СТАЛИН: ВТОРОТО ПРИШЕСТВИЕ

Сталин, справедливостта изисква да се каже, е възхваляван достатъчно екстравагантно – за вкуса на повечето хора – приживе, но дори в зенита на култа към личността сякаш никой не е и помислял да опише “бащата на народите” със следната фразеология: “Той – четем в статия на Александър Сергеев от 1999 – бе пронизан от власт и преобразен от нея в готов за апокалиптична схватка Чук на Провидението.”[i] Не че той е искал власт поради себелюбие: “За Сталин – пише Сергеев – властта беше необходимо и неизбежно условие за реализацията на онази колосална историческа свръхзадача, поставена пред Русия от висши небесни сили още в дните, когато не е имало нито Рюрики, нито славяни, нито скити, когато човешката история не е и започнала. ...Посветените виждаха в неговата Държава архетипен образ на Рая, на въплътената хармония и красота. Извисените в небето ракети и църковни куполи, които посочваха с линиите си към намиращата се отвъд предела на Вселената скрита точка на Абсолютната светлина, служеха като маяци на бъдещите небесни кораби, плаващи срещу космическия вятър.”[ii] Сергеев няма никакво желание да остави героя си в миналото:

Казват, ако долепите  ухо до поволжската степ при Сталинград, можете да чуете неговите стъпки. Може би Сталин вече е сред нас. Никой не знае какъв образ ще приеме той в своето ново въплъщение, нито какво прави сега. Дали броди из заветните лесове на Вологда, или се моли в някоя запустяла манастирска обител, или зарежда автомата си  -  не ни е дадено да знаем. Ала от това близостта на Вожда не става по-малко осезаема. И отново, заедно с милиони хора, очакващи неговото явление, повтаряме като заклинание: той е недалеч, той е наблизо, той ще се дойде.[iii]

Divus*[iv] Сталин може и да е пропуснал възможността да бъде обожествен от Комунистическата партия след смъртта си: вторият култ към Сталин в руската история обаче обещава да надмине първия.

Статията на Сергеев е публикувана в Завтра, чийто стохиляден тираж го прави един от най-влиятелните седмичници  в Русия. Пет години по-късно същият вестник предостави заглавната си страница на Андрей Фефелов, който в триумфален тон пише:

Високоскоростният експресен влак на руската история малко се раздвижи след  мъчителното си кратко нощно спиране: бавно, сякаш неволно, той започна своето спокойно движение. Пружините изскърцват и влакът набира скорост, движи се все по-бързо с всяка измината минута, пробивайки си път през мрака, втурвайки се в гъстата космическа виелица на Бъдещето. На контролния пулт стои мистериозен машинист. Неговият силует, униформа и шапка са познати до болка, толкова познати, че ние всички искаме да заплачем. Възможно ли е наистина да е той? Да. Сталин се завърна.

/Моля читателите да ме извинят за дългите цитати: материалът е труден за правдоподобно резюмиране./

Трябва да му се отдаде дължимото на Фефелов - Сталин наистина е възвърнал популярността си по начин, който щеше да изглежда невероятен преди десет или петнайсет години. Към края на 2003, малко повече от петдесет години след смъртта на Сталин, главната про-кремълска политическа партия – Единна Русия – излезе с предизборен плакат, на който Генералисимусът се появи като част от монтаж на руски герои от миналото. Постиженията на Сталин, като военен лидер поне, тихомълком бяха реставрирани в учебниците по история. Пенсионерите вече не могат да сигнализират опозицията си към правителството, шествайки с портретите на Йосиф Висарионович; младите антикапиталисти, скандиращи “Ето как ние ще довършим реформите: Сталин, Берия, Гулаг”, вече не шокират толкова, колкото би им се искало. През декември[v] Сталин зае третото място в широкообхватна анкета, проведена от руската телевизия, чиято цел бе да идентифицира “най-ценената, известна и емблематична личност” в руската история /победител бе Александър Невски/.

