Рождественско киноевангелие за сърцата и душите

    І.

Животът на Труман Бърбанк – земен жител, посаден в кокетно саксийно градче, си тече монотонно и вяло. Всеки ден той си купува своя любим вестник, поздравява се по един и същ досаден начин със съседите и познатите си, разнася някаква още по-досадна чанта… и така отново и отново. Понякога фантазиите на сладкия сухар се надигат на пръсти в тая тъй протяжна реалност, ала всеки път, когато той прави опит да я напусне, сякаш нещо се изпречва на пътя му и го възпира. Той не пропуска да го забележи, естествено, обаче дали това му се струва твърде подозрително?
Една млада дама се влюби в него и не можеше повече да прикрива истината. Обичта й с погнуса отхвърли цялото унижение, на което беше подложен нейният любим. Тя му каза, че всичко в живота му е една измама. Че всичко около тях е просто един декор, едно огромно студио, едно безкрайно риалити шоу. Че стотици камери са скрити навсякъде, за да запечатат онова, което се случва с него, за радост на многомилионните му почитатели, поглъщащи го през шпионката на малкия екран. Най-близкият му приятел, дори неговата съкреватница – режисьорът на рейтинговия фарс се бе погрижил добре да избере обиграни артисти за тези ВИП-роли. Прецизно бе обмислен и най-дребния детайл в сценария. На помощ бяха призовани даже природните стихии, режисирани така, че да засилят въздействието му върху зрителската аудитория.
Програмата бе зададена по такъв начин, че да се изпълнява безотказно.
Жертвата беше вкарана в капан, за който си нямаше и представа.
“Шоуто на Труман” трябваше да продължи да носи наслада за широката публика, настанила се в своите модерни Колизеуми, както, разбира се, и полагащата се тлъста печалба за неговите автори.
И какво? Вестоносецът на истината, който единствен обичаше заблудения, вързания и осъдения на това фалшиво озвездяване човечец, че да се опита да му отвори очите с нея, беше изкаран умопобъркан. Милите маски на клоуните се набръчкваха гротесктно, когато трябваше с всички сили да прикрият измамата и да ликвидират тоя пробив в цялостната постановка.
Ала вече ставаше все по-трудно и по-трудно да удържат на нарастващия копнеж на пленника по свободата. На надигащия се у него порив да търси и да намери истината за себе си, както и за онова, което той се бе оставял с такова греховно равнодушие да му се случва. Печати, щампи, клишета, житейски лъжи, философски илюзии, религиозни химери – всичко, което натрапената реалност бе просмукала в съзнанието му, трябваше да бъде издирено и разчупено. Но едва ли това можеше да се случи там, където той беше подвластен на тях и на нищо друго по каприза на режисьора, без да има какъвто и да е избор в този свой инсцениран живот.
Сега пленникът трябваше да пробие неговия декор, ако все още жадуваше да полети на крилете на мечтите си.
И той дръзна да го направи.
Откъде започна бягството му ли? Точно оттам, където неговите страхове, ужаси и кошмари бяха си направили леговище в неговото сърце. Където раните му зееха отворени и все още кървящи. Където се надигнаха бурите и огромните приливни вълни. Където заплашително засвяткаха гръмотевиците, мятани с гняв и истерия от режисьора на проваленото шоу.
“Не виждаме отвъд избора, който не разбираме” – бе казал Оракулът на Нео в “Матрицата”. Обаче осмислим ли веднъж избора си, ние проглеждаме надалеч. Тогава придобиваме силата да напуснем света на виртуалните фалшиви престави и да се борим с цялата сган от негови агенти, които се опитват да ни унищожат.
Подобно на “агент Смит”, те се клонират и множат, домогвайки се до това, което бие в гърдите ни. И успеят ли да го направят, те увеличават армията на демонските въплъщения. На безсърдечното, безсъвестното, безкрупулното, често пъти звучащо твърде усложнено, изглеждащо доста модерно и технократски, ала извадено от опаковката си, демаскирано, всъщност, като онова прастаро обикновено Едемско зло. Зло, чиято цел винаги е била да приспива човешките чада в кувьози, хранейки се с техните жизнени сокове, а в замяна на това да им предоставя програмния ерзац на една сънувана, миражна реалност.
“Социалната Матрица издига в култ всичко безполезно, предлага ти безумни забавления, които не забавляват, образование, което не просвещава, работа, която те смазва. Принуждава те да мислиш по начин, който ти е противен. И ти служиш на нейните цели, но не и на своите. Щастие при такъв терор е невъзможно”, както споделя една анонимна нейна жертва.
