СЕРГЕЙ ПРОКОФИЕВ В КАПАНА

Да започнем с цитат от Ленин: «Ние ще създадем такова общество, в което всяка една готвачка ще може да управлява държавата!» Защо, читателю, геният на болшевизма е избрал точно готвачките като висше постижение на тая идеология за управлението на държавата? Дали защото готвачката в руското общество е третирана като едно смрадливо същество или защото основното меню в Русия обхваща всички варианти между киселите краставички и сланината?

По същата логика ние не можем да разберем и защо болшевиките избраха за работническо изкуство балета и операта? Помислете: от всички изкуства да избереш тия, които са квинтесенция на западно-европейската аристокрация и буржоазия и да ги пробутваш за избрани изкуства на работниците и селяните! И то подкрепени от държавата на работниците и селяните с балетни училища, школи за певци, оперни зали и обучение на хиляди специално подбрани таланти, с които тая държава на работниците и селяните да се фука... на Запад!

Драги читателю, не се плашете, нямам намерение да ви занимавам с биографични подробности от живота на Сергей Прокофиев или  с оперно-концертна и балетна терминология. Неговият живот заслужава внимание преди всичко с това какво става с неговата генерация и около музиката му на фона на изгряващото слънце на народите - Сталин. Нека само да кажа,  че Прокофиев е бил музикален чешит по рождение. А също така е бил това, което на български се нарича «мамино детенце», на  английски  «mama's boy», а на италиански “mammone”. Мама е тая, която му е писала композициите още когато е бил на седем, мама го е водила на уроци с известни учители и е била свидетел на първата му симфония когато е бил  единайсетгодишен. Тя е същата, която го води на уроци с известни композитори и е главната причина семейството да се премести от забутаното село Сонцовка в Петербург, за да може Прокофиев да влезе в консерватория още на 13 години. Както виждате, руска селска буржоазия пар-екселанс.

Нищо чудно че съучениците му, от които е бил по-млад с няколко години, са го считали за ексцентричен  и арогантен, предизвикващ скандали с футуристичните си музикални творения. Такъв го приемат и слушателите на първите му концерти. Нито образованието му е било по душа, нито е завършил с особен успех. И така – просто чешит.

Събитията в 1918 година съвсем не са торна почва за музикално творчество и той решава да напусне Русия, за да отиде в САЩ. Пуска го самият Анатоли Луначарски,  ленински народен комисар по образованието на току-що установената болшевишка диктатура. «Вие сте революционер в музиката – казва Луначарски – а ние сме революционери в живота. Би трябвало да работим заедно, но ако искате да отидете в Америка, аз няма да ви преча».

Странни времена, нали? Революцията е все още...революционна: никой не те спира да напуснеш, илюзиите за светло комунистическо бъдеще са още пресни и дори комисарите живеят с жените си, без да се женят. Мнозина на Запад имитират и обожават  радикалните  реформи в Съветска Русия, а стандартния западен буржоа се плаши, че жените ще станат общи и че всички – мъже и жени, ще спят под едно одеало.

В Русия бушуват още от преди революцията футуристите на Маяковски, Каменски, Бурлюк и други, отричащи традиционния начин на живот, които прегръщат революцията с фантасмагорични очаквания. Художници като Михаил Ларионов, Наталия Гончарова и Казимир Малевич се инспирират от техните литературни изстъпления и експерименти. Към тая експлозия от талант и претенции спадат и хора като Сергей Прокофиев и Игор Стравински, и досега водещи модернисти на европейския континент. За разлика от футуристите обаче, тези двамата развиват кариерите си на Запад, във Франция, САЩ, Германия или Италия. На Запад заедно със забягналите войски на белите генерали се изселва и цветът на руското дореволюционно общество. Там са светила като Александър Куприн, писателят Иван Бунин, Николай Бердяев, Шаляпин.  Само в Германия цифрата на забягналите от революцията руснаци е около 600,000 души, а техният общ брой в цяла Европа е около два милиона.

Следреволюционна Русия остава до такава степен без никакъв «добър матриал», че болшевишките власти (особено след идването на Сталин на власт) са принудени да прилагат всякакви методи за привличането на руски интелектуалци живеещи на Запад, за да бъдат използвани за целите на комунистическата пропаганда и образование. Типичен случай е Максим Горки, който едва в 1932 решава да остане за постоянно в Русия и така до края на живота си продава перото си на Сталин, настанен подходящо в имението на бивш помешчик.

За разлика от Стравински, Прокофиев поддържа някакви връзки с Русия и още от 1923 болшевиките го канят настойчиво да гостува в родината си. Вече известен като радикален експериментатор, от 1927 нататък той наистина изнася редица концерти в Русия, която вече е в задушаващата прегръдка на Сталин, и пренася повечето от премиерите си от Париж в Русия. Поканите да остане, подплатени с привлекателни обещания за свобода на творчество и материални благинки, са настойчиви и постоянни. На Сталин му трябват пропагандаторски таланти, духовни манипулатори, словесни жонгльори – и той прави всичко, за да ги примъкне обратно в Съветска Русия.