Завръщането към Сталин е само една от проявите на посоката, в която се развива официалният руски “патриотизъм”. Това е сталинизъм без ленинизъм, без марксизъм, без революция; Сталин видян като вожда, успял да съхрани същината на имперска Русия, която другите болшевики се опитвали да разрушат. Сорт “патриотизъм”, отгледан най-напред в редиците на онова, което тогава, през 1990-те, се наричаше “непримирима опозиция”. Генадий Зюганов, който е начело на Комунистическата партия на Руската федерация от легализирането й през 1993 насам, през 1996 призова за формиране на обединена опозиция с “комунистическо” ляво, православно християнско дясно и “имперски” център. Зюганов пише, че “империята е исторически и геополитически обусловена форма на развитие на руската държава” и акламира “вековно-старата традиция на руската държавна идея...историческото движение от Рим през Византия до Москва”. Неотдавна той обърна внимание върху династичните предписания, които не разрешават на царя да прехвърля според волята си собствеността върху  земи, принадлежащи на короната, като доказателство, че частната собственост е чужда на руската традиция. /Зюгановите редки почтителни поклони по посока Ленин – сдобил се с известност не чрез възхищение към царя или гордост от византийското наследство на Русия – трябва, изглежда, да бъдат подредени сред най-кухите ритуали на модерния политически живот./

Корените на много от тези идеи могат да бъдат проследени не в съветския период, а в “евразийството”, развивано от различни емигрантски мислители през 1920-те. Евразийците, включващи такива изтъкнати личности като лингвиста Николай Трубецкой и музиколога Пиер Сувчински виждат монголското нашествие и последвалата  Pax Mongolica като основополагащ период в руската история, това е времето, когато младата Русия се оформя като отличително “евразийска цивилизация”. Те отхвърлят опита за имитация на “романо-германската цивилизация” на Западна Европа и се мъчат да докажат, че вместо това Русия би трябвало да култивира свои собствени “евразийски” традиции – не защото са същностно по-добри от традициите на други цивилизации, а защото са в съгласие с нейната “симфонична личност”[vi]. Евразийският специалист по икономическа география Пьотр Савицки сочи Русия преди Петър Велики като хармонично и справедливо общество, пощадено от егоизма на западния капитализъм /британските читатели могат да си припомнят медиевизма на Ръскин и други автори/.  Едва ли някой в Русия днес приема евроазийството в нелустросаната му емигрантска форма; то обаче се е превърнало в идеен резервоар, от който руските “патриоти” се чувстват свободни да черпят.

Определящата черта на новия руски “патриотизъм”, в който евразийските елементи могат да бъдат напъхани, е изобилието от конспиративни теории, често от най-цветист сорт. Знакова фигура тук е Константин Петров, бивш заместник-директор на Центъра за управление на полетите на съветската космическа програма, който сега е начело на малката Концептуалистка партия “Единение”, получила повече от 700 000 гласа в парламентарните избори през 2003. Според “Единение” покойната вече телевизионна програма Куклы[vii] /руска реплика на Spitting Image[viii]/ била система от кодирани предавания, използвани от “световната конспирация”, чийто “мозък” били  древноегипетски жреци, понастоящем базирани в Швейцария. “Единение” публикува брошури за заплахата от зомбита, статии, обясняващи собствената й - очарователно наречена - “Достатъчно обща теория на управлението”, проучвания върху Майстора и Маргарита и Матрицата и - разбира се - обемисти есета, възхваляващи Сталин като единствения лидер, който разбирал какво да се прави.

Вероятно най-важната фигура в появата и консолидацията на този “червено-кафяв” патриотизъм е Александър Проханов, главен редактор на Завтра и плодовит романист. Проханов, който през 2008 чествá седемдесетия си рожден ден, издава първата си книга с разкази през 1971; репутацията си обаче той изгражда през следващото десетилетие с поредица вестникарски репортажи от Афганистан, които му спечелват прякора “славея на генералния щаб”. През същия период публикува много романи, занимаващи се с Афганистан и други конфликти в Третия свят – особено внимание заслужава Рисунки на баталиста/1989/; към афганистанската тема се завръща в Дворецът /1994/ и ред текстове. В Дворецът поне неговият тон напомня Киплинг: симпатиите му са насочени по-скоро към употребения руски войник, омотан в далечни разпри, отколкото към политиците у дома или към мисията като такава. Сходна песен се пее в Чеченски блус /1998/ и други книги. По време на разпада на Съветския съюз Проханов съхрани приятелските си отношения с мнозина сред военните. Той помагаше на генерал Алберт Макашов в неуспешната му борба за руското президентство; той скицира и приподписа документа Към народа, смятан за манифест на хаотичния тридневен пуч през август 1991[ix]. Владимир Бондаренко, близък съдружник на Проханов, пише, че “ако някои от другарите му имат комплекс за малоценност, комплекс за завист, комплекс за амбициозност, то Проханов има свой собствен комплекс - военно-промишлен”[x].  

