ПОЧТИ КОЛЕДЕН РАЗКАЗ

Тези дни българските медии съобщиха интересна новина. Авторитетното списание „Економист” изследвало връзката между парите и щастието. Резултатът е диаграма, по хоризонталната ос на която са подредени държавите в света според техния доход, а по отвесната – удовлетворението от живота на техните жители. Изводът от това е горе-долу такъв, какъвто бихме очаквали – че е за предпочитане да си богат и здрав, нежели беден и болен. Или с други думи – констатира се пряка зависимост между богатството и щастието.

Не това е интересното за нас в тази графика. Интересното за нас е обстоятелството, че България по богатство се намира във втората, по-богата част от страните (макар и в долния й край), докато по удовлетвореност от живота е в дъното на класацията, редом с Хаити и някои африкански страни. В България се наблюдава най-голямото несъответствие между доходи и щастие. Такъв е изводът и на авторите на изследването – те са нарекли България „най-тъжното място на света”, що се отнася до удовлетвореност от доходите.

И понеже този извод ни засяга пряко, редно е да помислим какви са причините за това. 

***

Нямаме никаква увереност, че така ще открием убедителната причина, но логично е, все пак, след като страната ни се нарежда до Хаити по такъв показател, да потърсим и други прилики между двете страни, за да стигнем до някакъв общ първоизточник на нещастие.

Трудно бихме намерили други две страни, които така малко да си приличат - исторически, географски и по всякакъв друг признак. Единственото друго общо, освен франкофонията, с което бихме се съгласили всички, е наличието на клептократични режими в тях.

Наистина, корупцията в Хаити като че ли е доста по-голяма, отколкото в България. Може би обстоятелството, че в България доходите са по-големи, повишава специфичната чувствителност към корупция у населението? Възможно ли е това да е простото обяснение на феномена?

***

Трябва да призная, че и аз отначало тръгнах да търся успоредици между България и Хаити. И докато ги търсех, се заслушах в радиото.

Не че обичам да слушам радио. Дори изобщо не слушам. Но някой го беше пуснал. И аз се заслушах. Радиото запя:

„Добре ми дошла, моя Коледа, за сетен път..."

Обръгнал съм на словесни постройки от рода на „изложба на минерални камъни”, „друга една алтернатива”, „непълен консенсус” или „специалист по вътрешен и външен интериор”. Не можа да ме повали и една телевизионна репортерка, започнала предаването си  на 6 септември с думите: „тук, на площад „Съединение” в Пловдив, кулминацията продължава.” Но тази песен ми дойде в повече. Въпросът далеч не се изчерпва с липсата на звателен падеж. Тя не ти оставя поле за маневриране. Направо те матира. Ако я приемеш на сериозно, почваш да си мислиш дали пък това наистина не ти е последната Коледа. А може би и последната Коледа за всички. Ако не я приемеш така, се замисляш над факта, че тази песен освен автори, има и изпълнители, музикални редактори и пр. и пр. И всички те принадлежат към петте или десетте процента от населението, които се имат за интелектуален елит. А не знаят собствения си език. И превръщат посредствеността в норма.

И, като си представих, че и новооткритият Пернишки университет няма да промени положението, ми стана тъжно. Като на средностатистическия българин. 

***

Ето, че не успяхме да открием причината за тъжното състояние на българите. Защото моята причина за това съвсем не е всеобща. Дори, бих казал, е нетипична. Затова пък се получи нещо като коледен разказ. По-тъжен и от „Малката кибритопродавачка”. Защото в нея ни разплаква чуждото нещастие, а в него – нашето собствено. Както знаем, няма на света по-тъжно нещастие от нашето собствено.

Честита ви Коледа, все пак! Дано не е за сетен път!