ЗА „ЧЕРВЕНО-СИНЯТА МЪГЛА” И ЗА ДРУГИ ПРИЗРАЦИ

Игнорирането на лявото и дясното в никакъв случай не гарантира движение право напред. Обратно: в българската политическа практика винаги е водело до падане право назад.          

     През миналата седмица премиерът Бойко Борисов с охота употреби словосъчетанието „червено-синя мъгла”, което беше много популярно по времето, когато той е бил охранител. Това словосъчетание се роди като метафора в средата на деветдесетте години. Не съм сигурен относно авторството му, но в спомените си го свързвам с Жорж Ганчев, който го преекспонира хиляди пъти в две-три предизборни кампании. Именно чрез Жорж Ганчев метафората придоби уродлива гражданственост.

     В груб политически смисъл „червено-синята мъгла” заковава еднозначно: и БСП, и СДС са боклуци. В по-широк социо-културен смисъл тази метафора придава съвременна аура на една по-стара прословута българска фраза - „и едните, и другите са маскари”.

     Между фразата на Бай Ганьо и тази на Жорж Ганчев лежат точно сто години. Време, през което страната ни не е променила кардинално мястото си в континенталната политическата география. И по времето на Бай Ганьо (90-те години на ХІХ век) и по времето на Жорж Ганчев (90-те години на ХХ век) обществото ни трескаво мечтае да настигне Европата.

      Политическите причини за появата на метафората „червено-синя мъгла” се крият от една страна в нежеланието на червените - въпреки огромния политически, икономически и електорален ресурс непосредствено след 1989 г.  - да предприемат радикални промени в устройството и функционирането на българското общество. От другата страна е невъзможността на краткотрайното синьо управление през 1992-1993 г. да проведе реформаторска политика с далеч по-малкия си ресурс. А хората бързаха, натоварени с огромни очаквания.

     Някои анализатори виждат най-голямата грешка на българския преход в  Кръглата маса. Не знам дали имат право, но факт е, че нито тогава, в самото начало, нито на първите избори, нито по-късно някой изрече простичката и разбираема за всички фраза: „В България ще се строи капитализъм”. Това реално остави обществото ни без ясно формулирана цел и в крайна сметка капитализмът в България бе построен наистина тихомълком, въпреки шумните скандали.

     Липсата на формулирана цел освободи политическата класа от необходимостта да закове приоритетите, подстъпите и най-вече правилата. Страхът от електоралната реакция към думата „капитализъм” доведе до редукция, до стесняване територията на идеологиите в партийния живот. Сякаш на политическите партии им беше по-леко без конкретни идеологически формулировки.

     Нямаше „про” и „контра”. Имаше само „контра” – едните са антикомунисти, другите са против приватизацията, връщането на земята и НАТО. Макар да бе единствено възможното, това позициониране бе деструктивно в природата си и действително погълна огромно количество празна политическа енергия.

     И все пак, въпреки всички деформации на социалния живот в страната, необратимо бе отхвърлен старият начин на политическо живеене – еднопартийният. Това бе най-важната от всички политически случки през последните двайсет години. Политическият плурализъм стана гарант за провеждането - бавно, болезнено, половинчато, а понякога и уродливо - на всички важни реформи.

     Но точно тук сработи безотказно българската историческа нетърпеливост, българската припряност, българската „ускореност”, в крайна сметка българската незавършеност. Понеже никой не се ангажира със сроковете на промяната, не назова предварително трудностите и тяхната дълготрайност, хората бързо загубиха търпение.

     Неочаквано, но някак логично се появи фаталното българско неразбиране на плурализма като гръбнак на демокрацията, гарантиран единствено от политическите партии. Че политическите партии са единственият начин за политическо живеене.

     Извън партиите няма гаранции за здравословно обществено развитие. И тогава, когато се говореше против партиите, и сега, когато се говори против тях, това по същество е политическо говорене в полза на някакъв вид авторитаризъм.