Като романист Проханов е най-интересен във фикционалните си интерпретации на политически събития, случващи се в столицата. Господин Гексоген /2002/ по-специално постигна нещо като succès de scandale, като спечели престижна литературна награда /”Национален бестселър”/ и стигна до читатели далеч извън обичайния “червено-кафяв” кръг. Героят на романа, бивш офицер от КГБ и настоящ пенсионер, скитащ из Москва в края на 1990-те, е въвлечен от свои бивши колеги в заговор, целящ освобождаването от власт на болния президент – “Истукана”, и настаняването в Кремъл като негов наследник на собственото им протеже – “Избрания”. Разнообразни и добре познати конспиративни теории са преразказани в романа: секс-скандалът, довел до уволнението на Юрий Скуратов, неудобният главен прокурор, е представен като поставяне на капан, а заговорниците - като организатори на експлозиите в Москва и Волгодонск, дали на Владимир Путин възможност да демонстрира твърда ръка. Но Господин Гексоген е нещо повече от от полемичен roman-à-clef[xi] Протагонистът търси напътствия от умопобъркан православен пророк, който иска да стане атентатор-самоубиец, фантазира за възкресението ту на Ленин, ту на Сталин и открива, че предаването Куклы е вид електронно вуду, чрез което бъдещето може да бъде манипулирано. Започнал да се съмнява в съзаклятниците си, протагонистът проиграва зашеметяваща серия от алтернативни конспиративни теории относно тяхната истинска цел. Романът оставя много от въпросите без решение: “конспираторите” просто са ликвидирани в поредната инсценирана експлозия – дело на още по-дълбока конспирация, чиито цели остават неясни. Други романи на Проханов, особено Последният войник на империята /2003/ често показват сходни качества: целта е не толкова да се изложи детайлна версия за събитията, колкото да се илюстрира определен светоглед.

Терминът “конспиративна теория” тук не помага особено – дори само заради това, че звучи повече обидно, отколкото аналитично. /Малцина в края на краищата поддържат “неконспиративни теории” относно обществения живот./ Характерното за светогледа, демонстриран в романите на Проханов, както и в значителна част от размишленията на руския “патриотизъм”, може да се се резюмира като “езотеризъм”: презумпцията, че съществуват скрити истини за света, известни само на малцина посветени и грижливо потулвани от непросветените маси. Това обяснява трескавия интензитет, с който руската “патриотична” опозиция дисектира вестникарски репортажи и специално  телевизионни предавания; обяснява рутината, с която събитията се четат обратно на видимостта им. Същото езотерично умонастроение е налице поне сред някои конспиративни теоретици на Запад, макар да съществуват естествени разлики в сюжетите. Убийството на президента Кенеди не е тема, предизвикваща всеобщ интерес сред руските “патриоти”; разнопосочието от идеи относно “истината за 11.09” вероятно не допада на хора, които вярват, заедно с Проханов, че “Вавилонската кула е разрушена по този начин. Когато боингите се удариха в стените на небостъргачите, те възстановиха равновесието на света, който се олюляваше под тежестта на американския грях.”

Мотивите, докарали руски опозиционни мислители до езотеризма през 1990-те са достатъчно прозрачни. Това са хора, за които колапсът на Съветския съюз е безпрецедентна катастрофа – при това самопричинена по съкрушителен начин. За да обяснят поражението от 1918, някои от десните в Германия изпитват необходимост да изфабулират “удар в гърба”; Съветският съюз обаче се разпадна почти без изстрел[xii]. Съветският колапс се проведе при пълен конституционен ред, като политиката на Михаил Горбачов бе одобрена с огромно мнозинство от два конгреса на управляващата партия. Единственият опит да се предотврати банкрутът бе августовският пуч, чийто ослепителен провал даде на Борис Елцин възможността да забрани Комунистическата партия. Така жадуващите за завръщане към съветското минало през 1990-те бяха парализирани от несигурност: управлението, чиято реставрация те желаят, се оказва същото управление, което беше доразклатило основите на обществото, в което те са се чувствали комфортно и са били ценени. Последвалата дилема много напомня теологическа. Защо милосърдното божество позволява съществуването на злото? Защо милостивото Политбюро позволява колапса на Съветския съюз? И в двата случая отговорът, който някои хора дават, е един и същ: защото дяволът, притежаващ огромна власт, е дошъл сред нас.