И ако трябва да има революция срещу Матрицата, както и срещу нейния духовен първообраз, тя няма да се осъществи единствено с храбрата отбрана на нашите укрепени земни позиции. Ние ще спечелим битката, обаче не когато се отбраняваме. Ние ще я спечелим, само когато атакуваме. Ние – Църквата, а не ти или аз поотделно. Когато придобием мъдростта и куража да се изправим срещу ония високи тронове на нечестие там горе, откъдето биват изпращани срещу нас цели пълчища от демонични агенти.
Нео унищожи програмата “Агент Смит”, като влезе в нея.
Избраният ослепя за естественото, но духовният му взор го отведе право в щаб-квартирата на врага.
Така Христос слезе на земята и се идентифицира напълно с нас.
Тогава умря, пригвозден от греха ни; възкръсна на третия ден; срази началствата и властите на Луцифер; и зае отново мястото си на триумфиращ Бог на Своя свят Престол.
Сигурно помните необикновената зла сила, която притежаваше Единственият Пръстен от филмовата трилогия “Властелинът на пръстените”. Какъв метафоричен образ на Греха! Защото той бе изкован от древния властолюбив демон, за да държи в подчинение народите. Духът му се бе излял целият в това негово поробващо творение. Дух, с който влизаме в завет, ако приемем върху себе си белега на неговата същност. А ако приемем белега на Звяра, той неизбежно ще ни превърне в своя беснееща глутница зверове (подобни на орките, може би, макар те да ни се струват фантастични персонажи). Защото никое друго създание под тия небеса няма такава титанична мощ да деформира, да извращава, да оскотява човешките същества до мозъка на техните кости, да поробва мислите им без никакви скрупули, да използва думите им като епидемии и зарази, да сее масова смърт навсякъде със злите им дела.
Пръстенът на Греха наистина обвързва Господаря си с тези, които са го избрали – до гроб и дори до самия огнен ад.
Точно такъв избор направи печално известният Дарт Вейдър от хитовата поредица “Междузвездни войни”. В началото той беше рицар-джедай, който живееше не за себе си, а за мисията си – да използва Силата за отстояване на правдата и свободата в цялата Галактика. Но поддавайки се на изкушението да й обърне гръб, за да придобие за себе си власт и могъщество, той се преобрази в добре познатото ни същество със зловещата черна маска, в металически звучащият вселенски злодей, в личния сатрап на Владетеля на Империята, не подбиращ абсолютно никакви средства, когато се разправя с неговите и със своите врагове.
Вероятно, обаче, по-близък до обичайните ни представи за морално разлагаща се личност, вследствие на неустоимите дяволски съблазни, е младият амбициозен Кевин Ломакс от модерната готическа приказка “Адвокат на дявола”. В много отношения той може да се припознае като моделът, чийто живот се стремят да постигнат милиони хора по цялата земя. Тук са многото пари и необятната гама от удоволствия за плътта и душата, които могат да се купят с тях. Тук са бляскавите успехи и почти денонощното превъзнасяне върху пухените облачета на техните слави. Тук – изпълзели на това ниво, земните червеи са напълно убедени, че се превръщат в богове. Защото на тях им се покланя неизпълзялата още гмеж, останала да се вие и да се гърчи някъде там долу. А те… Те се покланят единствено на онзи, чийто дух ги е възцарил тук.
Оказва се, че да сключиш “Договор с дявола” е нещо твърде възможно и реално дори и в днешно време, макар подобна формулировка да ни напомня заглавие на старинна литография. Достатъчно е просто да бъдеш обсебен от основните ценности на съвременния свят – изгода, печалба, успех, власт, и то на всяка цена, без оглед на методите и средствата, и ти вече си си загубил душата. (Предполагам, мнозина от нас си спомнят емблемата на преуспелия утилитарист от кинохита “Уолстрийт” мистър Греко, с неговите надменни гурувски изповеди: “Алчността е нещо добро, тя е движеща сила на еволюцията. Само парите са от значение. Бъди играч… или нищо. Най-много от всичко мразя да губя”.) А изкусителната сила на Злото сякаш става все по-изобретателна, все по-лукава, все по-ненаситна и алчна за души. Дали няма да се засилва тогава и човешката страст към него?
Както добре е показано във филма, в своето владение митичният собственик Джон Милтън се старае да режисира и направлява всички събития, ала той, все пак, си остава зависим от изборите на доброволно подчинилите му се негови служители.
Неговата сила, всъщност, е в тяхното невежество.
А тяхното невежество, стигащо до безумие – то не е ли в това, че те дори не подозират какво му продават на такава невероятна безценица?
 
