Зад кулисите на енергийното сборище

„Енергийната среща на върха”, подготвена с толкова усилия и любов от родното ни Гоце, ще се окаже в крайна сметка май среща в низините. Още отсега е ясно, че никакви държавни глави на европейските страни няма да правят компания на Първанов – и той ще трябва да се задоволи само с експертно присъствие. Неясно е също ще има ли американско присъствие – и ако да, то на какво ниво.

За сметка на Азия ще бъде достойно представена. Трукменистан, Узбекистан, Азърбейджан и прочее такива. Което между впрочем е симптоматично за геополитическите щения на Първанов, респективно на държавата ни в очите на цивилизования свят. А ние се чудехме защо държавният ни глава, вместо да подържа диалога с цивилизована Европа, в която уж се опитвахме да се интегрираме, броди все из държавите на някакви далекоизточни деспоти, известни най-вече с драстични нарушения на човешките права. Ето защо било: за да протече газта от Далечния Изток по руски, а не по европейски тръби. За да се реализира „Южен поток”, а не „Набуко”.

Срещата е центрирана около една основна фигура и това е Путин. Той просто трябва да дойде, иначе авторитетът на държавния ни глава като негов послушник и наместник в Задунайская Болгария отива на кино. Трябва, ама външното ни министерство май не е много сигурно. Според неговият говорител Драговест Горанов, Владимир Путин все още не е дал официално потвърждение, че ще присъства на форума на Първанов, но има „уверения” за това. Уверенията са хубаво нещо, но не ангажират никого. За голяма жалост на българските путинолюбци.

Идеята за спасение на форума и на доброто име на българския президент е Путин да довтаса с цялото си величие – като по време на форума се подпише официално договора за проекта „Южен поток”, който двамата с Първанов договориха преди повече от година, като с това скроиха мръсен номер на ЕС с неговия алтернативен проект „Набуко”. България се съгласи с минаването на новите руски тръби през територията й – и с това препотвърди както пълната си енергийна зависимост от Русия, така и битността си на руски троянски кон в Европа. Носът на Първанов устремно растеше, докато обясняваше как България подкрепяла и „Южен поток”, и „Набуко”; в същото време шефът на „Газпром” иронично обяснаваше на журналистите, че „Набуко” било опера, а не газопровод.

Подписването на договора за „Южен поток” може да бъде използвано като оправдание за безсмисленото енергийно събиране, но точно тук има и един малък капан. Газопроводът вече е договорен – и руският премиер едва ли ще се вдигне до София само за да подпише договореното. Би го направил обаче, ако получи още отстъпки от българска страна – по добрите руски традиции за извиване на ръце. И Кремъл си иска своето – като възобновява натиска за старата идея в отсечката през България да бъде използвана съществуващата газопреносна мрежа, а не да бъде строена паралелна такава. Което на практика означава Русия да получи собственост върху 50% от българските газопроводи, без да вложи срещу това нито копейка. Шансовете за успех са доста сериозни – като се има предвид, че България тъй и не намери финансиране за друг безумен проект – строителството на АЕЦ „Белене” – и разчита на „заделените” с тази цел милиарди в руския бюджет. Равносметката е: руска атомна централа на българска територия плюс руска собственост над българските тръби – и съответно на таксите за пренос на газ.

Вероятно това е скритата цел на упражнението, наречено „енергийна среща на върха”. Ако искаме присъствие на Путин, трябва да си платим за гяволъка и масрафа. (А ако не – ден след срещата Сергей Станишев е извикан в Москва – да чака като провинил се ученик пред кремълските порти и да му набиват канчето, додето кандиса.)Нищо, че министър Димитров при първото такова искане гарантираше, че България няма да се съгласи с такова условие. Кой е в крайна сметка той, че да се произнася по руските интереси в Задунайская?

Неко припомним: искането на Кремъл за собственост над газопроводите не е от вчера и оня ден. В един момент те почти бяха успели да я получат – чрез договаряне между Никита Шевершидзе, Луканов – в качеството си на председател на борда на „Топенерджи”, което печелеше стотици милиони, като препродаваше руската газ на България, Мултигруп като собственик на половината акции на същото предприятие, и Рем Вяхирев, тогавашния шеф на „Газпром”, който държеше другата половина. Опитаха се да сключат договор, с който собствеността на газопроводите се разпределяше по схемата: една трета за българската страна, една трета за „Топенерджи” и една трета за „Газпром”. Договориха се зад гърба на тогавашния премиер Жан Виденов, който обаче се усети в последния момент за какво става дума, и моментално уволни Шевершидзе.

В резултат: Жан Виденов беше принуден да подаде оставка, като много голяма част от саботажите срещу неговото правителство всъщност бяха дирижирани от Луканов. Който пък може би намери трагичната си кончина по простата причина, че не успя да защити ефективно руските интереси в България. ГРУ не прощава в подобни случаи.

Да сте чували нещо за Жан Виденов оттогава? Аз не. Все едно никога не е имало такъв човек в левите редици.

Толкова ще чуете и за Първанов, ако не успее да осигури интересите на Путин по съответния начин – сиреч да реализира схемата, която някога Жан Виденов отказа да изпълни. И сигурно ще положи усилия да го направи.

Нищо, че истинското название на подобна схема е национално предателство.