено, и никакъв диалог. Институтите на Академията никога и в нищо не са били автономни: по Закон и по Устав те са звена от БАН и тя може да прави с тях каквото си пожелае. И тя го показа на практика. Закри институти. Плюс това закри добри институти, а остави непокътнати по-слаби институти (съгласно международната оценка). Досещате ли се сега как настоящото ръководство на Академията тълкува автономията, която се изразява и в това, че Управителният съвет на БАН избира директорите на институти и, забележете, този избор дори не може да се обжалва пред Общото събрание? Да, именно: автономно е ръководството, а не институтите! И сега това ръководство рони крокодилски сълзи, защото неговата, а не нашата, на институтите, автономност (каквато и досега на практика „самостоятелните” научни звена не са имали) е под въпрос.

Отговаряйки на въпроса кой е автономен в БАН, ще премина към втория аргумент от заклинанията на управляващите я: преминавайки към МОМН институтите ще станат политически зависими.

Може ли да бъде политически независима организация, чийто висш ръководен орган – Общото събрание – е рекрутирало в себе си 20 обявени (за необявените може само да се гадае) сътрудници на бившата Държавна сигурност и чието ръководство – Управителен съвет и Проблемни съвети – също е изпъстрено с „бойци от тихия фронт”? Очевидно презумпцията на сегашното ръководство на БАН е, че бившите сътрудници на Държавна сигурност са политически неутрални и оперативно безопасни. Да, но целият трагизъм на извършвания вече 21 години „преход” се състои именно в това, че през този период основни играчи в „бизнеса” и политиката, всъщност във всяка една сфера на социалния живот, са господа ченгетата. И резултатите от този „преход” са видни: тотална разруха, мафиотизация на всички обществени сфери, криминализация на бизнеса, чалгаризация на културата и пълна пауперизация на населението (което в невиждани досега мащаби напуска родината си). Всичко това протича на фона на съучастническото мълчание на Българска академия на науките по отношение на (изброявам само някои аспекти от това мълчание): политически мотивираната липса на обективна оценка на периода 1944-1989 гг. (няма и да има, вероятно, докато директорът и заместник-директорът на института по история към БАН са бивши служители на Държавна сигурност), отсъствието на лустрационен закон и здраво опънатия у нас политическия чадър над символите на погрома над България – например, паметниците на съветската армия в страната, които се бранят повече от всичко българско. Част от бившите колеги на протагонистите и на главните играчи в грабежа, наречен „преход”, са намерили тих пристан в Българска академия на науките (чието ръководство в прав текст заяви, че досието не те прави по-малко учен) и вътре в нея вършат същото, което техните побратими по служба (в Държавна сигурност) вършат в полето на  политиката и икономиката: нагло и безнаказано безчинстват. Това мълчание на БАН се представя сега пред обществеността като политическа независимост. Политика е всяко поведение и всяка практика, които имат отражение върху живота на хората, нациите и държавите. Когато това поведение под формата на мълчание е съучастническо по отношение както на един кървав и безчовечен исторически период, така и по отношение на кадрите на бившата Държавна сигурност, тогава то нито може да се определи като академично по дух, нито като политически неутрално или политически независимо. Оставям настрана и без коментар (относно политическата независимост) факта, че една не малка част от висшия научен състав на БАН, която на практика осъществява управлението на Академията, е получила академичните си степени и звания в годините на тотален „’червен’ политически ‘неутралитет’” на страната ни, а именно в годините 1980-1997 гг.

След като на 2-ри декември тази година (2010 г.) в сутрешния информационен блок на държавната българска телевизия водещият Марин Маринов се чудеше как от девет кладенеца вода да донесе, само и само да убеди (под формата на уж безпристрастен и равнопоставен – трима поддръжници на статуквото в БАН срещу един депутат от ГЕРБ – дебат за бъдещето на Академията) зрителите, че виждате ли, този нов Закон за БАН е много опасен и вреден за науката в България. То бива, бива безпросветност и тенденциозност, но тези не можах да ги издържа и седнах да напиша горните редове.

Тъй като очаквам да гракнат срещу мен началници и пиари от БАН, заявявам предварително, че нито съм участвал, нито ще участвам в написването на новия Закон за БАН. Нито съм част от структурите на партия ГЕРБ. Позицията ми е продиктувана само и единствено от несъгласието ми с начина, по който днес е структурирана и управлявана науката в България и от безпардонното (нямащо нищо общо с академизма) отношение на ръководството на БАН към всякаква проява на несъгласие с провежданата от него политика.

В заключение ще предложа две стъпки, осъществяването на които би допринесло за туширане на страховете на моите колеги, че с преминаване на институтите към МОМН последните ще изгубят своята автономност и ще станат лесна жертва на политически намерения.

Първо, МОМН трябва незабавно да излезе със специална декларация от две точки: 1) реформата на Академията ще се проведе по модел и процедури, изработени, специално за България, от авторитетна европейска научна институция. (Това е неизбежно и причините за това са много.); 2) докато бъде изработен този модел и бъдат предложени съответни процедури от тази авторитетна европейска научна институция, преминалите по силата на новия Закон за БАН институти към МОМН няма да бъдат трансформирани (освен в случаите на ясно и мотивирано заявено желание от страна на институти, които сега са слети по един глупав начин, да се отделят отново като самостоятелни) или закривани.

Второ, що се отнася до автономността на институтите (и защитата им от политически произвол) към МОМН в бъдеще (след структурното и управленско реформиране на БАН по модел на авторитетна европейска научна институция и последващо написване, съобразено с тези промени, и приемане на нов окончателен Закон за БАН, т.е. след 2 години, примерно) тя трябва да бъде гарантирана чрез специален член в Закона, в който да се казва, че закриване или преструктуриране на институт може да става само след две последователни отрицателни атестации (каквато е практиката в други страни по света) – през две или през три години след първоначалното оповестяване на формата и начина на атестиране - на научното звено, провеждани по образец, заимстван от други развити в научно отношение страни или с участието на учени от други развити в научно отношение страни. Тоест, това трябва да бъдат атестации по външен образец или атестации, провеждани с участието на учени от други страни пак по външен образец. Така всеки институт ще има на разположение 4 или 6 години (от датата на оповестяването на формата и начина на атестиране) да се докаже (и в местен, и в международен план) чрез своята работа. Годните ще оцеляват и просперират, а другите ще бъдат преструктурирани или закривани след този 4 или 6 годишен период (удължен със срока до първоначалното оповестяване на формата и начина на атестиране). Така е навсякъде по света. Трудовите договори с научните сътрудници и помощния персонал ще бъдат сключвани за периода на двете атестации, т.е. за 4 или за 6 години, след което те или ще бъдат продължавани, или прекратявани.

Ако горните две предложения се вземат предвид, това би гарантирало, струва ми се, както автономността на институтите, така е независимостта им от конюнктурни политически решения относно тяхното преструктуриране или закриване.