     Употребата на „червено-синята мъгла” не е упрек за една или друга негативна страна от управлението на червените или на сините, а неудържимо желание те да не съществуват. И още нещо много важно – за тяхното пълно идеологическо и политическо изравняване.

     Рупорите, които изговаряха явно или скрито метафората за „червено-синята мъгла” останаха фигури без историческа територия. Фигури за лесна забрава. Жорж Ганчев потъна като хартиен титаник заедно с бизнес-блока си. Царят, великият разбивач на двуполюсния модел, се стопи на някакъв несъществуващ екватор, подобно на ендесевето си.

     Не искам да пророкувам бъдещето на Бойко Борисов. Но той със сигурност не е партиен човек. Дори началното партийно строителство на ГЕРБ беше поверено на друг човек. Това далеч не е единствената причина да смятам, че ГЕРБ не е истинска партия.

      Едноличните интервенции на премиера, изместващи необходимостта от реален партиен живот в управляващата партия, също са периодични индикации за политическата „ненормалност” на ГЕРБ. За какво са ни политическите партии и въобще политическият живот, когато може един отделен човек (ах, колко хубаво е той да има черен колан по карате и  кожена тужурка!) да ни плаща заплатите, да ни повишава пенсиите, да регулира данъците и да строи магистрали и метростанции?

     Убедената употреба на термина „червено-синя мъгла” от страна на премиера е опасно политическо говорене против партиите изобщо. Глуповатото забравяне, че все пак се намират по стечение на обстоятелствата в синия европейски партиен сектор, не е израз само на безкултурието, в което дори официозните медии вече уличават управляващите.

     Очертаването на това, което си, чрез онова, което не си („аз не съм от червено-синята мъгла”), не може да бъде похват на политическото самоопределение. Поне в български условия не върви. Жорж Ганчев искаше да бъде нито син, нито червен и сега е никакъв. Царят искаше да бъде нито червен, нито син и сега също е никакъв.

     Не ме притеснява, че и Бойко Борисов с откровеното си желание да бъде нито син, нито червен, след време ще бъде никакъв. Притеснява ме игнорирането на партийния характер на обществения живот. Наглото говорене срещу партиите, безогледното преследване на рейтинга като единствен политически индикатор и гонитбата на народната любов с ножица в ръка могат да превърнат опасността от путинизация на страната в катастрофална реалност.

     Още повече, че тревожни сигнали идват и от други посоки. С „червено-синята мъгла” на Волен Сидеров и на Яне Янев сме свикнали, но подобен глас вече извиват и откъм АБВГ. Чрез новото си надпартийно формирование президентът по същество атакува партийния характер на политическия живот. А когато и президентът, и министър-председателят на една държава мислят антипартийно, то демократичните устои на тази държава със сигурност не са в ред.

     Политическите „проекти” на изброените по-горе индивиди имат антиидеологически облик. Общото между тях е, че партиите съществуват като средство за достигане до властта, но не и като средство за нейното упражняване. Отхвърля се задължителната триетапност на всеки политически ход – партийна идея, правителствено предложение, законодателно решение. Не си спомням партия ГЕРБ да е употребила поне веднъж този политически алгоритъм.

     Такъв тип партии са процедурен придатък на своя лидер и разделното им съществуване е невъзможно. Партия, която слиза от сцената заедно със своя лидер, е пълна бутафория. Освен „червените” и „сините” никоя друга формация по време на прехода не можа политически да надживее лидера си. Ето защо онези, които не виждат в червения и в синия сектор здравите партийни традиции, имат увредена политическа оптика.

     Антипартийността, изразена метафорично със словосъчетанието „червено-синята мъгла”, е много опасно заболяване на българското политическо мислене. В нормалната политика индивидуални спасители не трябва и не може да има. Там има само партии и те не могат да бъдат други, освен сини или червени. Могат да бъдат по-сини или по-червени, по-леви или по-десни, но никога нито едното от двете. Дори зелените по правило са или червени, или сини. Затова в българския политически център няма какво друго да се види, освен едни изцапани жълти гащи, прострени на телта между червената и синята ограда.