Discovery World

Удивителна програма е Discovery World. Попаднах на предаване, в което се пресъздават критични ситуации от живота на различни хора. Водещият отива с тях на същото място, за да им влезе в кожата и да се потопи в изживения от тях риск. Те се озовават в опасност случайно, той я търси съвсем съзнателно. Мисля си, че има полза от подобно връщане и преосмисляне. Джо – енергичният водещ, явно обичаше да си вдига адреналина. Докато вървеше по стъпките на оцелелите, коментираше препятствията, различните възможности, промяната в състоянието си. Лека-полека максимално полезният избор или поведение изплуваше сам. Дотогава не трябваше да се греши фатално. А колкото повече лутане се спести – толкова по-добре. (Това би могло да се окаже от полза за някой, който тепърва ще се озове в подобен капан.) Разликата беше в това, че край бедстващите хора не е имало екип с камера и лекар, който да се намеси при необходимост. Но затова пък Джо честно се лишаваше от всякаква професионална екипировка, за да е максимално близо до конкретния случай. Нали хората се бяха озовали сред риска съвсем неподготвени и изневиделица.

            Един от случаите беше катастрофа на малък самолет сред зимна планина. След по-твърдото „кацане” раненият пилот и спътницата му се завиват във всичко възможно и се готвят да изкарат някак нощта. На сутринта тя се събужда до изстиналото му тяло. Възможностите пред нея са три. Първата е да остане в самолета и да чака да я открият. Втората е 50-60 километров преход в по-равнинна полупресечена местност. Третата е почти вертикално слизане по заледени и снежни скали с предполагаема дължина 30 километра.

            Преди да съобщи коя възможност е избрала Джейн, Джо обяви, че ще опита и трите. Първо седна в джип с отворени прозорци на достатъчно голяма надморска височина. Нощта беше студена, а облеклото му - леко. Личеше си, че този избор не е по-вкуса на действената му натура. Също – че е свикнал да разчита предимно на себе си. Преседя така часове наред близо до предела на възможностите си, „неузнал” дали е открит и спасен или е загубил ценно време да се приближи към избавлението сам.

            Вторият вариант го изпълваше с оптимизъм. Беше почти сигурен, че ще успее. Пак съблече топлото си пухено яке, за да е в непривилигирована позиция като самата Джейн. Потегли бодро по леко яке, джинси, без ръкавици и със символична раничка на гърба. Лекарят от екипа го застигаше периодично на ски и му задаваше стандартни въпроси колкото да провери дали е в кондиция. Грееше слънце, но Джо го чакаше ход в дълбок сняг. По едно време свали раницата и стъпи в нея с единия крак и я стегна около него. Целта му беше да запази сух по-силния си крак. Постепенно оптимизмът му взе да отстъпва пред реалността. След само три километра се увери, че няма да стигне далече и взе да се оглежда за място, където да пренощува. Избра няколко съседни бора. Разри с крака снега и издълба дупка. В нея започна да реди клонки от съседните борове, които беше откършил. Като привърши, легна върху тях и се сви на кравай. Екипът, който го следваше, разпъна палатки наблизо. След час Джо безмълвно затрака със зъби, но още не се предаваше. Накрая лекарят прекрати експеримента, защото забеляза обезпокоителни признаци. Така смелчагата се озова в палатка и в дебел спален чувал.

            Вторият опит определено претърпя провал.

            Настъпи време за третия. Джейн също беше на мястото, откъдето беше тръгнала към спасението си. Докато се спускаше бавно надолу, Джо се чудеше как е успяла по хлъзгавите скали без въже, клинове и карабинери. Била обута в ботуши с ток. Вероятно ги е използвала като котки. Той самият се хлъзна и запързаля, но за негов късмет – без сериозни последствия.

            Три избора, в които внезапно ми хрумна, че може да се огледа и нашият така наречен преход. Стартиран и моделиран от старата блатна ръка, дето внимаваше и следеше да се кряка само контролирано и по правило – дружно. В езерцата сред Южния парк жабите редовно провеждат свои си априлски пленуми. Но поне не занимават всичко живо с тях.

            Тази ръка постла килимчето към пътя, по който да тръгнем. Пътя на дълъг обход, компромиси и сделки, кръгли маси и консенсуси, и нечии „първи приоритети”. Този път изначално изключваше радикално скъсване с миналото. По коварния му хлъзгав улей се плъзнаха толкова изпуснати възможности и надежди за нормално бъдеще. Някъде по този улей прозяпахме и 14 декември 1989, когато синият ни президент ни призова да се приберем. Изпързаляха ни, а ние го допуснахме. Междувременно ни обвиняваха в екстремизъм. Тези, чиято партия дойде на власт с помощта на чужда окупационна сила и не след дълго се разпаса в своеволия и престъпления, убийства и присвояване на чужди имоти. Тези, чиито наследници днес пищят срещу „реститутите и реститутките”. Все едно чуждото им принадлежи по право, така както се „подразбира”, че все те трябва да управляват. Гледаш го – чвор някакъв – второ поколение с обувки, но с бетониран манталитет за власт.

            Припарило им беше, че енергията ще се отприщи в посока, където няма да могат да я контролират, отклоняват и приспиват. Изпуснахме третия път за вертикално слизане. На обрулена България й трябваше и все още й трябва хирургически преход. Когато в един организъм е бесняла зараза и се е трупала гной, най-добре е всичко това да се изхвърли веднъж завинаги. Иначе рецидивите му продължават да избиват периодично като въшка на чело. Справка – сегашното положение.

            Трябва само безпристрастна политическа хирургия. А затова пък трябват будни, настойчиви и непримирими обединени граждани. Справедливостта не е репресия, нито техните репресии бяха справедливост, така че е излишно да се квичи. Трябва веднъж завинаги да свикнат с мисълта, че държавата не е тяхна и че хората не са им длъжни с нищо. Напротив – те са ни длъжни. Длъжни са да обясняват и да отговарят на въпросите конкретно – в случай че са избрани да управляват. Освен това са обременени с вина, която упорито отказват да признаят Защото по презумпция само те са прави – когато съгрешат дори.

            Затова – само безпристрастна политическа хирургия. Не генно уродливите им отрочета, на които дърпат конците и на които са майка и баща.

            Чувството за дълг не позволява на един младоженец да замине някъде през медения си месец. Навремето в предаването „НЛО” Георги Мамалев, пременен в полицейска униформа, обобщаваше с милиционерски плам: „Хвала на такЪви служители!”.

            Зле ли ще е, ако докато безпаметни вървим през прехода, някой като водещият Джо да крачи край нас и от време на време да пита: „Ей, чакай. Ти вече не мина ли по тоя път? Защо не опиташ нещо ново? Защо винаги се хващаш на едни и същи номера? Тръгни по различен път. Не чакай някой да те спаси. Поеми сам отговорност. Защо винаги избираш това, което вече си опитал, а после се правиш, че ти е дошло изневиделица.

            Най-добре ще е сами да си задаваме подобни въпроси при всеки следващ политически проект, съшит с откровено бели конци. Подценяват ни, защото им даваме повод за това.

            Защо ни изненадва снегът през зимата. Ако чакаме задължително съвпадение на всички идеални условия, няма да го дочакаме. Винаги нещо ще липсва. Дано не е разумът.