За днешното ръководство и бъдещото устройство на БАН

Днес, в стремежа си да запазят статуквото в БАН, представителите на нейното ръководство го идентифицират с академичната автономия, а себе си изтъкват като гарант и символ на тази автономия. „Ние сме демократично избрани и управляваме в съответствие с демократичен устав” е единият лозунг. Другият е, че „БАН не може без своето ръковдство, така както държавата не може без правителство”.

Преди около половин година в една статия анализирах основните нормативни документи, определящи днешното устройство на БАН – твърде краткият и общ като постановки Закон за БАН от 1991 г. и доста подробният, с конкретни нормативни предписания Устав на БАН от 1994 г. През това лято се направиха известни промени в Устава, но те не промениха съществено неговия нормативен дух и основните му принципи. По-долу резюмирам основните изводи от тази статия.   

Днес БАН функционира като йерархична, вертикална структура с големи правомощия на централното й ръководство и особено на нейния Председател. Тази структура е наследена от „демократичния” период преди 1989 г. и възпроизвежда апаратния, номенклатурния характер на ръководството – неголяма група хора, стремяща се да запази и ползва властовия ресурс на централизираното управление.

С голямо значение за централизирания модел на управление на БАН е уставната привилегия на Управителния съвет (УС), начело с Председателя на БАН, да определя и назначава директорите на научните нститути, без да се съобразява със съответните научни колективи. Така централното ръководство запазва за себе си позицията на патрон, директорите стават клиенти, а институтите се оказват лишени от реална автономия. Едно от следствията на тази „демократична” практика е дирижираният избор на представители на институтите (обикновено директори и техни приближени) в Общото събрание (ОС) на БАН, в резултат на което то се превръща от „висш орган за ръководство и управление” (ЗБ, чл. 5/1) в събрание, легитимиращо решенията и действията на УС.

Може да се обобщи, че БАН днес има автономия, но тя е за централното й ръководство, т.е. за академичната номенклатура. С оглед на тази констатация интерес предизвиква въпросът за възможностите за промени в Устава на БАН. Той не е уреден в самия Устав. Поставен е срамежливо в Правилата за работата на ОС на БАН: „Чл. 28. (1) Проекторешения за промени в Устава на БАН и тези правила могат да внасят: 1. Управителният съвет на БАН; 2. Групи от най-малко една трета от общия брой на членовете на ОС.” Членовете обаче не са на щатна длъжнаст в ОС и вероятността да се организират в изискуемия брой, т.е. поне 42 души (представителите напр. на всички хуманитарни институти в ОС са общо 17 души), по какъвто и да е въпрос е практически нулева. На тези „демократични” възможности за нормотворчество би завидял и Макиавели.

В порива си за повече „демокрация” при изборите през м. февруари, 2008 г., представителите на академичната номенклатура подкрепиха 4-я пореден мандат на акад. Юхновски и всъщност прегърнаха идеята за пожизнен Председател на БАН. Тогава на дългогодишния зам.-председател акад. Съботинов се падна ролята на 2-я кандидат, който си прави отвод в сюблимния момент. Мотивът му за това е, че „акад. Юхновски напълно заслужава да заеме отново поста” (old.duma.bg/12.02.2008), че приемането на номинацията от негова страна ще „е предателство спрямо акад. Юхновски” (в. „Сега", 12.02.2008 г.). Поради фактори извън БАН пожизненото председателство не се случи. Сега Председател е акад. Съботинов. Около него, в УС или в ОС на БАН са и повечето участници в посочените избори, и заедно правят реформа. Изненада ли е тогава, че до днес няма задоволително обяснение за силово наложените структурни преустройства, че в суматохата около сливането, вливането и преобразуването на повечето институти изчезнаха конкретните препоръки на скорошния международен одит, че реформа в централизираното управление на БАН всъщност няма и не се предвижда?

Тезата, че „БАН не може без своето ръководство, така както държавата не може без правителство” се артикулира обикновено от номенклатурни представители на точните науки, които, по традиция от времето на зрелия социализъм, доминират в ръководството на БАН. Не че БАН няма нужда от ръководство, но аналогии като „правителство на Р България – управителен съвет на БАН” и „Народно събрание на Р България – общо събрание на БАН” не са коректни. Присъствието в правителството и представителството в Народното събрание е политическо, т.е. на базата на възгледи за политики във всички сфери на обществения живот, отразени в официалните документи на дадена партия. Те се отличават изцяло или частично от съответните възгледи и документи на останалите партии, и са в съревнование с тях за спечелване на обществена подкрепа. В академията политическо присъствие няма. В общите органи на научната академия има представители на различни направления и институти, които не са в ситуация на противоборство или съревнование помежду си (няма как да се съпоставят и съревновават например изследователи на полимери и литератури). Предназначението на общите ръководни органи е гарантирането на равнопоставеност на съставните за академията направления и институти, и отстояването на общоакадемичните интереси в общественото пространство. За тези, чието хуманитарно образование след средното училище се изчерпва с изпитите по исторически и диалектически материализъм, ще отбележа, че от времето на Платон до днес идеята „академия” означава свободомислие и отношения между свободни субекти, сред които старшият – преподавател, координатор, председател – е primus inter pares. В този смисъл политическата аналогия за академията е демокрацията. Политическата аналогия обаче за днешния управленски модел на БАН, според ония категории, дадени още от Аристотел, е псевдодемократичната олигархия.