           ІІ.    
Стю Шепърд от трилъра “Телефонна клопка” е друг типичен герой на своето време. Напереният медиен консултант може да вихри такива лъжи, че с тях да възпроизведе каквото си поиска природно бедствие, подобно на могъщия режисьор от “Шоуто на Труман”. С тях той безцеремонно си пробива път към парите, успеха и славата, без въобще да му мигва окото. Трябва му само един телефон и тогава ела да видиш какво става. Обаче както доста често се случва в живота, нашите дарби, управлявани с такова високомерие и самомнителност, имат навика да се превръщат в собствените ни проклятия. Царят на телефонните фиести попада в клопката на една съвсем обикновена улична телефонна кабина. Пред невидимото дуло на някакъв незнаен терорист, който се вживява в ролята на “Гласът на Страшния Съд”. Пред ужаса от ненадейно надвисналата сянка на смъртта, ошашавеното и смалено подобие на някогашния Стю започва да признава греховете си един по един. В началото той не разбира какво точно става, но изправяйки се лице в лице срещу тях – нещо, което никога преди това не е дръзвал да направи, словесният факир и жонгльор изведнъж вижда истината за самия себе си. И тя е толкова фрапираща и гнетяща, че неговото сърце не издържа и то я изповядва публично пред хора, напълнили цял един площад. Съкрушителна сцена, която за мен е една от най-стойностните във филмовото изкуство.
    
Само че аз си мисля: каква криза трябва да ни сполети в живота, та ние да осъзнаем в края на краищата по каква греховна плоскост се е плъзгал надолу той? Да прогледнем отвъд мимикрията и благовидността на делата си, с които заблуждаваме толкова много хора кой, всъщност, е нашият истински “аз”. За да видим чак размътилото се дъно на мотивите ни и какво се крие, какво дреме там, когато тази мътилка се разсее. И дали мигът на просветлението и на моментното ни съжаление ще ни помогнат да изплуваме оттам, колкото да си поемем глътка спасителен въздух и после пак да потънем надолу, или ще разтупкат в гърдите ни такова искрено покаяние, че плодът от него да бъде собственото ни безкомпромисно решение за една цялостна, радикална и трайна промяна.
    
Иначе тия диви зверчета – душите ни, когато паднат в клопката или бъдат хванати в капана, намират всевъзможни начини да се измъкнат оттам.
    
Ала това ги прави само да оцеляват до следващия път, когато, може би, вече не ще има спасение за тях.
    
В “Дъщерята на генерала” една млада жена бе брутално изнасилена от цял взвод войници по време на военно обучение. Впоследствие тя бе принудена от баща си да потули това престъпление, за да не пострада имиджа на неговата мила академия. Но какво, мислите, се случва с греха, когато той бива зарит в гроба на душите ни така незаконно? Не му трябва много време и ето, възкръсва като зомби оттам, а неговата мисия е отмъстителна, страшна и смъртоносна.
    
