Компромис или решение

Някои автори се изразяват особено концентрирано. Посланията, които отправят към читателя, не са лесносмилаема плява. Те са ръженът, който разръчква ленивия огън и цепениците, за да започнат да горят добре и да излъчват топлина. Т.е. – смисъл, да оправдаят присъствието си в камината. Не просто да си седят там и да тлеят пестеливо, а в стаята да е студено. Един вид – важно е не формалното присъствие, качено гордо върху пиедестала на някаква авторитетна позиция. Важен е реалният смисъл, който това присъствие излъчва. Дали има изобщо смисъл от присъствието – и за това става въпрос.

Особено удоволствие е да се черпи от извора. Ето какво пише Айн Ранд в статията си „Анатомия на компромиса”: „Значим симптом за интелектуалната и моралната дезинтеграция на един човек – или на една култура – е стесняването на мирогледа и целите до свързания с конкретното диапазон на непосредствения момент.” Не претендира ли това състояние да е печат върху събитията и тяхна непременно мъдра и окончателна оценка. Не е ли истински еликсир да се четат подобни ясни неща (може пък да понабръчкат малко мозъка, не кожата). Свиването до моментно необходимото без дългосрочна перспектива. Понякога паническият стремеж да отхвърлиш някаква искра, която ти е подпалила пеша. Само че хаотичните движения да го угасиш просто правят видими притеснението, че си хванат от лъчите на прожектор, докато си го карал през просото. Свеждане до непосредствения момент. За това говори Айн Ранд. А стигнал ли си дотам – значи интелектуалният ти потенциал – доколкото изобщо го имаш – ще тича след събитията като пожарникар с детска кофичка.

От друга страна стесняването на мирогледа и свеждането му до потребностите на момента наподобява до известна степен удовлетворяването на естествена физиологична нужда, която не предполага наличие на втора сигнална система.

А може това стесняване на мирогледа да е липса на потребност от проникване отвъд хоризонта на днешния ден. Възможно е то да демонстрира своята самодостатъчност. Тази самодостатъчност се насърчава щедро и ласкаво. Вероятно Ранд има предвид, че ако действията не надхвърлят конкретния момент, това е съществуване на ниво рефлекс. Някои привидяха в способността щом натискаш някакво копче, да ти е ясно, че те записват, а не само микрофонират -почти висша управленска способност. Тук въпросът се измества към незначителни технически детайли, с които нечии дълги уши в дългогодишния си опит въздигат в подразбираща се добродетел. Но и една маймуна би се научила да натиска копчета и да е горда. Дали общата гордост се дължи на червения задник. Тъй както кучето на Павлов пък слюноотделя  при известни обстоятелства. То не притежава дългосрочна стратегия. За него времето е разделено от ядене до ядене. За други е разделено от мероприятие до мероприятие.

Според Айн Ранд, проява на дезинтегрирано съзнание е „неспособността да се мисли и действа с оглед на принципи.” Тя смята, че единствено чрез тях може да се поставят дългосрочни цели. Принципите са начин човек да планира бъдещето си и да го осъществява. Това е така в нормална и естествена среда. Зависи и от желанието на конкретния човек да ги спазва, докато осъществява целите си.

Настоящето ни предлага примери за съзнателно изградена способност да се действа без оглед на принципи и закони, а именно с оглед на моментен интерес. Дойде времето на алчната дезинтеграция, която няма насита. Търбухът й е черна дупка, способен само да поглъща и поглъща. Защото „колкото повече – толкова повече”. Но това няма нищо общо с хитроватата наивност на Мечо Пух.

Вероятно неизвратеният мозък на Айн Ранд не би могъл да си представи, че дезинтегрираното съзнание е способно на мощна организация. Разяждащо и подкопаващо устоите на нормалното обществено равновесие. Нещо като „След мен и потоп.”. Това беше всъщност негласният лозунг, под който протече управлението на България след 9.09.1944. Силен акцент към този модел притуриха повечето правителства след 1989. Имаше един министър-педседател, който встъпи в длъжност с шепнещо-гъгнив глас и весел поглед, като да обещаваше някому нещо с намигане.  Имаше после един ръководител с безстрастен поглед от стъкло. Правителството на „сполуката”. Сполука определено имаше, но не за България. После дойде ред на най-обругавания министър-председател. Тогава влязохме в нов коловоз и потеглихме. На някои гари се случи покраждане, завиване в глуха линия. Разочароващи отклонения от новия път, който беше поет.

Този път, който не допуснаха да продължи. Сценарият извади „месия” със синя кръв, забулен досега в загадъчност, който обеща известни неща. Мандатът му постла червено килимче за тройна коалиция. Тя свърши, каквото можа. Но явно не й стигна времето за всичко. Затова сега е нетърпелива да се върне на кормилото на лодката, която не спира да клати с радостна истерична енергия.

Принципи ли? Мисъл за доброто на страната и гражданите й? Всъщност принцип има и той е насърчаване на дезинтеграция и безверие, на разколебаване и отчаяние. На довеждане  до състояние на пустота - как се стига ново и ново дъно. Защото пропадането се очертава като бездънно. Не за тях, а за простосмъртните им сънародници – данъкоплатци, електорат – стадо за безкрайно стригане. А те – от пиедестала си на неопровергаеми съдници и морализатори, продължават да натрапват вредното си присъствие под нови и нови превъплъщения. Посягат към баницата от нова позиция. Все под маска на неопровержим авторитет.

А смисъл има ли от присъствието им? Оправдаха ли го с досегашните си прояви? Държат се като абонирани за властта. Тази власт трябва да им осигури безконтролна закрила. Те не са сухите дървета, които ще запалят камината. Те са излишни. Нашият преход беше и продължава да е сърфиране върху компромиса. Решението предстои. „Но кой ще назове честта и кой позора”, както писа Яворов.