ГЛАДНИТЕ ДУХОВЕ

Преравяйки стари файлове, случайно попаднах на този текст, писан преди повече от 12 години. Сиреч - текст от миналия век, но въпреки това - струва ми се актуален; нещо повече - струва ми се, че докоснатата в него проблематика е единственото, за което си струва да се пище в наченатото наскоро хилядолетие.

Е.С.

Сред многото форми на отвъдно съществуване в будистката митология има една, която дори и метафоричните си имена е способна да привлече вниманието и да хвърли ръкавица на въображението, търсещо паралели в днешния свят. Става дума за Претите, наричани още Гладни духове и Горящи уста.

            Според преданието Ананда, брадовчед, ученик и личен слуга на Буда, видял в съня си горящи усти и очевидно сериозно се уплашил от възможността да се прероди като Гладен дух. Помолил Буда за помощ и я получил: за неговото спасение Блаженният прочел определени дхарани – и този акт се превърнал в течение на времето в церемонията Фан Йенкоу, извършвана и до днес в чест на умрелите. Празникът Уламбана, по време на който се извършва тази церемония, има друга и може би по-ранна отправна точка. Той е свързан с легендата за Махамудгаляяна, също един от Великите ученици на Буда. Благодарение на своето трето божествено око той видял, че майка му се е преродила като Гладен дух и поискал да я спаси. Според Съвършения обаче това не било дори по неговите сили – само усилията на всички монаси от общността можели да преодолеят кармичното предопределение на някой от страдащите – в случая Гладните духове.

            Оттогава на този ден се принасят храна и облекла и този обичай е следван не само от будисти, но и от даоисти и конфуцианци. Самата церемония, наречена Освобождаване на горящите уста, се провежда вечер, тъй като по това време Претите могат най-лесно да напускат своите обиталища. С помощта на ритуални предмети монасите призовават на помощ Трите скъпоценности, след това с магически мудри отварят устата на Гладните духове и изливат в тях вода, осветена със специални мантри. Този акт освобождава Претите – те намират убежище и се прераждат като хора, а в някои случаи дори направо в Западния рай.

            Цялата тази плетеница от ранно-будистки митове, очевидно обогатена с даоистки и шамански примеси, съдържа един елемент, който я прави особено интересна. Това е самата природа на Гладните духове или Горящите уста - те са същества, чиято принадлежност към отвъдното е особена и в известен смисъл – съмнителна. Самата им кармична обремененост е двусмислена – тяхната карма е недостатъчно лоша, за да се преродят в ада, но и недостатъчно добра, за станат асури и да бъдат приютени в райските селения. Те попадат някъде по средата, между доброто и злото, в някаква междинна територия, в нещо като чистилище, каквото обаче будистката митология не познава. Да си Прета все пак означава да се въплътиш в един от отрицателните начини на съществуване: това е една от трите Гати и като такова би трябвало да се изживее, а не да бъде прекъсвано чрез спасителните ритуали на живите. Самата накърнимост на тази кармична обреченост и нейната лесна достъпност говорят, че обиталищата на Претите са нейде по границите на този свят, а фактът, че те сами могат да ги напускат и да преминат в територията на живите, където са натрупали своята карма, показва, че тези граници са твърде рехави. Може би по своята природа Гладните духове са нещо като устрели и вампири, може би са бездомни духове, чието наказание се състои именно в това да бъдат оставени в Мая, но без материално въплъщение – във всеки случай те не са отрешени в категорично отделен, паралелен свят, както става с позналите просветлението или изкупващите непростими грехове. Разбира се, те също търпят мъки, може би в някой от граничните, второстепени и студени адове около селенията на Яма, но вратата не е заключена, самите мъки са земни. Това са мъките на глада, защото коремите им са огромни, а устите – малки като иглено ухо – оттам вероятно са се появили метафоричните им имена: Гладни духове и Горящи уста.

            Метафорите обаче са бълхи – винаги прескачат нанякъде. В случая скокът е кратък – накакви си две и половина хилядолетия. Трудно е да се определи дали днес Гладните духове населяват междинни пространства, но широко разтворената ножица на онова, което е между доброто и злото говори, че по-скоро ние сме Гладни духове. В тотално усреднената ни и гладна цивилизация никакви спасителни и освободителни церемонии не биха имали шансове, а самата метафора пасва изключително точно на нашето време, на нашето уродство и на нашата карма.