Превърнала се в срамна мъжка превръзка за разгонените военни, в която те ежедневно да обърсват мръсотиите си, обезчестената  ничия дъщеря мъстеше безогледно за поруганата си чест. Разкапана отвътре и постепенно скапваща хубостта си отвън, мразеща и предизвикваща целия я заобикалящ свят, тя не можеше да не предизвика собственото си трагично убийство накрая. Защото прикритият, неизповяданият, непростеният грях, всъщност, в природата си е един наемен убиец и той не би могъл да стори друго с нас, освен да изпълни мократа си поръчка. Героите от “Линия на смъртта” също се добраха до това отрезвяващо откровение, когато лудостта им да експериментират с живота си ги отведе до тънката граница между този свят и отвъдното. Където греховете им само ги чакаха, за да се нахвърлят стръвнишки върху тях, та да могат да ги завлекат, ако могат, чак при себе си.
    
Всичко, абсолютно всичко, което си правил – или не си (по каквито и да е съображения), оказва се, има значение най-накрая.
    
Ако не свалим приживе маските и покривалата си, в измерението, което е извън времето и пространството, ние ще бъдем най-позорно разголени и безпощадно разобличени.
    
Нима си мислим, че като “Талантливият мистър Рипли” можем да наденем върху себе си нечий чужд живот, а нашите престъпления да останат незабелязани и ненаказани? И понеже не харесваме нашите лица, да си вземем “Лице назаем”? Така, обаче, няма да заличим осквернените си самоличности, от които искаме да абдикираме. А ако тръгнем сами да ги преследваме – така, както профайлър преследва психопат, най-много отново да попаднем в тяхната мъртва хватка. Свирепото им отхвърляне, превърнало ги в канибали като д-р Ханибал Лектър от “Мълчанието на агнетата”, не признава охранителни решетки, нито каквито и да е други прегради от материално естество. Те са обитавали най-дълбоките подземия на душите ни и затова знаят как отново да припълзят до тях. Неочаквани, коварни, таещи в себе си своя зловещ пъклен план против нас. Причиняващи паранои, шизофрении, раздвоения… направо цяло роене, а дори и пълен разпад на личността. Предаващи ни на сляпо лутане, обезличаване и изгубване.
    
Ако постоянно слагаме маските на фалша и лицемерието, за да изпълним своите мънички моментни цели, дали това няма да превърне нашето призвание, дадено ни отгоре, в “Мисията невъзможна”?
    
Осъзнаването на това да не знаеш кой точно си…Объркването от ролите, в които постоянно влизаш... И ужаса, когато не можеш вече да излезеш от тях... Обезличаването зад маските... И бягството в лъжите... Заграбването на чуждото (но то никога не става твое)... Безутешността всред заграбеното... И въпреки това – ненаситност за още, за още... Онази престъпна перверзия, отдавна надничаща през твойте очи... Демоните, които мразят да стоят вързани в тялото ти... Бясното преследване на призраците им.... Почти вечната безсъница от техните кошмари... О... но и това глождене на съвестта... И това самотничество, на чийто остров си бил захвърлен... Ти си се крил, ти си бягал постоянно... Преследвал си незнайно точно какво... И ето те сега тук... Толкова далече от всички... Ще замръзнеш от студ и никой никога няма да те открие... Без нито една абсолютна истина да си познал… И без нито една абсолютна ценност да си прегърнал... Паметник от ледена плът и кръв… завинаги недостъпен за човешката... за ангелската... за Божията любов...
    
Или просто още една вечно горяща в катрана на греховете си и в неизповядания си приживе позор хуманоидна факла… ненапомняща на никого, че някога… някъде… някой се е бил родил… а после е изчезнал безследно…
    
Без никога да е живял…
    
А като във “Франкенщайн”, уж имаме велики цели и знаем как да ги преследваме. Искаме да прославим имената си и да гравираме историята с паметните си дела. Но вместо това, осейваме земята с чудовищните си творения. Свидетелсващи за безумието на гордостта ни и за бесовете, стаили се в амбициите ни. Бесове, извращаващи нашата идентичност, нашите предназначения, нашите призвания, нашата автентична съдба. И самите те превръщащи ни в анонимни бесовски твари, които в напъните си да надскочат стотици пъти себе си (както това го правят бълхите), загубват първородните си имена.
    
