На всяко гърне мерудия

На всяко гърне мерудия. Тази невинна констатация добива по-различни измерения, когато става въпрос за маниакално натрапливо желание да се контролира всичко и всеки. „Очите и ушите на партията” – това била благосклонната дефиниця на Вълко Червенков за ДС.

Ако не за контрол - за саботаж и разводняване, за отбиване и отклоняване, за обезсмисляне и обезсърчаване на „враждебни” за идеята инициативи.

На 9 януари пред още стоящия си паметник на съветската армия се събраха български граждани, несъгласни с присъствието му. Събирането беше предварително обявено.

Но ето че на мястото се появи и група младежи с червени знамена с лика на Че Гевара. Целта им, както се оказа впоследствие, била да защитават „българското културно наследство”. Но мнозинството явно беше минало покрай „културата”, без да прихване от щамовете й. Това непочтително и неблагодарно към „освободителите” вироглавство не допадна на младежите-чегеварци. Те излъчваха убеденост в своята си шаячна правда. А именно – че се противопоставят на реакционни елементи, срещу които заскандираха „фа-шис-ти”. Така едно пеленаче не може да издържи изкушението да си поеме биберона.

Тук отсрещната страна пропусна шанса да отговори подобаващо, скандирайки например „Мо-ло-тов – Ри-бен-троп”. Но нищо. Подозирам, че тепърва ще има повод пропускът да се отстрани. Вместо това „реакцията” заложи на мощното и изпитано „Чер-ве-ни бок-лу-ци”, което предизвика нервен трепет сред аления стяг с лика на „героя”, разстрелвал лично невъоръжени хора и бременни жени. Не закъсня и съответният „уязвяващ” отговор: „Ре-сти-тут-ки”. Отново вярност към собствената шаячна правда, която повелява: грешно и престъпно е да си възвърнеш и възстановиш собствен имот, който комунистическата държава и „народният” й съд са ти отнели. Тази отдаденост в защита на шаячната кауза на какво ли се дължи?  Навремето нечий дядо или прадядо може да е „усвоил” чуждото като награда за усърдието си.  Но не щеш ли – наложило се да пусне кокала. А от хубавото не се делиш лесно и с охота. Човещина.

Като цяло „реакцията”, когато решаваше да отвърне на младежите-чегеварци, го правеше целенасочено и гръмко с „чер-ве-ни бок-лу-ци”. Но това издаваше известна липса на фантазия. Докато „хореографията” на младежите-чегеварци” включваше мегафон, чиято „ирония” бликаше като в стенвестник от средата на миналия век. Ето как можеш да се върнеш назад през годините и без машина на времето. Макар и чегеварци, това бяха все пак младежи. Съвсем добронамерено се надявах да чуя нещо остроумно хапливо. Вместо това по мегафона се разнесе предупреждение към „реакцията” да внимава, като слиза по хлъзгавите стълбички. Така детенцето-садист би блъснало баба си по стълбите, за да я попита грижовно защо тича така надолу. Бяхме обиколили паметника. Сред нас имаше възрастни, но имаше и много млади. Всяка среда си има своя представа за хумор и финес. Техният хумор с разбиране отнасям към графа „дърводобив и редки метали” – като имам предвид трудните и често неподатливи за обработка и облагородяване материали, а не работещите в сектора. Никой от нас не извади нож, вероятно и не носеше. Но младежите-чегеварци може би се стягаха да повдигнат планина.

Важно нещо е примерът. Току се посипе неканен като мерудия от всяко гърне или замаркира неудържимо територията с нафталин, тъй както скунксът … А може би едновременно – с нафталин и с това на скункса. А младежи бяха, все пак. Възможно е да са „узрели” преждевременно и затова по манталитет да напомнят беловласите си съидейници.

Странно зреене – плод няма, полза няма. Но има щедро гниене. И много мерудия навсякъде – без ароматът й да се усеща. Потиска го другият аромат – този на гниенето.

Добри и благородни хора от „реакцията” говорят за демонтиране на паметника. На други от нея – „непоправимо зли”, не им пука, ако ще да го взривят. Пък аз съм някъде по средата. На днешния 9 януари 2011 ми хрумна нещо. Защо паметникът да не присъства в музей на комунизма, но като макет, в по-дребен мащаб. Така и подробностите ще бъдат по-отчетливо забележими за почитателите. Ще могат да протегнат ръчички – да го пипнат, да го погалят, да се полюбуват. А сега? Сега той просто е недосегаем и по-неръкотворен и от този на Пушкин, Александър Сергеевич. Не е хубаво да стърчи такова нещо – все едно иска слънцето на щика си да набучи. А край макета ще е толкова уютно и някак по-задушевен и човешки ще е „венсеремос”-ът.

И още нещо да не забравя  - само подсказвам идея, пък ако някой иска – да я осъществи. Да се направи гумена играчка на паметника и да се подарява на малки „чегеварчета”. Ще имат полза от нея. Поне докато им поникнат зъбки.

Сега да ми прости Иво Инджев, че му ползвам почина. Но нали е сред инициаторите за демонтирането, реших, че е редно да демонстрирам приемственост някаква.

Така че – адиос, Че(н)ге(се)вара!