Безспокойствата на Бойко Борисов

Бойко Борисов, министър председател на България, благоволи да отрони по адрес на Синята коалиция, имала до този момент глупостта да го подкрепя, следните премъдри слова:

“Истински се радвам, че това са изсмукани скандали от пръстчетата на тези хора. Аз, когато трябва да сменям министри, ги сменям, без да питам никого и без да чакам някой да ме подсеща. Непрекъснатите им нападки срещу правителството само доказват, че не искат то да изкара мандата си. Статуквото е ясно - синьо-червено. Просто отдавна не ги следя - единият ден е Иван Костов, а другият е Мартин Димитров. Всеки ден по някоя глупост казват.”

Поводът е, че сините най-сетне събраха кураж да го предупредят, че скандалите, свързани с неговото управление, напоследък са твърде много – и че няма да може за в бъдеще да разчита на тяхната подкрепа, ако не демонстрира политическа воля за осъществяване на обещаните реформи – включително и като направи промени в кабинета си.

Не че има някаква изненада в проявената от премиера безцеремонност. Той открай време се държи с колегите си от ЕНП като с последни боклуци. Неговото селяшко високомерие начева от отказа му да ги приеме като коалиционни партньори – и продължава до ден днешен, като разчита в наглостта си основно на два фактора.

Първият е, че десните нямат избор – защото нямат електорален потенциал да бъдат алтернатива на неговото управление. Ако не го подкрепят, могат лесно да бъдат обвинени, че работят за БСП и псевдо-президента Първанов.

Парадоксално е обаче, че Б.Б. и досега пришпорваше техния страх от подобно обвинение буквално всяка седмица, като по този начин задушаваше в зародиш всяка критичност от тяхна страна – а те продължаваха да прекланят главици и да се примирават със съдбата си на партии на доизживяване – вместо да си спомят каква беше реалната им политическа мисия, за която в началото на прехода им бе гласувано доверие от всички, които искаха радикална промяна в политическата система.

(Бойко Борисов не иска това. Той иска да играе Тодор Живков в осъвременен и усъвършенстван вариант – и го прави – засега с успех.)

Вторият фактор е, че ЕНП си прави политическа сметка не с оглед на някакви си там нравствени критерии, а с оглед на присъствието на неговите депутати в европейския парламент. Сметката прочее се оказа точна, а ЕНП се доказа като политически бакалин. Явно дори и вече очевадния факт, че единствените реални партньори на ГЕРБ са крайните националисти от Атака, не е в състояние да разтревожи християндемократическото семейство.

Има обаче нещо парадоксално в поведението на българския премиер, което дори при неговото политическо простодушие все пак се нуждае от обяснение. Правителството на ГЕРБ е правителство на малцинството – и зависи от парламентарната подкрепа на политически партии, с които не го обвързват никакви договорени по какъвто и да било начин отношения.

Досега Бойко Борисов разчиташе на подкрепата на три от тях: ДСБ, СДС и Атака. Сега, когато сините се престрашиха да го отсвирят, остава само една. Не Волен Сидеров, а най-хрисимият политик на света да беше неин лидер, пак щеше да бъде изкушен да извива ръце и да черпи бонуси от тази си позиция. Няма как ако не самият премиер, то поне малкото мислещи хора в ГЕРБ да не съзнават това обстоятелство. И очевидно са го осъзнали – и са направили нужното, след като Волен бабаитства засега само на думи.

Отговорът вероятно се крие в друго едно негово изказване, пак по адрес на “синьо-червеното статукво” (този израз Б.Б. е чопнал от своите изповедници във в. “Труд”). Според него “единодействието и синхронът между щабовете на Първанов и Костов не ни учудва ни най-малко”. Което си е чист ефект от психиката на професионалния ментарджия – прехвърляш на чужд гръб онова, което самият ти си надробил.

Има една единствена причина Бойко Борисов да бъде дотолкова спокоен, отваряйки напълно ненужен му фронт вдясно и залагайки правителството си само на кафявата карта на Атака. И тя е, че междувременно се е разбрал потайно с някой и друг фактор, от който всъщност зависи политическото му оцеляване.

Това не се случва за първи път в политическата история на прехода. През 1993 и 1994 г. СДС внесе цели седем вота на недоверие срещу кабинета на Любен Беров, чието управление бе основен фактор за поредното изцеждане на държавата в джобовете на червени олигарси (не случайно го наричаха “правителството на Мултигруп”) и – което беше по-важното: за заякването на сенчестите бизнеси и престъпните групировки. Тези вотове до един пропаднаха – с гласовете на БСП, които съхраниха този престъпен кабинет достатъчно дълго, за да могат след това да припишат на негов гръб всички беди (а с това и на гърба на СДС – зер не друг, а сам “синия” президент Желю Желев бабуваше над неговото създаване така, както Първанов над тройната коалиция!) – и след това да спечелят изборите.

Намираме се в аналогична ситуация. БСП е твърде слаба, за да поема властта сама. Затова трябва да се намери някой, който да изконсумира негативите на кризата и паралено с това да омаскари дясното като политическа позиция. Левите ще крепят този някой докрай – в името на “националните интереси”. След това ще оберат неготивния вот и ще дойдат във властта на бял кон – чисти и невинни – както винаги.

Разбира се, този път политическата интрига не е замислена тъй ачик, както беше през 1992, когато БСП сключи стратегическия си съюз с Доган, свиден и ненарушим и до ден днешен. Този път Бойко Борисов не се е разрал пряко с БСП, а само с част от нейния потенциал и нейните депутати в пленарната зала. Тази част, на която принадлежи бъдещето.  

Разбрал се е с Георги Първанов. С неговото Аз Буки Веди Гоце. Тъй че няма защо толкова да се питаме кой е факторът, който му позволява да проявява такава арогантност спрямо колегите си от европейската десница.

Вижда се и с просто око кой е всъщност този фактор. Защото не между щабовете на Костов и Първанов има синхрон, а между неговия и този на българския псевдо-президент. Доказателство: Южен поток и АЕЦ “Белене”. Бойко Борисов гарантира изпълнението на Първановия “голям шлем”, който е чисто, стопроцентово предателство на българските национални интереси. И не скандалите го безпокоят, за да седне с гол дирник върху таралежа на Синята коалиция.

Безпокои го факта, че десния ултиматум е задвижен именно поради енергийното му приставане на Путин – като в него подписания меморандум за АЕЦ “Белене” е формулиран точно така: като национално предателство.

Безпокои го обстоятелството, че основният му политически гарант в Европа – премиерът Силвио Берлускони, съвсем наскоро беше изобличен като директен проводник на руските интереси в Европа – и че същият май вече се замисля как да напусне политиката, за да излезе читав от забърканите каши.

Безпокои го – и то много го безпокои и стремителното рухване Скъпоценното му: на политическия рейтинг – и особено пък това, че е вече на пето място в класацията на евентуалните кандидати за президент – а на първо е Кристалина Георгиева, от която просто няма как да се очаква да бъде изпълнител на чужда воля.

Безпокоят го наистина много неща. И на този безпокоен фон вероятно дори и безобразията на Вежди в Италия, превръщането на скъпата му “Южна дъга” в трасе за водни спортове и фалшивата диплома на протектираната лично от него пожарникарска щерка му изглеждат като изсмукани от пръстите скандалчета.