Ето как в турбуленцията на шеметната житейска фиеста ние пропиляваме най-важното. Забравяме да живеем простичко и в съгласие с най-искрените и дълбоки копнежи на сърцата си, където Тоя, който ни е сътворил, е закодирал програмата за самосбъдване на нашето щастие. Сякаш всичко около нас е устроено така, че да ни побърка. “Очакванията на другите” и прочие тинтири-минтири съображения… Безумните крясъци на суетата, идващи от нейния Панаир, отново и отново се опитват да заглушат тихия гласец в нас, който ни казва кои сме и за какво сме създадени. Като в “Били Елиът”, ято от гарги решават роденият в орлово гнездо да оскубе крилата си и да се покрие с тяхната перушина. Но свободата да изберем това, за което сме предназначени, трябва да се извоюва не от някой друг, а от собствените ни воли. Да се открадне от света, който го е похитил и го е затворил в тъмничните си кули, е може би най-съдбовната битка за всеки един човек на тази земя. И явно, тя не бива да се печели само веднъж, а всеки ден да се влиза в нея, защото мисиите и призванията в живота ни са направо изяждани от ежедневния конформизъм.
    
В “Обществото на мъртвите поети” тази тъй скъпоценна истина е представена толкова завладяващо и вдъхновяващо! В един реномиран колеж, скован от правила и традиции като “Северния ледовит океан”, преподавателят по английска литература мистър Кийтинг е капитанът, който иска да качи учениците си на своя ледоразбивач, който да ги изведе в безбрежните свободни води на Световния океан. “Направете живота си неповторим – не се уморяваше да повтаря той, – вслушайте се в гласа на сърцето си. Защото колкото по-късно започнете, толкова по-трудно ще го чуете. Не се оставяйте на течението, не се примирявайте! Бъдете дръзки! Открийте нови територии! Отстоявайте индивидуалността си! Човек трябва да вярва в уникалността на идеите си, макар и другите да ги считат за странни.” Не е ли прекрасно да откриеш какво истински желаеш да направиш със своя живот?! Да искаш да можеш, да искаш да бъдеш… Да бъдеш ти самият – изцяло себе си, а не някаква половина, третина или четвъртина. Да бъдеш различен от останалите, а не просто поредният матрифициран безличен субект. Защото уникалното и красивото в душите ни се мери на кантар, разпродава се на килограм, или пък се изхвърля в кашони зад сергиите според вижданията на разни слепи и тесногръди догматици, тези, всъщност, вечни търговци на дребно. Защо да не можем да придобием сърца, “решени да търсят, да се борят, да намират, пред нищо да не се възпират”, както е възкликнал Тенисън? За да дадем на този свят “свой собствен стих”, както метафорично му приглася Уолт Уитман.
    
Нима не трябва така, както притежаваме едно уникално и разпознаваемо лице от плът и кръв, така да бъдат за нас и чертите на собствените ни духовни физиономии? Опознати, осъзнати докрай “отличителни белези” на идентичност и предназначение. Иначе само се лутаме между постоянно видоизменящите се сенки, полусенки и едва забележими отсенчици, между бледите като бели нощи полуочертани изображения, всяко от които с право би могло да мине за наше достоверно копие. Нашите безкрайни преображения, превъплъщения, прераждания и карми…
 
А всъщност – само едно хаотично шествие на някаква си безлика многоликост.
    
Пък после се чудим откъде ни дошло всичко на главата.
    
Ами от нея идва и пак върху нея се стоварва обратно.
    
Хей, но дали отхвърлените богоподобни “аз”-ове и Господни призвания не си “отмъщават” по такъв начин?
    