Проханов и подобните му следват познатия път, утъпкан от гностическите езотеристи от първото столетие след Христа – от проблема за злото до космологическия дуализъм: злото съществува поради наличието на зла сила във Вселената. Нещо повече, това е характерна форма на дуализъм, обща за руските езотеристи днес и за техните далечни гностически праотци: злото не е просто сила – то е властваща сила. “Конспирацията” неизбежно се разпростира, за да обхване фасадата – създаване и поддържане на фалшива /екзотерична/ реалност, която държи хората в клопка. Светът не е такъв, какъвто ни се казва, че е; всеки повидимому благ образ е дегизировка на “властите”  /гръцкото exousiai в гностическата литература/; всеки водещ медиен материал трябва да бъде пренебрегван или преобръщан – точно както някои гностици преобръщат разказа за грехопадението и откриват, че змията е пратеник на истинския Бог, контрабандирана във фалшивото творение, за да въоръжи хванатия в капан Адам с “познание за доброто и злото”. Именно чрез аналогичен езотеричен маньовър  “червено-кафявите” стигат до благоговеенето пред Сталин. В края на 1980-те и началото на 1990-те Горбачов и привържениците му се позоваваха, варирайки, на наследството на Хрушчов, Бухарин, Ленин и меншевиките; Елцин –  на руския либерализъм и, спорадично, на царизма. Току-речи единствената историческа личност, всеобщо отречена от разнообразни перестроечни и демократични “власти”, бе Сталин, който така, посредством преобръщане, се сдоби с нимб от уникална чистота.

Веднъж институционализиран като презреният спасител, “страдалец-служител” на руския патриотизъм, възниква необходимостта да се открие неговото езотерично учение – истинското, скритото значение на сталинския период, за който самият марксизъм-ленинизъм би трябвало да е бил винаги и само фасада. Една, твърде недодялана, версия - тази за “патриотичния” или “евразийския” Сталин - бе отбелязана по-горе: скритото значение било да се съхрани Руската империя и “руската държавна идея”. /Това е още една реализирана преоценка на идеята, че Сталин бил по “патриот” от другите болшевики: лансирана най-напред като позитивна от някои емигранти през 1920-те,  разгледана сетне като негативна от Троцки и неговите confrères[xiii], днес тя отново се явява като позитивна./ Прохановият прочит е идеологически по-амбициозен. Той представя скритата цел на сталинизма като “общо дело” – предложено от Николай Фьодоров, философ от 19 век, който вменява в дълг на човечеството да обедини усилията си и да разработи план за възкресение на мъртвите /и заселването им на други планети/. Проханов пише:

Комунизмът не е огромно, съшито от парчета одеало, под който цялото човечество спи. Не е машина, която произвежда безкрайно количество стоки. Не е почетно табло със снимки на ударници. Той е преодоляване на смъртта. Целият патос на съветската футурология, на съветското технократско мислене бе насочен към създаване на “еликсир на безсмъртието”.[xiv]

Част от привлекателността на Прохановия езотеричен фьодоровизъм без съмнение се състои в съхранената ориентация към “светлото бъдеще”, толкова характерна за съветското мислене. Точката, в която модерният руски езотеризъм наистина се отклонява от гностическия ред, е в потребността му от по-голяма историческа спецификация. Катастрофата, при която няколко искри от светлината засядат във фалшивия свят, не се е станала в тъмния период преди райската градината на Едем: тя  била разигравана многократно в човешката история, а съвсем наскоро се случила  през 1991. “Властите”, следователно, могат да бъдат човешки същества. Тук руският езотеризъм разкрива сродството си с двата езотерични прочита на историята, поразявали Европа досега: лова на вещици и антисемитизма. И в двата посочени случая появата на злото се обяснява чрез приписването му на въображаема конспирация, с или без свръхестествени разклонения. Реджинълд Скот е наистина достатъчно проницателен като изтъква в трактата си The Discoverie of Witchcraft (1584)[xv], че онези от съвременниците му, обсебени от лова на вещици, заемат позиция много близка до - или, както той полемично внушава,отвъд - космологическия дуализъм: “Маркионистите припознават един Бог за творец на добрите неща и друг – повелител на злото: същите обаче изкарват дявола всемогъщ бог.” /Скот леко вулгаризира гностицизма на Маркион, но в същината е прав./ Антисемитизмът притежава точно същата структура, поне в модерната си форма, представена в Протоколите на Сионските мъдреци /религиозната юдеофобия на средновековна Европа, захранваща модерния антисемитизъм, не включва непременно конспиративни твърдения/.  А сравнението с лова на вещици, при който групата, идентифицирана като конспираторска, изобщо не съществува, демонстрира безплодието на всеки опит антисемитизмът да бъде обяснен като реакция към неща, които отделни евреи, групи евреи или напоследък държавата Израел може и да са сторили. /От което не следва, разбира се, действията на въпросната държава да бъдат непременно одобрявани./