 Ние сме Гладни духове – имаме огромни търбуси и мънички горящи усти. Ние сме между ада и рая, в ничието пространство – нито достатъчно добри, нито достатъчно лоши, а само искащи да поглъщат. Ние търпим мъките на неутолимия глад, в една атмосфера, в която пресищането разлага буквално всичко, до което се докосне. Прочее, от него остава само голия глад. Докато поглъщам, смилам, употребявам – живея. Животът е станал невъзможен без адреналина на поглъщането. То няма нужда от цели – цел е само за себе си. Поглъщаме много повече от нужното, защото самият механизъм на поглъщането е идентифициран с живота. Гледки, думи, храна, символи, познание, алкохол, любови, усещания, религии и какво ли още не – природата на поглъщаното не е от особено значение, важен е актът. И естествено, докато расте коремът, устата се смалява – тяхната диспропорция е необходима повече от въздуха, тя става трансцедентална – на повърхността ни крепи единствено страданието, че не можеш да погълнеш целия свят, дори и да имаш достатъчно голям корем за това. Тази пораждаща страдания диспропорция е механизмът на жаждата, двигателят на съществуването ни. И тъй като горящите от тази жажда усти са малки, всичко трябва да бъде смляно, пакетирано, форматирано, доведено до мащаба на оскъдните ни поглъщателни възможности. Което по условие значи: умъртвено, изстискано от всяка автентичност, превърнато в ерзац. Нещо като храна за гъските, които се гушат за гъши дроб.

Само че Гладните духове затова и са духове, защото са лишени от тяло. То няма плътност, превърнало се е в някакъв рудиментарен остатък, прикрепен към волята за поглъщане, преяждането с ерзаци е трансформирало и самите нас в ерзац. Това, с което ни дари най-цивилизованата цивилизация в края на второто си хилядолетие, е пълното изчезване на човека сред нещата – а не пълното му постигане отвъд тях, което между впрочем са искали и Христос, и Лао Дзъ, и не на последно място Буда, чиито дхарани явно не са помогнали много. Еволюцията на Гладните духове е достигнала точката, в която Горящите уста поглъщат себе си, съществото се всмуква навътре и подлудено от своята жажда, изяжда своя собствен корем – не абсолютния символ на змията, захапала своята опашка, а неговото преобърнато по уродлив начин копие. Човекът толкова плътно се е идентифицирал с поглъщането, че се е обезплътил почти напълно и всеки сблъсък с автентична среда и досег до хармонията на съществуващото може да го убие. Ако бъде оставен само седмица без телевизия, дъвка, пуканки, кока-кола, без неговите предварително смлени емоции, без картонената кула на йерархиите, правилата и гаранциите, без патериците на регламентираната грижа и взаимност, без успокояващите терминологии, без термитниците на предъвканите думи, без шарените опаковки в супермаркетите, без побърканото жужене на музикалните кутии, без насечените на сегменти образи – ако просто бъде взет от поглъщането и поставен в нещо истинско – в една планина или джунгла например, той просто ще умре, ще хвърли топа, ще се гътне, ще ритне петалата, ще псувиса. Това не е илюзия: ресурсите на поглъщането не са неизчерпаеми и самопоглъщането на поглъщащия човек вероятно скоро ще бъде доказано и на практика. И това доказателство няма как да бъде избягнато, тъй като желанието да погълнеш всичко обезмисля целия свят, срутва неговите трансцедентални проекции, обездушава го, превръща го в блокчета замразено месо на месарска витрина.

Поглъщащото всмукване навътре вече се деиндивидуализира, то вече не принадлежи само на Гладните духове. То вече е характеристика на самия техен свят – все едно дали имаме предвид само неговата ценностна аура или просто планетата, на чиято повърхност живеем. И това е така, тъй като, изпуснат и от ада, и от рая, лишен изобщо от принадлежност към отвъдното поради загуба на способността да го понесе, Гладният дух е вампир, а вампирите умъртвяват.

Разбира се, съществуват и други, успокоителни гледни точки – макар и имагинерни. Може би все пак Гатите са дарени с отвъдност, може би все пак светът не е само това, в което живеем – и следователно е неизчерпаем, въпреки жаждата на Горящите уста. Може би това тук е наистина нетрайно видение, облак, сън, Майа, както твърди Буда. Може би отвъд обезплътеното, всмукало се само навътре тяло има друга, неунищожима същност, която може да бъде посочена само с мълчаливия жест на издигнатото нагоре цвете (не случайно тази единствена проповед без думи на Блаженния е посочила Пътя на дзен). Може би съществува сладък нектар, вълшебна течност, елексир на живота, с който Гладните духове могат да бъдат нахранени и следователно – освободени. Все пак, както стана ясно от легедата за Махамудгаляяна обаче, за целта един Буда не е достатъчен, а обединените усилия в света на кармата на преяждането, която не е нито достатъчно достойна за възкресение, нито достатъчно пагубна за апокалипсис, са просто невъзможни. В течение на хилядолетия човечеството е градило общности върху принципите на справедливото и взаимоизгодно поглъщане и техните механизми са вече дотолкова закостенели, че е трудно да се надяваме в перспективата една нова общност да бъде градена върху други принципи. Спасението прочее, възможното Освобождаване на Горящите устни не може да обхваща всички. Пробиви вече могат и ще могат да се правят с копието на самотника, не с боздугана на общността. Човекът вече няма друг възможен път, освен към самия себе си. Но пътят дотам е тежък: няма как да се разминеш с Гладните духове.

                                                           Ню Делхи,16.12.1998