Щом като другите, които ги обикват, могат да възнаграждават…
    
Не мога да не си спомня за брилянтния “Амадеус”, когато мисля за това. Какво отвратително наказание само е да се вторачваш в дарбите и успехите на тези около теб, а да омаловажаваш и дори да презираш собствения си безценен потенциал! Да убиваш бавно и мъчително своя “Моцарт”, своя истински гений, а да крееш с изтлялото въгленче, въргалящо се в тъмнеещото ти гръдно огнище, всред плисъците на злобата, завистта, ревността, посредствеността, огорчението, интригантството и предателството. От жизненоважно значение е да си зададем тогава въпроса: а дали узурпаторът вътре в нас не е оковал в “Желязната маска” тъкмо ненавижданият наш двойник, който – макар и низвергнат в тъмницата, завинаги ще си остане единственият законен наследник на престола на нашия живот? Онзи зачатък на автентична божествена личност, който трябва да бъде първо освободен със силата на свободната ни воля, а после оставен да расте, да съзрява, за да може да положи, в крайна сметка, жезълът на управление върху цялостната ни житейска съдба. Да я промени из основи и да я въведе в добруването на нейния “Златен век”, полагащ й се свише.
    
Ще се борим ли да възвърнем истинската си самоличност, захвърляйки във водите на забравата тази, която е преминала през “Програмата за мръсни операции, поведенчески модификации и пречупване на волята”, както е в “Ултиматумът на Борн”?
 
                 ІІІ.    
Още ли не ни е станало ясно, че материалният просперитет може да реши някои проблеми в нашия живот, обаче не може да реши загадката с неговия смисъл? Вижте, маниашката тръпка “Боен клуб” добре показва това, макар внушенията му за изход от кризата да са толкова далеч от здравомислието, колкото бруталният и анархистичен герой на Брад Пит е далеч от сегашното битие на актьора, примерен баща на шест деца. Трепем се, за да издигаме планини от вещи, да издуем максимално портфейлите си, да надиплим цяло тесте от кредитни и дебитни карти, които да развържат най-необузданите ни фантазии. За да разберем най-накрая, че нещо дълбоко в нас пак си остава кънтящо празно и неудовлетворено. Реакцията ни като пренатегнати болтчета в конструкцията на Матрицата наистина може да се окаже бунтарска до степен на самоунищожение, така че да ни скъса главичките и ние съвсем да изпаднем отвъд всякакви условности и ограничения. Тогава защо да не си отдадем правото да правим всичко, което пожелаем? Без оглед на последствията, защото както вече казах, върху раменете си вече нямаме глави. Възраждаме пещерния хаос и яхнали вълната на инстинктите си, захвърляме торсовете си във водовъртежите на хедонизма.
    
Презрението ни към света, който ако няма полза от нас, не дава и пет пари за богатството на душите ни, ни изстрелва в необятната нарко-вселена на “Трейнспотинг”. Или в тази на волните сексуални перверзии на “Широко затворени очи”, тъй като дори цялата земна реалност се оказва тясна за сбъдването на нашите греховни блянове. Ако сме чаровни, а при това и умни, защо да не се превърнем в копия на изтънчения прелъстител виконт дьо Валмон и на изящната интригантка и развратителка графиня дьо Мертьой от “Опасни връзки”? Или – ако го предпочитаме, да подражаваме на ненаситния сексуален хищник и вампир Стивън Грилш от “Мъдростта на крокодилите”, който буквално живееше от кръвта на влюбените в красотата му и талантите му негови жертви. Нали и сатанинският трубадур Мерилин Мейсън така прокламира: “Бъди като животните, които нямат никаква представа за греха, и тогава ще разбереш защо няма нищо по-възбуждащо от осквернената невинност”. Обаче що за “любов” може да се нарече тая най-масово продаваема стока в нашия комерсиален свят, зад която се крият сили, предали се на безумната кауза на своето взаимно изтребление?
    
Но дори и да не изпадаме чак в такива содомитски крайности, какво, ако предпочитаме перманентния стандартен разврат? “Алфи” си живуркаше по този начин, като не се замисляше много-много какво преживява страната отсреща. Той просто максимално експлоатираше машината за горещ секс, тип “аламинут”, обаче накрая му се наложи, все пак, да плати бая набъбналата сметка за него. Всичките му авантюри го напуснаха и изведнъж той се оказа сам, съвсем сам. И си струва да цитираме думите на неговото малко позакъсняло признание:
    
“Имаш пари в джоба, хубави дрехи и кола. Необвързан си и си като волна птичка. Животът си е твой собствен. Но умът ти не намира покой. А ако не постигнеш това, не си постигнал нищо.”
    