БАН трябва да запази своята автономия. Държавата има нужда от изучени чиновници, но превръщането на учените в чиновници не е в интерес на обществото, вкл. на държавата. Като автономна организация БАН трябва да има свои изборни ръководни органи, конституирани на базата на академичен, на действително демократичен устав. Те следва да се занимават с устройството и поддръжката на общоакадемичните спомагателни звена и имоти, да улесняват и координират връзките между отделните институти, да инициират обществени дискусии по значими проблеми на научното познание, на стопанския и културния живот в страната, и да изискват активното участие на академичните институти в тях, да съдействат на държавните органи в разработването на програмни документи за развитието на науката в България, да посредничат за решаването на проблеми, възникнали в отношенията на отделни институти с държавни органи и обществени организации.

Ръководството на БАН обаче не може да третира институтите като частни фирмени подразделения, лишавайки ги от тяхната научно-организационна, административна и финансова автономия. Тази практика не само опорочава академичната идея, тя обикновено е и израз на номенклатурна некомпетентност.

В споменатата по-горе статия изтъкнах абсурда на скорошното гласуване на структурни преустройства в ОС на БАН, когато с гласовете на физици, математици и химици се закриха съществуващи и се създадоха нови институти в направленията на хуманитарните и социалните науки, и обратно – философи и социолози, историци и археолози „вещо” помогнаха за аналогични преустройства в направленията на точните науки. Настойчив инициатор в случая бяха водещите фигури в УС на БАН и няколко техни енергични поддръжници от ОС - до степен, че при неблагоприятно първо гласуване, налагаха второ, че и трето гласуване, т.е. до постигане на желания резултат.

Изводът по отношение на ОС на БАН е ясен – не бива да му се вменяват несвойствени функции. Създаването, закриването и преобразуването на основни научно-изследователски звена в най-значителния научно-изследователски център на България е национален въпрос и следва се осъществява с усилията на националния интелектуален ресурс в съответните области – след подобавъщо обсъждане и постигане на максимално възможния обществен консенсус.     

Ред „компетентни” изяви регистрира днешният разнороден (с представители от различни направления и институти) 25-членен състав на УС и с упражняването на привилегията си да избира директорите на научните нститути - изяви, при които изборът на УС е в разрез с вота на съответните научни колективи (обикновено с по няколко десетки хабилитирани учени). Сред най-пресните примери са последните директорски избори в Института за етнография и фолклористика с етнографски музей и в Националния археологически институт с музей, приключили в УС на БАН на, съотв., 01.10.2010 г. и 22.11.2010 г. Парадоксално в тези два случая е това, че изборът на УС е в разрез не само с предпочитанията на учените от институтите, но и с предложенията на експертни комисии, в които влизат известни професионалисти от съответните области, определени от самия УС!

Коментарът за тази дейност на днешния УС е излишен. Поведението на водещите му фигури показва, че „нищо старо не са забравили и нищо ново не са научили”. Изводът за бъдещия подобен орган в структурата на БАН е, че управленските му функции следва да се сведат до изредените по-горе общоакадемични дейности. 

Логично идва ред на въпроса защо днешното ръководство на БАН желае да запази на всяка цена властовите си правомощия, гарантирани от „демократичния” Устав? Вероятно някои негови представители са обсебени от месианското чувство за „водачество на академията”. Вероятно щеславието да управляваш няколко хилади учени е част от отговора на въпроса. Може би го има и страхът на апаратчика, че трудно ще придобие или възстанови трудовите навици на редовия учен ако се наложи да сдаде началническия пост. Със сигурност обаче това желание е подплатено и от материални интереси. Ето някои реални или възможни облаги на академичната номенклатура:

-         високи заплати (с оглед на тези на редовите учени), които ръководните кадри сами си определят;

-         съвместяване на две или дори повече длъжности (напр. пост в централното ръководство пост в администрацията на института, от който идва ценния кадър), което означава значителни добавки към заплатите;

-         привилигировано включване в изследователски проекти (напр. като ответен жест на благодарни институтски директори), което е обвързано с прилични хонорари.

-         улеснено придобиване на академично звание („член-кореспондент” или „академик”), което дава право на допълнително пожизнено възнаграждение;

Днес информация за заплатите и останалите доходи на централното ръководство на БАН не се обявява. Въпреки прокрадналите се сведения в медиите, тази тема не се обсъжда в ОС на БАН. Не се обсъждат и финансовите условия на договорите за съвместна дейност на академични звена с частни фирми, както и на договорите за отдаване под наем на имоти на БАН. 

Данните за материални облаги, макар и непълни, са в унисон с разгледаната по-горе управленската философия и практика, и затвърждават убеждението, че днешното ръководство на БАН е нужно преди всичко на себе си.

Дискутираната в момента нова нормативна уредба трябва ясно да регламентира не само реда, но и условията за заемане на управленски постове в БАН – с публично оповестени заплати, без съвместяване с други длъжности, без участие в конкретни проекти, които биха могли да доведат до конфликт на интереси. Ако функциите на даден пост включват разпореждане с финансови средства и решения за стопанисване на академични имоти, то задължително изискване към титуляра би следвало да е осигуряване на пълна прозрачност за тази му дейност. Прочее, това са условия и изисквания, които е редно да се предявят към всеки кандидат за ръководна публична длъжност изобщо.