В 1935 година Прокофиев се връща за постоянно в родината си. Това е времето, когато там е основан «Съюзът на композиторите», тоест специално бюро, което да следи делата и живота на музикалните дейци. Започва тоталната изолация на тези хора на изкуството от останалия свят и включването на таланта им за нуждите на пролетарската диктатура.

Първите обвинения към Прокофиев и Шостакович, са за «формалистични тенденции» в музиката им – очевидна подкана да приложат изкуството си «в служба на масите». Обвиненията могат да бъдат и много по-мрачни, като например «буржоазно изкуство» или «упадъчна музика».

Сталинският капан щраква и Прокофиев, който очевидно си е мислел че все някак ще се справи с някаква си там досадна пролетарска бюрокрация, дори сяда и създава серия от «песни за масите» като използва творбите на утвърдени съветски поети. Той композира и музика  за деца, както и «Кантата за 20-годишнината от Октомврийската революция» с очевидното намерение да се хареса на властите. (Тая кантата обаче е забранена и едва в 1966 се състои нейната частична премиера.)

Както знаем, пролетарската диктатура си има своите специални методи: всеки бивш буржоазен талант, всеки член на Коминтерна и всеки чужденец, решил да посети първата страна на работниците и селяните, е лишаван от паспорт още на границата и единствено от НКВД е зависело дали той ще види отново родината си или изобщо външния свят.

В ония години Прокофиев явно е разбрал къде е попаднал, както и за съветските понятия  за «свобода на творчество». Конфликтът на композитора със сталинския цинизъм става особено явен когато той създава първата си съветска опера «Семьон Котко», която е трябвало да бъде поставена на сцената от Всеволод Майерхолд. Премиерата обаче се отлага, понеже на 20 юни 1939 Майерхолд е арестуван от НКВД и екзекутиран (тоест пречукан) през февруари 1940. Само месец след арестуването на Майерхолд Прокофиев е «поканен» да напише музикална «Здравица»  по случай 60 годишнината на Сталин.

И досега творбите на композитора от времето на войната се интерпретират като анти-сталинистки и критически към сталинските репресии, въпреки официалните изисквания за «социалистически реализъм». Придържането на Прокофиев към дисонантна и цветна музика не му донасят нищо добро. В 1943, тоест в разгара на войната, той пише операта «Война и мир». От кремълската мафия обаче върху автора се изсипват специални мнения и «предложения» за преразглеждане на операта преди тя изобщо да види свят.

Той завършва своята «Шеста симфония» точно преди публикуването на известния «Декрет на Жданов», според който партията променя вече напълно отношението си към музиката на Прокофиев, обявявайки я за «анти-демократична» и «формалистична».

Софиянци навярно си спомнят времето на полугладния Радой Ралин по улиците на София с тасове в ръка за евтина супа да храни семейството си. Той не беше изфабрикувал нищо световно – просто беше написал «Люти чушки».  Прокофиев също почва да обира дъното на тенджерата когато творбите му са забранени и никоя опера не би посмяла да си помисли за поставянето на каквато и да е творба от него на сцена. Пръстът от Кремъл  заплашително се размахва под носа му - в 1948 властите арестуват жена му Лина (испанска гражданка) за «шпионаж», понеже се е опитала да прати пари на майка си в Испания. Лина е имала късмет – осъдена е на 20 години затвор, но пусната след смъртта на Сталин в 1953.

Историята на Сергей Прокофиев е пълна с още много умопобъркващи подробности от годините, когато е просъществувал в московския период на живота си. По-важното е да се запитаме как една клика от пет-десет души е могла да върти на пръста си цялото население на тая нещастна страна? Едни ще кажат, че зад тая клика е стоял мракобесническия апарат на тайната сталинска полиция, други ще кажат че това са си самите руснаци, тоест тъпи, понасящи и вечно онаниращи със своята душевност и съвест. Непонятно е все пак  как тая пролетарско-мужишка кремълска клика е стигнала до заключението, че музиката може да е «анти-демократична», «формалистична» или «упадъчна» и че изобщо трябва да бъде забранена?

Вземете Сталин, вземете и всеки един около него – Ворошилов, Молотов, Хрушчов и цялата останала пасмина и ще видите, че само Молотов е имал гимназиално образование, останалите почти никакво. Почти всички са минали многократно през Сибир за нелегална дейност, отвличания и обири на банки. И знаете ли какво - ами почти всички са бягали от там, за да продължат отново със същата дейност! От Сибир е могло да се бяга! От Сибир са бягали и Ленин, и Троцки, и останалите светила на октомврийския преврат – всички до един интелектуалци, претендиращи че знаят абсолютната истина. Това е все още авангарда на образованите «професионални революционери». Ще видите и днес фотографиите им в царските затвори с вратовръзки, папионки и бели ризи.  Не е известен обаче случай на избягал от сталинския Сибир.

Тяхно наследство е гаргарата, която Сталинци са си правили с Прокофиев, Горки, Шостакович и други наивници, пълна с режисиран цинизъм. Може би пък това е, което Ленин е разбирал под управление на държавата от готвачките! Какво друго?

Не е известен обаче случай на избягал от сталинския Сибир.