Когато нямаш друг бог освен себе си, както гордо заявяваше Нерон в “Кво вадис?” и служиш единствено на своите егоистични страсти, цели и амбиции, клокотът на бушуващата в теб река ще се удря ту о брега, наречен “лудост”, ту о срещуположния, кръстен на нещастието и разрухата.
    
Защото егоизмът не може и да се докосне дори до истинското градивно щастие, изпълнено с божествен мир.
    
Той може само да се тъпче с наслади, но пак ще си остане същият онзи ненаситен звяр.
    
Нима не сме забелязали още, че империята на тоя свят ни е лишила от генералските ни отличия, които сме получили по рождение като господари на цялото творение, за да ни превърне в свои скотове и роби, поддържащи с пот, сълзи и кръв статуквото й по цялата земя? И  ни е направила даже свои любими гладиатори, чиито зрелищни битки тя инсценира, защото зрелищата отдавна вече са се превърнали в амброзията на управляващите я свръхчовеци и божества. Обаче като дръзкият Максимус от “Гладиатор”, ние трябва да помним превъзходството на произхода си и да воюваме с всички сили да си го възвърнем. Като едновременно с това се борим докрай и над нашите ближни да изгрее свободата. Колко струва човешкият живот без нея? – не беше ли това големият въпрос на “Смело сърце”? Не само отделни хора, но и цели цивилизации могат да погинат (както това е ставало неведнъж), когато се оставят греховете им да ги разядат отвътре. Точно те пораждат онова злотворство, което е в основата на самоизтреблението, както е показано в “Апокалипто”.
    
Пълнокръвният живот нахлува във вените ни, само когато получим прошка за тях и самите ние простим, изтръгвайки и последното трънче на огорчение и мъст от настръхналите си като пустинни кактуси сърца. Останалото е мъждукане сред сенките и призраците на мъртъвците и с право е наречено “Неизживян живот”.
    
Да се освободим от затворничеството, тиранията и проклятието на Греха – ето това трябва да е нашата животоспасителна кауза, която трябва да прозрем още с осъзнаването си като хомо сапиенси.
    
Във филмовия шедьовър “Изкуплението Шоушенк” беше показана драмата на един възрастен затворник. Неговото име беше Брукс и почти откакто се помнеше, този иначе симпатичен старец прекарваше дните си зад решетките, внушителните зидове и телените огради. Освен затвора, той друго не знаеше. Направо се беше сраснал с него, защото когато му подариха свободата, той така се изплаши от нея! Не я желаеше за нищо на света, понеже не я познаваше и тя му се струваше страшна. Така и не можа да я понесе и се отказа завинаги от нея. Обеси се под един надпис, който беше издълбал преди това със своето джобно ножче.
    
“Тук беше Брукс” – това беше следата, оставена от ця-я-ял един човешки живот.
    
И нищо… нищо повече.    
Анди, обаче, беше толкова различен! С острието на свободата, скрито в Библията му, той всячески се стремеше да си проправя път към нея. В едно “място без спомени”, той искаше да започне всичко отначало. Мечтите му се струваха тъй нереални и странни за останалите затворници, ала той знаеше, че не е от птиците, които могат да обитават кафез. И една сутрин килията му се оказа празна. “Анди Дюфрен мина през река от мръсотия и излезе чист от другата страна.”
    
Понеже всичко се свежда до един прост избор, както твърдеше той.
    
И този избор е:
    
“Да се вкопчиш в живота…”
    
“Или да се вкопчиш в смъртта.”
 
“Защото заплатата на греха е смърт. А Божият дар е вечен живот в Христа Исуса, нашият Господ.” (Римл. 6/23)
 
НЕКА ПРИВЕТСТВАМЕ РОЖДЕСТВОТО ХРИСТОВО И В ЯСЛИТЕ НА НАШИТЕ СЪРЦА!