В последно време, когато Malleus Maleficarum[xvi] се чете като куриозитет, ако изобщо се чете, когато дори страхът от масонството е придобил привкус на отживелица,  антисемитският мит за “еврейската световна конспирация” запазва позицията си на образец за езотеризъм, прилаган към исторически събития. Не всички езотеристи са антисемити и не всички езотерични прочити на историята съдържат антисемитизъм: обаче хората, които търсят обяснение за събития, смятани от тях за пагубни, като ги приписват на машинациите на тайни групи от посветени, рано или късно ще срещнат в антисемитизма граден с векове и изключително добре позициониран корпус от писания и вярвания, чиято логика перфектно пасва на собствената им. Не е изненадващо следователно, че антисемитските мотиви са регулярен компонент в руските езотерични писания, включително тези на Проханов. Пред вид езотеристката му логика, също така не е изненадващо, ако модерният руски антисемитизъм се явява предимно като конспиративна, а не като расова теория: повечето руски антисемити /без бръснатоглавите екстремисти обаче/ вероятно биха приели, както прави Проханов, че съществуват отделни евреи, може би твърде много дори, които не са част от конспирацията; поради това  някои от тях може и да се стремят да отхвърлят етикета на антисемитизма.

Пост-съветският езотеризъм възникна сред опозицията, но в последните години са налице явни опити от страна на управлението Путин-Медведев да се домогне до подкрепата на “червено-кафявите”. Путин реставрира стария съветски държавен химн - с надлежно прочистен текст. Тонът на пресата и на елктронната медия стана по-малко “либерален” и повече “патриотичен”. Вървят дискусии около нова “национална идея” /напоследък “суверенна демокрация”/. Няколко “олигарси” /случили на еврейски произход/ бяха преследвани по подозрения за финансови злоупотреби през 1990-те; на факта, че други “олигарси” остават на свобода, при това все по-богати, не се обръща внимание. След  училищната трагедия в Беслан през 2004 Путин се появи с инсинуацията, че Съединените щати стоят зад атаката, и намекна загадъчно - в най-добър езотеристки стил - да знае повече отколкото казва. В същата реч той отхвърли представата за Русия от Елциновата ера – исторически формирана национална държава, която се е освободила от Съветската империя: “Живеем в условия, създали се след разпада на огромна и велика държава. ...  Но въпреки всички трудности ние успяхме да съхраним ядрото на този гигант - Съветския съюз. И нарекохме новата страна Руска федерация.”[xvii]

“Патриотичните” отговори на тези съблазни варират. Самият Проханов се колебае: веднъж поздравява Путин като спасител, друг път го подозира, че е диаболичен лъжепророк. Зюганов и /номинално/ Комунистическата партия на Руската федерация остават в опозиция, макар че тяхната опозиция стана много по-дружелюбна и по-малко “непримирима”, отколкото беше в Елцинови дни. Концептуалистите донякъде изчезнаха от общественото внимание през последните години, особено след провала на предложен предизборен договор със Сергей Бабурин /ветеран на руското “патриотично” движение, който заявява възхищението от Жан-Мари льо Пен и  сръбския националистически политик Воислав Шешел/, и изглежда са доплували до позиция на ограничена подкрепа. Александър Дугин, “нео-евразийски” поп-философ, който някога акламира “единствената и неделима Революция”, отвъд “дясно” и “ляво”, в диалектическата триада “Трети Рим – Трети Райх – Трети Интернационал”[xviii], стана ентусиазиран защитник на Кремъл срещу “атлантическата” заплаха от оранжева революция по украински. /Дугин без съмнение е най-ерудираният сред руските “патриоти” и със сигурност най-запознатият с техните политически и теологически предтечи, но неговият езотеризъм – повлиян от Рене Женон – често наподобява еклектична литературна игра: като израз на пост-съветския езотеричен светоглед неговите писания са по-малко надеждни от Прохановите./ Междувременно пънк-романистът Едуард Лимонов, нявгашен Дугинов другар в Национал-болшевишката партия, свърна в друга посока, съюзявайки се с про-западните либерали срещу онова, което вижда като Путинов диктаторски режим. Така партийните знамена на НБП, базирани върху нацисткия флаг, но с чук и сърп наместо свастика, се появявят с регулярна нелепост по либералните митинги в Москва.

Докато пиша – с падащи петролни цени, заплашващи да сложат край на политическото спокойствие, на което руският елит се наслаждаваше по време на енергийната манна, - въпросът дали правителството може да удържи своята “патриотична” привлекателност, би могъл да се превърне в спешен. Историческият опит подсказва меланхолно заключение: най-сигурният начин да докажеш, че не си вещица, е да изгориш вещица.

                                                               Бележки и превод от английски:

                                                                                        Ирма Димитрова